Клуб „Кемъл“

65

Отрядът на капитан Джак се състоеше от единайсет севернокорейци с добре заслужена репутация на жестоки убийци. Вкарването им в страната не беше особено трудно — пристигнаха като членове на южнокорейска група за обмяна на опит в технологичната сфера. А и азиатците влизаха в САЩ значително по-лесно, отколкото арабите.

Но въпреки качествата на хората си капитан Джак си даваше ясна сметка за способностите на Том Хемингуей и това го накара да раздели отряда на две, вземайки със себе си само двама души. С очите си беше видял какво умее този човек в ръкопашен бой.

В момента Хемингуей положително бе разбрал, че става нещо нередно, и вероятно вземаше мерки. Това беше причината за разделянето на две групи, които да раздвоят вниманието му и в крайна сметка да го обкръжат и ликвидират. Ръкопашен бой не се предвиждаше. Корейците получиха заповед да надупчат с куршуми Том Хемингуей в момента, в който го притиснат до стената.

Старите луминесцентни тръби на тавана примигнаха и угаснаха. На тяхно място блесна кратко ослепително сияние, което принуди членовете на отряда да прикрият очите си с длани. В мига, в който свали ръката си, капитан Джак успя да зърне някакъв крак, който сякаш изскочи направо от стената. В следващата секунда един от хората му изпъшка и се строполи по очи. Другият кореец зад него получи страхотен удар, политна назад и се блъсна в самия него. Вкопчени един в друг, двамата се затъркаляха по пода. Осланяйки се на опита си, капитан Джак остана проснат по корем, измъкна пистолета си и започна да стреля. Докато куршумите свистяха по посока на невидимия нападател, в свободната му ръка се появи още един пистолет, който влезе в действие в мига, в който пълнителят на първия се изпразни. Но откосите му просто рикошираха в стената.

Задъхан и изпотен, той скочи и светкавично смени пълнителите. Беше замаян от силата и внезапността на нападението въпреки големия си тренинг в подобен род сражения. Направи му впечатление, че и двамата корейци продължаваха да лежат неподвижно.

Внимателно протегна крак и обърна по гръб онзи, който се беше блъснал в него. Вратът му се оказа така строшен, че прешлените бяха пробили кожата. Неволно докосна гърлото си. Даваше си ясна сметка, че Хемингуей би могъл с лекота да убие и него, но не го беше сторил. Очите му се преместиха към другия кореец. Носът му беше смазан с такава сила, че костите и хрущялите бяха проникнали в мозъка. Сякаш бе улучен от артилерийско гюле.

— Исусе Христе! — промърмори капитан Джак, вдигна глава и нервно изкрещя: — Том? Чуваш ли ме? — Изчака малко и пак се провикна: — Том, ти знаеш защо сме тук! Предай ни го и веднага си тръгваме. Предупреждавам те, че вече не можеш да разчиташ на Райнке и Питърс. Ще ги откриеш на входа с прерязани гърла. Оставаш сам, а ние сме много. Не можеш да избиеш всички ни!

Господ да ми е на помощ, ако греша! — безгласно добави той, после се обърна и хукна към останалите членове на екипа си. Надяваше се, че Хемингуей все още не ги е сразил. Изведнъж му се прииска да беше взел със себе си цяла армия севернокорейци.

Скрит в едно от страничните помещения, Том Хемингуей се наведе и вдигна две дълги извити саби. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после се обърна и изчезна в мрака. Тази нощ Планината на смъртта щеше да оправдае името си.

Чули виковете и изстрелите, Алекс и останалите побързаха да се скрият в едно помещение, разположено встрани от главния коридор.

— Това не беше гласът на Хемингуей — отбеляза Симпсън.

— Да, но който и да беше, очевидно знае, че Хемингуей е тук, а той пък току-що уби двама от хората му — отвърна Алекс. — Което означава, че по всяка вероятност и президентът е тук.

Стоун погледна часовника си.

