Клуб „Кемъл“

5

Латвийската делегация най-сетне се оттегли и Алекс Форд моментално си намери превоз до свърталището на федералните ченгета, което се намираше недалеч от Вашингтонското оперативно бюро. Заведението се наричаше Бар „Извънредно дежурство“ — едно име, което едва ли говореше нещо на обикновените граждани, но имаше съвсем конкретен смисъл за пазителите на реда.

Ставаше въпрос за специфична клауза в трудовия договор, според която всеки служител, който е на разположение минимум десет часа дневно за дежурство, изискващо значка, пистолет и значителна доза кураж, получава 25 процента добавка към основната заплата. Кръщаването на бара с това име се оказа великолепно хрумване от търговска гледна точка, защото още от първия ден на откриването си той беше буквално задръстен от мъже и жени със законно притежавано оръжие.

Алекс Форд влезе в заведението и започна да си пробива път към бара, зад който имаше витринка за десетките нашивки и значки на различните правоохранителни органи. Другите стени бяха украсени с рамкирани вестникарски изрезки, описващи героичните действия на ФБР, АБН, БАТОО и още редица подобни институции.

В момента, в който я зърна, на лицето му изплува усмивка въпреки решението да се държи хладно и сдържано в нейно присъствие.

— Мартини с „Бифийтър“ с лед, не с две или четири, а точно с три маслини — посрещна го с усмивка тя.

— Добра памет.

— Никога не поръчваш друго.

— Как ти вървят нещата в министерството?

Кейт Адамс беше единствената барманка, която работеше и като юрист в Министерството на правосъдието. Поне той не беше срещал други като нея.

— Криво-ляво — отвърна тя, докато му поднасяше питието. — Вероятно както и твоите в Сикрет Сървис.

— Чековете идват редовно и още съм жив — отвърна Алекс. — Повече не ми трябва.

— Май наистина трябва да повишиш изискванията си.

Кейт започна да бърше плота, а той я оглеждаше дискретно. Беше висока около метър и седемдесет, със стройно тяло и дълга до раменете руса коса. Имаше високи скули, чипо носле и добре оформена брадичка. Всичко у нея си беше наред, абсолютно класическо, ако човек не я гледаше в очите. Те бяха зелени и огромни, зад които според Алекс се криеше огнен нрав. В средата на трийсетте, неомъжена, с военен чин — Алекс бе проверил всичко това в базата данни за държавните служители, — тя изглеждаше поне с пет-шест години по-млада. Той самият изглеждаше точно на годините си, въпреки че косата му все още беше гъста и без нито един бял косъм.

— Виждаш ми се поотслабнал — подхвърли тя.

— След дежурство не оставам в хотелите, за да се натъпча с безплатна храна — отвърна той. — Освен това работата ми е такава, че се движа, а не кисна в самолети по десет часа без прекъсване.

Вече няколко месеца редовно се отбиваше тук и си бъбреше с барманката. Много му се искаше да стигнат и по-далеч, но все не измисляше подходящ начин. Вниманието му изведнъж беше привлечено от ръцете й.

— Колко време си свирила на пиано?

— Какво? — изненадано го погледна Кейт.

— Възглавничките на пръстите ти са втвърдени — поясни той. — Като на пианистка.

— Или като на компютърен оператор — добави тя и сведе очи към ръцете си.

— Не. Клавиатурата наранява само връхчетата. А клавишите на пианото изискват натиск с цялата горна част на пръста. Но това не е всичко. Гризеш си ноктите. Имаш вдлъбнатина на нокътя на левия палец, белег от порязано на десния показалец, а лявото ти кутре е малко криво, вероятно от счупване в ранна възраст.

Кейт се втренчи в пръстите си и смаяно промърмори:

— Ама ти да не си експерт по ръцете?

— Всички агенти на Сикрет Сървис са експерти. Лично аз съм изкарал значителна част от живота си, разглеждайки ръце в различно хигиенно състояние, включително и на много места в чужбина.

— Защо?

— Защото хората убиват с ръце, Кейт.

— О!

Канеше се да каже още нещо, но в същия момент в бара нахлу цял отбор федерални агенти, току-що освободили се от дежурство. Те си проправиха път към бара и започнаха да поръчват един през друг. Избутан встрани от тази внушителна група, Алекс се принуди да вземе чашата си и да се оттегли на една от свободните масички в ъгъла. Но очите му не се отделяха от Кейт, която бързо се превърна в център на внимание за нафуканите момчета от Бюрото.

Алекс извърна поглед към телевизора на стената. Беше включен на канала на Си Ен Ен, а хората пред него слушаха човека на екрана. Той взе чашата си и се приближи до телевизора. Предаваха повторение на пресконференцията на Картър Грей, шеф на националното разузнаване, състояла се по-рано през деня.

