Клуб „Кемъл“

8

Стоун, Милтън, Рубън и Кейлъб крачеха по главната алея на остров Теодор Рузвелт — 90-акровият мемоарист на бившия президент, наричан с обич Дивия ездач. Не след дълго стигнаха до площадка, на която се издигаше огромната статуя на Теди Рузвелт с вдигната дясна ръка — сякаш и днес, деветдесет години след смъртта си, имаше намерението да даде нова клетва за вярност към родината. Районът беше покрит с каменна настилка, два извити моста от дялан камък прехвърляха изкуствените канали, а от двете страни на паметника бликаха пенливи фонтани.

Оливър Стоун седна на постамента и кръстоса крака, а останалите се настаниха около него. Той беше запален почитател на Рузвелт и именно по тази причина бяха тук, въпреки че след залез слънце достъпът на посетители беше забранен.

— Откривам редовното заседание на клуб „Кемъл“ — обяви с официален тон Стоун. — Поради липсата на дневен ред предлагам да обсъдим наблюденията си от предишното заседание насам и да определим следващите задачи. Приемате ли предложението?

— Аз да — механично отвърна Рубън.

— Който е „за“, нека го обяви гласно.

Потвърждението дойде под формата на различни по тембър одобрителни звуци и Стоун отвори тетрадката, която извади от раницата си. Рубън измъкна някакво смачкано листче от джоба на панталона, а Милтън включи модерния си лаптоп и старателно изтри пръсти с някакъв анти-бактериален крем от миниатюрно шишенце. Стоун щракна фенерчето си и двамата с Кейлъб използваха светлината му, за да прочетат записките си, докато Рубън се задоволи с пламъчето на запалката.

— Тази вечер Бренан излезе късно, в компанията на Картър Грей — обяви Стоун.

— Двамата са като сиамски близнаци! — гневно подхвърли Рубън.

— По-скоро като Боб Хоуп и Бинт Кросби — поправи го Кейлъб и свали бомбето си.

— Бих казал, че повече приличат на Ленин и Троцки — сбърчи чело Рубън и притисна слепоочията си с длани.

— Това означава, че нямаш доверие в Грей, така ли? — засече го Стоун.

— Как да имаш доверие в задник, който обича да го наричат цар? — вдигна вежди Рубън. — А по отношение на Бренан мога да кажа, че извади голям късмет с терористите. Ако не бяха те, отдавна вече да се е наредил на опашката за безработни!

— Май пак сме чели вестниците, а? — каза Стоун.

— Използвам вестниците да се посмея, като всеки друг.

— Джеймс Бренан е опитен политик с първокласен ум — стана сериозен Стоун. — Умее да печели доверието на хората. Но в душата му властват демони. Истинските му планове са дълбоко скрити от обществеността.

— Май имаш предвид Картър Грей, а не президента внимателно го погледна Рубън.

— Аз съм събрал факти за няколко конспирации от глобален мащаб, за които медиите мълчат — намеси се Милтън.

— А пък аз лично съм регистрирал три случая, при които сегашният председател на Камарата е изневерил на прелестната си съпруга — промърмори Рубън и сведе очи към записките си.

— Лично ли? — недоверчиво го изгледа Кейлъб.

— Двама мои близки познати с добри контакти в тези среди ме държат в течение. Ясно е, че въпреки проблемите на предшествениците си в това отношение нашият уважаван конгресмен продължава да си пъха инструмента където не му е мястото. — Рубън размаха бележките си. — Тук е регистрирано всичко!

— Какви близки познати? — настоя Кейлъб.

— Високопоставени източници, които желаят да останат анонимни, по дяволите! — ядосано отвърна Рубън и натика хартиите обратно в джоба си.

— Нека ви запозная с моите теории — нетърпеливо се намеси Милтън, след което цели двайсет минути говори за тайните контакти между Северна Корея и Великобритания, по въпросите на световния тероризъм, а също така и за възможната атака срещу еврото и йената от страна на йеменска бизнес клика, финансирана от член на саудитското кралско семейство.

— По мое мнение тези факти свидетелстват за приближаването на отдавна очаквания апокалипсис от световен мащаб — заключи той.

Останалите членове на клуба „Кемъл“ бяха съкрушени, както обикновено ставаше след филипиките на Милтън.

— Не мислиш ли, че информацията за контакти между Северна Корея и Великобритания е малко преувеличена, Милтън? — попита Рубън. — Според мен шибаните корейци са напълно лишени от чувство за хумор, а каквото и да кажеш за британците, те са доста духовити хора.

Стоун се обърна към Кейлъб.

— Нещо интересно в твоята област?