— Разполагаме с малко повече от четири часа, за да разберем дали е така — обяви той и огледа лицата на приятелите си. — Мисля, че е време да се разделим. Само по този начин ще им попречим да ни хванат накуп, ако, не дай си боже, ни засекат.

След тези думи дръпна Алекс настрана и промърмори:

— Трябва да имаш предвид, че тук има много тренировъчни зали.

— Какви по-точно? — нервно преглътна Алекс.

— Ами например стрелбище, ситуационна зала като тази в академията на ФБР, множество стаи на „истината“ и „търпението“.

— Истината и търпението? Какво, по дяволите, е това шибано място? Манастир?

Стоун му обясни, че тренировъчните зали са разположени от двете страни на главния коридор — две от едната, три от другата.

— Преминаваш през едната, за да стигнеш следващата. В дъното е стълбището за долното ниво, където са разположени килиите. — Замълча за момент, после добави: — Влезеш ли веднъж в тренировъчните зали, трябва да ги прекосиш всичките, защото друг изход няма.

— Започвам да си мисля, че никой от нас няма да излезе от това място — мрачно поклати глава Алекс.

— Проникнахме през складовите помещения, които се намират по-близо до тренировъчните зали — добави Стоун. — А това може би означава, че сме по-напред от човека, който извика — в случай че той е проникнал през предния вход.

Алекс опипа безполезните в момента очила за нощно виждане и инстинктивно хвърли поглед зад гърба си. Коридорът беше пуст.

— Аз и Рубън ще поемем трите помещения вляво, а ти и Симпсън поемете двете отдясно — разпореди се Стоун. — Вратите се отварят само навътре. Влезеш ли в едно помещение, ключалката щраква зад гърба ти и можеш да вървиш само напред.

— Че как иначе! — иронично подхвърли Алекс.

— Разбирам те, Алекс — съчувствено го погледна приятелят му. — Давам си сметка, че Симпсън е млада и неподготвена, но… Чувствам се отговорен за всички, знаеш.

— Аз ще се погрижа за нея, Оливър — отвърна Алекс.

— Благодаря. А сега искам да ти кажа някои неща за помещенията, в които ще влезеш. Моля те да следваш указанията ми точно, без никакви отклонения, ясно?

— Ти си шефът, Оливър. Ще изпълня всичко, което кажеш.

След като инструктира агент Форд, Стоун поведе Рубън по коридора и спря пред първата врата, намираща се на пресечката с друг, страничен коридор.

— Това е стрелбището — промърмори той в момента, в който надникнаха вътре. Уточнението беше излишно, тъй като ясно се виждаха както стендовете за стрелците, така и подвижните, надупчени от куршуми картонени мишени в дъното.

— Тръгваш отдясно и се срещаме в средата — разпореди се Стоун. — Вратата за другата зала се намира в дъното.

Разделиха се и Стоун предпазливо тръгна покрай лявата стена. Но вратата се отвори още преди да беше изминал няколко крачки. Светкавично угаси фенерчето и стисна пистолета. Почувства се странно, вероятно защото почти три десетилетия не беше правил подобни упражнения. Вдигна глава и му се стори, че вижда някакъв силует. Но светлината беше твърде слаба, за да го идентифицира, а в същото време и достатъчно силна, за да направи неизползваеми приборите за нощно виждане. Остава да застрелям по погрешка Рубън, мрачно си помисли той.

Стъпките се приближаваха. Стоун се просна по корем и запълзя към стената с мишените. Секундите бавно се точеха. Изпита странното усещане, че с него става нещо. Промяната настъпи първо в съзнанието му, а след това завладя и тялото му. Крайниците му придобиха някогашната гъвкавост, а умът му се концентрира единствено върху оцеляването. Пропълзя още малко наляво и ръцете му опряха в нещо. Вдигна глава да види какво е и внезапно му хрумна идея.

Приведеният силует бавно се придвижваше покрай лявата стена. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — нож за хвърляне. Спря и се ослуша, после отново продължи към улея на най-близката мишена.

Секундите се точеха влудяващо бавно.