От този човек се излъчваше безспорен авторитет. Макар и невисок, той наподобяваше гранитна скала с широките си рамене, дебел врат и плоско лице. Очилата му придаваха академичен вид и това не беше само фасада, защото Грей беше продукт на някои от най-престижните учебни заведения на страната. А това, което не се преподаваше там, го бе усвоил благодарение на близо четирийсет години оперативна работа. Не приличаше на човек, който ще позволи да бъде заплашен или изненадан.

В първия момент Форд изпита желание да се изсмее, но мрачната физиономия на Грей бързо прогони веселостта му.

Грей знае как се играе във Вашингтон, помисли си Алекс. Прави всичко възможно да внуши на зрителите, че черната работа е свършена от НРЦ, но не забравя да отдаде дължимото и на ФБР. Успехът в столицата се измерваше с бюджета на отделните ведомства, плюс допълнително завоюваните територии. Бюрократите, които забравяха това, бързо напускаха играта. Но от време на време всяко ведомство изпитваше нужда от определени услуги. И Грей нямаше да забрави този факт.

Това бе ключовият момент при подобни пресконференции: Грей съобщаваше новината кратко и ясно, след което на сцената се появяваше обаятелният Джеймс Бренан и с точно премерен шут изпращаше политическата топка в полето на избирателите, а изпъстрената му с хиперболи реч не оставяше никакво съмнение кой е най-доблестният защитник на страната.

Очите на Алекс напуснаха екрана и отново се насочиха към бара и жената, която го обслужваше. За Кейт Адамс положително се боричкаха двайсетина мъже, повечето от които със сигурност по-подходящи от него. А тя вероятно се досещаше за чувствата му — дори преди сам да ги осъзнае.

Е, какво пък. Алекс не виждаше причини да не бъде един от двайсетина обожатели.

Насочи се към бара, но спря насред път. В заведението се появи нов клиент, който тръгна право към нея. Усмивката на Кейт показа, че този човек е по-специален. Алекс се върна на мястото си. Двамата се оттеглиха в края на бара, където можеха да разговарят на спокойствие. Мъжът беше малко по-нисък от него, но по-млад и по-красив, с атлетично телосложение. Опитните очи на Алекс моментално определиха дрехите му като изключително скъпи. Вероятно беше някой от онези високо платени корпоративни адвокати или лобисти, които си вадеха хляба на Кей Стрийт. Всяка усмивка на Кейт се забиваше като нож в сърцето на агента.

Довърши питието си и стана да си върви, но чу името си и се обърна. Кейт му махаше да се приближи.

— Алекс, запознай се с Том Хемингуей. Том, това е Алекс Форд.

Ръкостискането на Хемингуей се оказа толкова силно, че Алекс замалко не направи гримаса въпреки здравите си мускули. Очите му неволно се сведоха към пръстите на новодошлия. Кокалчетата им бяха твърди, сякаш излети от стомана. Никога през живота си не беше виждал по-яки ръце.

— Сикрет Сървис, а? — подхвърли Хемингуей, забелязал червената значка на ревера му.

— А ти?

— Кажа ли ти къде си вадя хляба, после трябва да те убия — отвърна с усмивка онзи.

Алекс не успя да скрие презрението си.

— Имам приятели навсякъде — в ЦРУ, АВР, НРС, АНС — рече той. — Къде си?

— Нямах предвид толкова известни институции, Алекс — засмя се Том.

Агентът се извърна към Кейт и с престорено учудване подхвърли:

— Хей, откога Министерството на правосъдието поддържа контакти с подобни смешници?

— Всъщност ние с нея работим заедно по един случай. Моята агенция и министерството. Кейт е главен координатор, а аз осъществявам връзката.

— Сигурен съм, че не би могъл да си намериш по-подходящ партньор от Кейт — натъртено рече Алекс и остави чашата си на бара. — Е, аз ще вървя.

— Надявам се, че скоро пак ще се видим — каза Кейт.

Алекс замълча за момент, после се обърна към Хемингуей и промърмори:

— Ти явно оставаш, Том. Но гледай да не се разчуе как пилееш времето, за което чичо Сам ти плаща. Не искам да те изритат, защото си гръмнал някакъв нещастник, който задава прекалено много въпроси.

Обърна се и си тръгна. Очите на гърба му — задължителен атрибут за всички агенти на Сикрет Сървис, моментално уловиха втренчения поглед, с който го изпрати новият му познат. Това, което не уловиха, беше разтревоженият поглед на Кейт Адамс.

Е, хубаво, рече си той и напълни гърдите си с чист въздух. Доста гаден край за поредния дълъг и тежък работен ден. Реши да походи пеша, за да даде възможност на трите големи маслини, окъпани в „Бифийтър“, да мариноват душата му. Изведнъж му се прииска още един коктейл.