В отдел „Редки книги“ на Библиотеката на Конгреса се съхраняваха над 800 000 екземпляра ценни издания. По единодушното мнение на библиофилите бисерът в короната на това съкровище бе колекцията от антични книги и гравюри на Лесинг Розенвалд. Голяма част от нея бе класифицирана в раздела „Старопечатни издания“, в който попадаха всички книги, създадени преди 1501 г. без помощта на печатарската преса на Гутенберг. Подобно на стотици други, колекцията „Розенвалд“ се съхраняваше в специални трезори, разположени в съседство с читалнята — единственото място, в което учени и изследователи можеха да четат, а понякога дори да докосват изданията, които бяха по-скоро произведения на изкуството, отколкото обикновени книги.
Читалнята беше отворена за широката публика, но при изключителни мерки за сигурност. Помещението се наблюдаваше от камери с таймер двайсет и четири часа в денонощието. Неколцина служители следяха за правилното боравене с книгите от страна на посетителите, като нито едно издание не можеше да се изнася от помещението. Изключение се допускаше единствено за книгите, които се заемаха на други институции, но с изричното разрешение на директора на библиотеката. Най-ценните издания се изваждаха от трезорите в много редки случаи. До тях можеха да се докоснат само библиотекарите, докато посетителите ги четяха, отдалечени на безопасно разстояние от тях.
В залата не се допускаха чанти и папки, нито пък писалки, с които биха могли да се зацапат изданията. Разрешени бяха само моливи и листове хартия. Но дори при тези условия служителите ставаха нервни в момента, в който подостреният връх на някой молив се приближаваше на по-малко от половин метър от съответната светиня.
Оливър Стоун прекоси читалнята на втория етаж и се насочи към широката вътрешна врата, тапицирана с кожа и оборудвана с кръгли илюминатори с месингови рамки. Зад нея зееше отворен същинският портал — огромно съоръжение от бронз, украсено с три печатарски плаки, символизиращи историята на книгопечатането. Когато читалнята беше затворена, този портал се заключваше заедно с вътрешната врата, превръщайки се в надеждна барикада дори за онези, които биха се справили със средствата за електронна защита и въоръжената охрана. А помещението отвъд беше едно от най-красивите в цялата библиотека. Проектирано в изчистения стил на Залата на независимостта във Филаделфия, то имаше за цел да създава спокойна обстановка за размисъл и научна работа. И целта очевидно беше постигната, защото в момента, в който Стоун се озова между високите му стени, в душата му се възцари блажено спокойствие.
Кейлъб Шоу работеше на бюрото си в дъното. Длъжността старши референт и експертните му познания върху няколко антикварни периода го правеха незаменим помощник в редица важни научни изследвания. Зърнал приятеля си, Шоу стана да го посрещне, механично закопчавайки жилетката си. Въздухът в помещението беше много хладен.
— Оливър! — втренчено го изгледа той. — Прав си, че човек трудно може да те познае!
— И се чувствам добре — отвърна Оливър и огледа камерите по стените. — Това място май се охранява доста сериозно.
— Така и трябва да бъде. Тук се съхраняват уникални колекции, единствени в света. Няма да повярваш, ако ти разкажа за предохранителните мерки, които взема управата. В случай че изчезне книга, никой не може да напусне библиотеката, докато не се намери. Хората, които закупуват книги за колекцията, нямат достъп до базата данни и не могат да променят описанията в каталога, а онези, които имат достъп до базата данни, не могат да купуват книги.
— Защото този, който купува, би могъл да се сдобие с някой екземпляр, който да изтрие от базата данни и да го продаде на когото пожелае?
— Именно — кимна Кейлъб и направи гримаса. — Господи, какъв ден! Рано сутринта се появи един възрастен господин — ей така, направо от улицата. Никой не го познаваше. И пожела да разгледа Уилям Блейк. Представяш ли си?! Уилям Блейк! Произведението нямало значение! Разбира се, подобно искане означава сигнал за тревога. Все едно да поискаш да разгледаш Мормонската библия, при която има включена алармена система! Никой не може да види Блейк без специално разрешение, а то се дава много рядко.
— Блейк е рядкост, така ли? — вдигна вежди Стоун.
— Слабо казано — отвърна Кейлъб. — Блейк е почти божество.
— И как постъпихте?
— Поговорихме с човека и открихме, че има някаква далечна роднинска връзка с Блейк. След което извадихме част от творбите, най-вече гравюри. Не му позволихме да ги докосва, разбира се, тъй като малко хора умеят да боравят с редки издания. Всичко мина благополучно. Старецът беше дълбоко впечатлен и се просълзи. Много от нашите експонати действително са невероятно красиви. Мисля, че именно поради тази причина харесвам работата си тук.
Говореше с апломб, като човек, който е дълбоко емоционално ангажиран със своята работа и държи на всяка цена да предаде ентусиазма си на околните.
Взеха служебния асансьор и слязоха на долния етаж. Прекосиха лабиринта от подземни коридори, които свързваха трите сгради на библиотечния комплекс — „Джеферсън“, „Адамс“ и „Мадисън“, след което се насочиха към просторната закусвалня в приземието на „Мадисън“. Купиха си храна и изнесоха таблите на масичките отвън, от които се разкриваше панорама към Индепендънс Авеню. Отсреща се издигаше масивната сграда „Джеферсън“, зад която се виждаше част от Капитолия.
— Гледката си я бива — рече Стоун.
— Страхувам се, че много хора не я забелязват.
Стоун изяде сандвича си и се приведе над масичката.
— Патрик Джонсън?
— Потърсих името му в правителствената база данни, но не открих нищо. Не притежавам достатъчно пълномощия, за да осъществя по-пълно издирване. Ти допускаш, че е бил служител на Сикрет Сървис заради онази значка. Ако е така, не мога да ти помогна, защото правоохранителните агенции и библиотеката нямат обща база данни.
— Има нещо ново. Снощи ме е търсил Алекс Форд, онзи мой приятел от Сикрет Сървис.
— Снощи?! Мислиш ли, че има връзка?
— Едва ли, защото ме е потърсил в палатката преди убийството. Но това си остава един обезпокоителен факт.
Мобилният телефон на Кейлъб зажужа и той го извади от джоба си. Лицето му видимо се оживи от това, което чуваше.
— Беше Милтън — поясни той, след като приключи разговора. — Успял е да проникне в базата данни на Сикрет Сървис.
— Сериозно?! — попита Стоун и очите му се разшириха от учудване.
— Милтън е в състояние да направи с компютъра каквото си пожелае, Оливър. Спокойно би могъл да натрупа състояние от разни незаконни операции в интернет. Преди три години проникнал в системата на Пентагона, защото подозирал, че военните възнамеряват да хвърлят атомна бомба над един от нашите градове, за да оправдаят началото на мащабна война срещу исляма.
— Точно в неговия стил — кимна Стоун. — И какво е открил?
— Джонсън е заемал длъжността старши аналитик на базата данни в НРЦ.
— НРЦ? Тоест при Картър Грей?
— Точно така.
Стоун незабавно се надигна.
— Обади се на Рубън и Милтън и им кажи довечера да са на линия. Ще имаме нужда от колата ти. Ела да ме вземеш от обичайното място. Ще се съберем в къщата на Милтън, защото е най-близко до мястото.
— Кое място?
— Бетезда. Отиваме в жилището на Патрик Джонсън.
— Но полицията ще е там, Оливър. Води се разследване на убийство.
— Не — поклати глава Стоун. — Води се разследване на смъртен случай. Полицията без съмнение е склонна да приеме версията за самоубийство. И ако нейните представители не са там, ние със сигурност ще успеем да съберем важна информация. О, и още нещо, Кейлъб. Доведи Гоф.
Кейлъб го сподири с озадачен поглед. Та Гоф беше собственото му куче, по дяволите! Но той отдавна беше свикнал със странните желания на приятеля си, затова сви рамене, изхвърли остатъците от обяда си в кошчето за боклук и тръгна обратно към редките си книги.