Изведнъж кореецът беше стреснат от силен вик. Рязко се завъртя и видя как нещо лети към него. Натисна спусъка и куршумите пронизаха предмета.

Стоун се прицели три сантиметра над пламъчетата и натисна спусъка. Разнесе се протяжен стон и кореецът рухна в улея. „Нещото“, което бе литнало към него, се оказа обикновена картонена мишена. Стоун бе дръпнал металното въже, за да я задвижи, същевременно надавайки остър вик. Така принуди корееца да стреля и да разкрие позицията си.

Изтекоха няколко секунди в пълна тишина, после от мрака се разнесе колебливият глас на Рубън:

— Добре ли си, Оливър?

Миг по-късно двамата стояха над трупа на корееца, убедили се, че залата е празна. Стоун включи фенерчето. На милиметри една от друга в гърдите на убития зееха две дупки. Очите му внимателно опипаха лицето и снаряжението на непознатия.

— Севернокореец — безпогрешно определи той.

— С какво точно си се занимавал като агент на ЦРУ? — попита Рубън, заковал поглед в продупчения гръден кош на жертвата.

— Официалната ми длъжност беше дестабилизатор — отвърна след кратко колебание Стоун. — Звучи доста невинно предвид задачите, които ми бяха възлагани.

В същия момент вратата на стрелбището бе пронизана от дълъг автоматичен откос и двамата светкавично се проснаха на пода.

Вратата се отвори и в залата връхлетя човек с автомат в ръце, който продължи да стреля.

Стоун ловко му подложи крак и той се просна на пода, изпускайки оръжието. Рубън светкавично се стовари отгоре му.

— Пипнах го, Оливър! — изкрещя той, стегна огромните си лапи около дребничкия нападател и изръмжа: — Я да те видим колко си печен без оръжие!

В следващия миг изкрещя от болка, тъй като непознатият заби тока си в глезена му. Хватката му отслабна съвсем леко, което беше напълно достатъчно за дребния мъж. Улучен от светкавично кроше в челюстта, Рубън политна назад. Последваха два чудовищно силни удара в тялото и коленете му се подгънаха. От широко отворената му уста бликна кръв. Ръката на мъжа се вдигна, острието на ножа мътно проблесна в полумрака и се стрелна към шията на Рубън.

Куршумът на Стоун пръсна мозъка му в последния миг преди смъртоносния удар.

— Рубън! — изкрещя той, пъхна пистолета в колана си и се втурна към приятеля си. — Рубън!

— Проклет да съм! — изфъфли през разбитите си устни Рубън и бавно се изправи на подкосените си крака. Очите му се заковаха върху лицето на Стоун. — Какво, по дяволите, търсим тук, Оливър? Тия типове са много печени!

Стоун сведе поглед към треперещите си ръце и едва в този момент усети болката в крака, с който беше препънал нападателя. Цели трийсет години не беше докосвал оръжие, но сега за една минута беше убил двама души.

— Съжалявам, че те доведох тук, Рубън — промърмори той, докато му помагаше да се изправи. — Много съжалявам!

Усетил отчаянието в гласа му, Рубън го прегърна през раменете.

— По дяволите, Оливър! — изръмжа той. — Трябва да ти призная, че ако ще умирам тук, поне се радвам, че съм в твоята компания! Но ние трябва да се измъкнем, защото не виждам как Кейлъб и Милтън ще се справят без нас!

Алекс и Симпсън влязоха в просторната тъмна зала, която миришеше лошо. Не чуха стрелбата в другия край на коридора, тъй като стрелбището беше много добре изолирано. Сложил очилата за нощно виждане, той забеляза тесен, леко наклонен пасаж, до който се стигаше по няколко метални стъпала.

— Тръгвам пръв, а ти ще ме прикриваш — прошепна той.

— Защо трябва да се правиш на герой? — попита тя.

— Кой ти е казал подобно нещо? Ако загазя, очаквам да ме измъкнеш, включително и при опасност да ти прострелят задника! А сега ме слушай внимателно. Като тръгнеш по това мостче, искам да се придържаш точно в средата му, без да се отклоняваш!

— Защо? Какво очакваш да се случи?

— Не знам и не искам да знам. Оливър току-що ми каза да вървим по средата и аз нямам намерение да пренебрегвам указанията му.

След тези думи той се обърна и предпазливо се изкачи по металните стъпала. Изчака секунда, след което пое по мостчето, придържайки се в средата. Скоро стигна до другия край и видя вратата, която водеше към съседното помещение.

— О’кей, чисто е — тихо подвикна той. — Можеш да идваш.

Симпсън забърза по стъпалата. В момента, в който стигна до Алекс, вратата долу се отвори и затвори. Двамата бързо приклекнаха.

Алекс се огледа и потупа Симпсън по рамото, сочейки вратата зад гърба си. След което й направи знак, че ще остане да я прикрива. Изчака я да се отдалечи и приклекна в края на мостчето с насочен пистолет. Обърна се и й кимна. Симпсън предпазливо открехна вратата и се плъзна навън. Очевидно доловил лекия шум, някой хукна нагоре. Алекс зае позиция да го посрещне, но за нещастие стъпи встрани от централната част на мостчето. Разнесе се остро изщракване. Подът под краката му изчезна, осветлението угасна. Алекс полетя надолу и падна в тиня, стигаща до коленете му. От другия край на резервоара се разнесе силен плясък. Вероятно и непознатият беше последвал участта му. Цареше непрогледен мрак. За нещастие при падането бе изгубил очилата за нощно виждане. Помоли се на Бога онзи да няма такива, в противен случай беше мъртъв.

Екна изстрел. Куршумът звънна в металната стена на резервоара, в доста опасна близост с главата му. Алекс приклекна, отвърна на огъня и светкавично смени позицията си. Опитваше се да не диша, защото вонята на изпражнения беше непоносима. Ранената ръка го болеше, натъртените ребра също, а шийните му прешлени сякаш бяха нанизани на нагорещени шишове. Ако не обръщаше внимание на всичко това, можеше да приеме, че е в отлична форма.

Но в момента бе изникнал друг проблем — нямаше как да сменя позицията си в тази гъста и отвратително воняща тиня, без да вдига шум. И по тази причина остана на място. Очевидно стигнал до неговото заключение, другият направи същото. При тази ситуация умираше онзи, който помръдне пръв. Ето какво имаше предвид Стоун, когато спомена за стаите на „търпението“, помисли си Алекс. След няколко минути в пълна неподвижност той си даде сметка, че трябва да смени тактиката. Бавно протегна ръка, напипа металната стена на резервоара и безшумно измъкна фенерчето си.

В следващия миг рязко се извъртя встрани. Просъскалият във въздуха нож звънна в стената и цопна в тинята. Не натисна спусъка — каквото по всяка вероятност беше очакването на противника му.

Вместо това залепи намагнитизирания край на фенерчето за металната стена и внимателно се отдалечи от него. После приклекна, протегна дясната си ръка към копчето за включване, отправи къса молитва към Бога и го натисна, светкавично отскачайки встрани. Фенерчето светна само за миг, след което се пръсна на парчета, улучено от два куршума, изстреляни в бърза последователност. Изстрелът на Алекс почти се сля с тези на противника. Чу плясъка на падащото тяло и въздъхна с облекчение. В следващата секунда над главата му се разнесе шум от бързи стъпки. Не може да бъде, стреснато вдигна глава той. Нали мостчето пропадна? Доказателство за противното беше чуждото тяло, което профуча на сантиметри от него.

Алекс се изправи в цял ръст и подскочи, опитвайки се да улучи някоя от металните стъпенки, водещи към горния ръб на резервоара. Два пъти не успя и падна обратно в противната тиня, но на третия пръстите му улучиха ръбестото късче метал. Хвана се здраво, напрегна мускули и успя да се вдигне до парапета. Оттам до вратата на съседното помещение имаше една крачка.