— Бяхме доста притеснени от факта, че не успяваме да открием холандската Библия — рече след кратко замисляне Кейлъб.

Останалите го погледнаха недоумяващо.

— Холандската Библия, за бога! — възкликна той. — Онази, която е илюстрирана от Де Хоог — най-известния холандски илюстратор от края на седемнайсети и началото на осемнайсти век! Но вече всичко е наред. Библията си е на мястото и е била там през цялото време. Става въпрос за чиновническа грешка.

— Слава богу! — иронично подметна Рубън. — Как щяхме да живеем без любимия Де Хоог!

— Нещо друго интересно, освен похожденията на прелюбодееца? — попита Стоун.

— Твърде дълго съм извън играта, Оливър — сви рамене Рубън. — Хората са ме забравили.

— В такъв случай да преминем към нещо по-конкретно — загадъчно се усмихна Стоун.

Останалите любопитно го погледнаха.

Той въздъхна леко. Толкова много рождени дни се бяха изнизали неотпразнувани, че почти беше забравил възрастта си. Шейсет и една, пресметна той. Вече съм на цели шейсет и една години! Беше създал клуба „Кемъл“ отдавна, с ясна и категорична цел — да следи поведението на хората във властта и да привлича вниманието на обществеността към всяка злоупотреба с нея, нещо, което се случваше непрекъснато. Личното му участие в реализацията на тази цел беше постоянното присъствие пред сградата на Пенсилвания Авеню 1600, където осъществяваше наблюдение и се бореше за онези неща, на които повечето хора бяха престанали да обръщат внимание. Най-вече за истината и отговорността.

Напоследък обаче започваше да се пита дали тази борба си струва.

Тръсна глава и огледа лицата на приятелите си.

— Забелязвате ли какво се случва в тази страна? — Не получи отговор и продължи: — Постепенно успяват да ни убедят, че сме по-добре защитени, но това изобщо не означава, че сме по-свободни!

— Понякога свободата трябва да бъде жертвана в името на сигурността — подхвърли Кейлъб, опипвайки джобния си часовник. — Лично на мен това не ми харесва, но каква е алтернативата?

— Алтернативата е да живеем без страх — отсече Стоун. — Особено в условията на страх, породен от преувеличени заплахи. Хора като Картър Грей много ги обичат.

— През първата година на новата си длъжност Грей изглеждаше като премазан от влак, но после се окопити — подхвърли Рубън.

— Което доказва тезата ми — кимна Стоун. — Няма човек, който да е толкова способен или толкова голям късметлия. — Замълча, за да подбере думите си, после продължи: — Според мен Картър Грей е вреден за бъдещето на страната. Откривам дискусията по този въпрос.

Тримата мълчаха и го гледаха.

— Какво по-точно искаш да кажеш, Оливър? — обади се най-накрая Кейлъб.

— Искам да кажа, че трябва да обсъдим начините за сваляне на Картър Грей от поста шеф на разузнаването.

— Ние ли трябва да го свалим?

— Да.

— Прекрасно! — иронично подхвърли Рубън. — Вече започвах да си мисля, че ще поискаш от нас нещо наистина трудно!

— Историята познава случаи, при които лишените от власт надделяват над властниците.

— Да, но в реалния живот не става така — поклати глава Рубън. — В девет от десет случая Голиат сритва Давид в задника, и то доста болезнено.

— Точно това е смисълът на този клуб. Събираме се веднъж седмично и сравняваме наблюденията и теориите си. С каква цел?

— Е, свършихме нещичко — кимна Кейлъб. — Макар че никой не ни го признава. Истината за онзи скандал в Пентагона излезе на бял свят благодарение на нас. Или по-скоро на онзи помощник-готвач в Белия дом, който сподели с теб няколко случайно чути реплики. И нека не забравяме агента под прикритие в Агенцията за национална сигурност, който променяше стенографските протоколи, Оливър. И кризата в АВР, която надуши Рубън.

— Тези неща се случиха отдавна — отвърна Стоун. — Въпросът ми е какви са целите на клуба в настоящия момент.

— Вероятно като целите на всички останали клубове — отговори Рубън. — С тази разлика, че ние нямаме сграда, бар с освежителни напитки и дамска компания. — На лицето му се появи широка усмивка. — Но какво може да се очаква от клуб, в който никой не плаща членски внос?

Стоун не успя да отговори, тъй като всички извърнаха глави по посока на шума, идващ отвъд горичката. Сложил пръст на устните си, той напрегна слух. Боботенето на извънбордов мотор се чу съвсем ясно, някъде откъм близкия бряг. Всички станаха едновременно, събраха нещата си и бързо изчезнаха в храстите.