Клуб „Кемъл“

51

В един часа следобед „Еърфорс–1“ се приземи на международното летище край Питсбърг. Въздушният трафик в района беше отклонен, както щеше да стане и при излитането на президентския самолет. Дългата автомобилна процесия чакаше на пистата и щеше да потегли в мига, в който държавният глава се настани в „Звяра“. А всеки член на делегацията, който по някакви причини закъснееше да заеме мястото си, просто преставаше да бъде част от нея.

Пътят, по който щеше да мине кортежът, отдавна беше отцепен от Сикрет Сървис. Изнервени от висенето в колите си, хората се вторачиха в президентската лимузина и придружаващите я двайсет и шест автомобила. Джеймс Бренан пътуваше в компанията на съпругата си, шефката на кабинета на Белия дом, губернаторът на Пенсилвания и Картър Грей.

На площада вече чакаше десетхилядна тълпа, която развяваше знаменца и издигаше плакати в подкрепа на Бренан и преименуването на града. До загражденията бяха паркирани микробусите на националните медии, пред които нервно се разхождаха безупречно сресани и гримирани репортери редом с по-младите и модерно облечени представители на кабелните телевизии. Всички те имаха задачата да предават на живо събитието. По-младите гласове звучаха доста по-цинично, описвайки процесията.

Първоначално Алекс Форд зае позиция в близост до трибуната, но когато кортежът навлезе в ограденото пространство, се премести по-встрани и за миг застина, мярнал сред навалицата Кейт и членовете на клуба „Кемъл“, които си пробиваха път, за да застанат отпред. Кейт му махна, но той не отвърна. Кимна, за да покаже, че ги е видял, след което очите му отново зашариха из тълпата. Едва ли можеше да открие нещо подозрително в такова огромно множество. Успокояваше го единствено фактът, че всички те бяха преминали през монтираните метални детектори, а в момента се намираха под погледа на снайперистите, добре замаскирани сред клоните на околните дървета. Бъдете нащрек, момчета, помоли се той.

Президентът се появи, обграден от гардове, които образуваха около него плътна стена от жива плът и кевлар. Алекс познаваше тези момчета, всички до един отлични професионалисти.

Президентът се качи на трибуната и се ръкува с няколко местни величия. Съпругата му, губернаторът, шефката на кабинета и Грей седнаха на подиума зад трибуната. Минута по-късно към тях се присъедини и самият Бренан.

Събитието започна навреме. На трибуната последователно се появиха кметът и неколцина от градските големци, които се надпреварваха да славословят именития си съгражданин. След тях дойде ред на губернатора, който се поувлече и с това предизвика нервното почукване на високото токче на шефката на кабинета. Следващата спирка на „Еърфорс–1“ беше Лос Анджелис, където предстоеше прием за набиране на средства — едно далеч по-важно според нея събитие в сравнение с този митинг в малкото, макар и свръхамбициозно родно градче на началника й.

Алекс продължаваше да оглежда тълпата. Отбеляза присъствието на неколцина мъже във военни униформи непосредствено зад загражденията. Повечето бяха от редовната армия, а на неколцина липсваха крак или ръка — доказателство, че са участвали в операциите на САЩ в Близкия изток. Зърна и няколко гвардейци, един от които беше с кука на мястото на лявата си ръка. Алекс състрадателно поклати глава. Бренан със сигурност щеше да се здрависа с тях след словото си. Винаги го правеше.

Сред тълпата имаше и няколко души с арабски черти, но и те издигаха плакати, а на реверите им имаше значки с надпис „Да преизберем Бренан“. Алекс нямаше как да знае, че между тях има и такива, които съвсем не изпитват гордост и патриотични чувства.

Хората на капитан Джак бяха заели стратегически позиции на различни места на площада, осигурявайки си максимална видимост към трибуната. Всички бяха изчислили траекториите за стрелба, използвайки за ориентир бившия гвардеец с кука вместо ръка. Това не беше трудно, тъй като той не помръдваше от мястото си и търпеливо чакаше да стисне ръката на президента.

Всъщност те всички чакаха Джеймс Бренан.

Един малък черен хеликоптер излетя от площадка в Манхатън и пое на юг приблизително по същото време, в което „Еърфорс–1“ захождаше за кацане на летището край Питсбърг. На мястото до пилота седеше още един мъж в униформа на летец, а отзад се беше настанил Том Хемингуей. Очите му не се отделяха от портативния телевизор, който държеше в ръце. Площадът в Бренан беше претъпкан с хора и това го накара да сбърчи вежди. Тълпата беше това, от което най-много се безпокоеше.

Погледна часовника си и нареди на пилота да увеличи скоростта. Хеликоптерът се стрелна над гората от небостъргачи.

Джамила прекара последните два часа в една градинка, където децата имаха възможност да поиграят. След това ги върна обратно. Вкара микробуса в алеята пред къщата на Франклин с намерението да им приготви набързо обяд и да потегли за изпълнението на задачата. Насочи се към входната врата, понесла на ръце бебето. Другите две деца я следваха. Това, което научи малко по-късно, я шокира и тя едва не изпусна бебето.

Лори Франклин говореше по телефона, облечена в екип за тенис. Обърна се с усмивка към Джамила и й направи знак, че скоро ще свърши.

— Не очаквах да сте си у дома, госпожо — неуверено промълви Джамила, след като разговорът приключи. — Казахте, че ще обядвате в тенис клуба.

— Така беше, но промених намеренията си — кимна домакинята. — Моите приятели в клуба ме убедиха да отида с тях на официалната церемония. — Наведе се към двете по-големи деца и добави: — Ще взема и вас.

— Ще ги вземете?! — сепнато я погледна Джамила.

— А също и този малък мъж — изправи се мисис Франклин, размахвайки пухкавата ръчичка на бебето. — Нали искаш да видиш президента, миличък? — Обърна се към Джамила и с усмивка добави: — Ще бъде забавно. Не всеки ден се случва президентът да посети града.

— Отивате на церемонията? — попита невярващо Джамила.

— Ами да. Аз гласувах за него, въпреки че Джордж го мисли за идиот. — Замълча за момент, после добави: — Това да си остане между нас.

— Госпожо, там ще има огромна тълпа! Във вестниците го пише. Мислите ли, че е разумно да водите децата? Те са много малки и…

— Знам, знам. И аз си помислих същото. Но после реших, че ще бъде вълнуващо за тях, дори и да го забравят. А когато пораснат, ще могат да се гордеят, че са били там. Сега ще си взема душ и ще хапнем нещо набързо, преди да тръгнем.

— Да тръгнем?! — зяпна Джамила. — И мен ли искате да вземете?

— Разбира се. Ще ми трябва помощ за количките. А и за тълпата си права, децата като нищо могат да се загубят. Ти ще ги държиш под око.

— Но аз имам много работа тук — глухо се възпротиви Джамила.

— Не ставай глупава. И за теб ще бъде интересно. А може и да имаме шанс да се ръкуваме с президента. Джордж ще се пръсне от завист, въпреки че не харесва Бренан.

След тези думи Лори се обърна и тръгна към втория етаж. Джамила се отпусна на близкия стол, правейки отчаяни усилия да се овладее. Най-голямото момченце я дръпна за полата да иде с него в стаята с играчките. Отначало тя отказа, но после го последва. Включването на душа горе й напомни, че има нужда от време за размисъл.

Остави бебето в кошарката и насочи вниманието си към другите деца. Изчака ги да се заиграят и отиде в банята да се наплиска със студена вода. Душът горе продължаваше да шурти. Мисис Франклин не беше от хората, които се къпеха бързо.

В крайна сметка Джамила разбра, че няма как да се спаси от неочакваната ситуация, и отиде да си вземе чантичката.

— Задава се буря — промърмори на глас тя, сякаш искаше да репетира думите, които предстоеше да каже в мобилния си телефон. Три прости думички, които означаваха край на всичките й проблеми. Кожата й настръхна. Проклетата Лори Франклин! Точно днес ли реши да отдели малко време на децата си?!

Сърцето й почти спря, когато видя съдържанието на чантичката си изсипано на пода. Беше имала глупостта да я остави на един от столовете, вместо да я вдигне на някое по-високо и недостъпно за децата място. Коленичи и започна да рови из личните си вещи. Мобилният телефон! Къде беше проклетият телефон?!

Обърна се и хукна към детската стая. Тими, най-голямото от момчетата, имаше навика да се рови в чантичката й в момента, в който се добереше до нея. Хвана го за раменете и го обърна към себе си, опитвайки се да говори спокойно.

— Къде е телефонът на нана, лошо момче? Пак ли си го взел?

Хлапето кимна и се усмихна, очевидно гордо с постъпката си.

— Нана има нужда от него. Ще ми го покажеш, нали? Оказа се, че Тими изобщо не помни къде го е оставил.

Следван от Джамила, той започна да обикаля из стаите. Времето безмилостно се изнизваше. Настроението на Джамила ставаше все по-мрачно. После душът горе спря и тя погледна часовника си. След няколко минути трябваше да тръгва, щеше да закъснее. Умът й бясно препускаше и скоро откри решението. Ще набере номера си от домашния телефон на Франклин и ще открие апарата по звъненето. Набра цифрите, продължавайки да обикаля из стаите. Но звън не се чуваше отникъде. По всяка вероятност Тими беше натиснал някое копче и телефонът мълчеше. После й хрумна друга идея — да се обади от семейния телефон. Започна да набира, но изведнъж спря. Човекът насреща нямаше да вдигне. Бяха я предупредили, че може да установи връзка само ако името и номерът й се изпишат на екрана му. Изтича към прозореца и надникна навън. Дали нямаше да го види и да му направи знак? Но навън нямаше никой. Беше сама. Съвсем сама.

Над главата й се разнесоха стъпки. Изтича в кухнята и издърпа едно от чекмеджетата. Извади от него дълъг готварски нож и безшумно пое по стълбите. Спря пред вратата на спалнята и тихо почука.

— Да? — долетя отвътре гласът на Лори.

— Госпожо?

— Можеш да влезеш.

Джамила се подчини, като не забрави да заключи вратата след себе си. Увита в хавлия, госпожа Франклин разглеждаше дрехите, пръснати на леглото.

— Трябваше да си оставя повече време за избор — промърмори тя. — Приготви ли момчетата?

— Госпожо?

— Какво има?

— Мисля, че трябва да отидете сама, госпожо. А аз ще остана тук с децата.

— Глупости, Джамила! Отиваме всички! Я кажи какво ти харесва повече — зеленото или синьото?

— Синьото — разсеяно отвърна Джамила.

— И аз така си мислех. Сега остават обувките.

Лори влезе в гардеробната и заоглежда рафтовете с обувки.

— Госпожо, наистина мисля, че трябва да отидете сама — обади се отново Джамила.

Лори се измъкна от гардеробната и раздразнено я изгледа.

— Не мога да те накарам насила, Джамила! — процеди тя. — Но аз и момчетата отиваме! — Тя скръсти ръце пред гърдите си и сърдито добави: — Проблемът ти е, че май не искаш да видиш нашия президент, а?

— Не, не е това…

— Знам, че между Америка и твоята част на света има известно напрежение, но в крайна сметка сама си дошла тук, за да потърсиш добро бъдеще, нали? Много мразя хора, които идват в страната ни, забогатяват, а после започват да тръбят колко сме лоши! Който ни мрази, спокойно може да се върне там, откъдето е дошъл!

— Госпожо, аз не мразя тази страна въпреки злините, които причини на родината ми — отвърна Джамила и веднага разбра, че е допуснала грешка.

— Че какви злини сме причинили на Саудитска Арабия? Моята страна е тази, която харчи купища пари за свободата в Близкия изток. Но какво получаваме в отплата? Болка, страдания и по-високи данъци! — Тя си пое въздух с очевидната цел да се успокои. — Виж какво, