Клуб „Кемъл“

33

Джамила изкъпа бебето, пови го и се приближи до прозореца. Лори Франклин играеше с другите две деца на модерната площадка в задния двор. Не прекарва достатъчно време с децата си, но когато е с тях, го прави както трябва, призна пред себе си иракчанката. Четеше им приказки, рисуваше и играеше с тях, заредена с търпение и безкрайно внимание. Лори Франклин обожаваше своите три момчета. В момента беше качила на гърба си най-голямото от тях, люлеейки братчето му на люлката. Миг по-късно хукнаха да се гонят из градината, след което се търкулнаха на земята и започнаха да се боричкат, надавайки радостни писъци. Джамила неволно се усмихна. И тя искаше синове. Много синове, които ще бъдат силни и здрави и ще се грижат за майка си, когато остарее.

Усмивката й изведнъж се стопи и тя обърна гръб на прозореца. Хората не бива да приемат даром това, което имат. Никога!

По-късно двете жени се заеха да приготвят обеда.

— След малко отивам да се срещна с Джордж — каза Лори Франклин. — Забравил си е самолетния билет, а тази вечер пътува. Постоянно забравя разни неща. Един инвестиционен банкер би трябвало да има по-добра памет.

След като обядваха и Лори Франклин замина със спортната си кола, Джамила натовари децата в микробуса и потегли към парка. Докато шофираше, мислите й отново се насочиха към близкото минало.

Доста от младите мъже, с които се беше обучавала в Пакистан, си водеха специални дневници на саможертвата, на своята саможертва. На Запад ги наричаха „дневници на самоубийците“, а вестниците публикуваха част от тях, открити след саможертвата на младите мюсюлмани в името на исляма. Самата тя често се опитваше да си представи как ще изглежда последният й ден. Какви мисли ще минават през главата й, какви ще бъдат реакциите й. Имаше много въпроси без отговор и тя се притесняваше от тях. Дали ще бъде смела? Дали веднага ще отиде в рая? Ще скърби ли някой за нея?

По време на обучението се беше сближила с един от младежите в лагера. Казваше се Ахмед и беше иранец — факт, който първоначално я настрои срещу него. Но той й разказа за живота в Техеран, който й се стори доста по-различен от това, което беше чувала в Ирак.

Именно този младеж й обясни какво означава името й на арабски: „красива“. Което много й отивало. Каза го с възхищение и почтителен тон, избягвайки да я гледа в очите. И тя се почувства щастлива. Той обаче често говореше и за близката смърт, отбелязвайки в дневника си всеки ден, с който се приближаваше към своята саможертва. Но категорично отказа да й каже датата.

Джамила не знаеше дали е изпълнил обета си. Не знаеше къде е изпратен. Търсеше снимката му във вестниците, преглеждаше всички новини за терористични атаки, очаквайки да се натъкне на името му. Но не откри нищо. А понякога се питаше дали и той не прави същото, търсейки новината за нейната смърт.

Ахмед беше начинаещ поет, който мечтаеше стиховете му да бъдат издадени, за да стигнат до другите братя мюсюлмани. Поезията му беше мрачна, дори трагична, породена от насилието и жестокостите на живота, който беше водил в Иран. Джамила помнеше какво й бе казал: „Когато човек е изгубил всичко, с изключение на живота си, цената на този живот не става по-висока. Такава е само цената на саможертвата. Няма по-възвишена цел от тази да умреш в името на Бога.“ Никога нямаше да забрави тези думи, защото те й вдъхваха кураж и придаваха смисъл на живота й.

В Корана пишеше, че всеки човек, мъж или жена, който е водил праведен живот и е вярвал в своя Бог, има запазено място в рая. Но Джамила вече беше разбрала, че мюсюлманинът със сигурност ще попадне там само по един начин — чрез мъченическа смърт в свещената война, водена от исляма.

Понякога си представяше как се среща в рая със своя поет. Да, Джамила много искаше да го види отново. Без значение дали на този свят или след смъртта си.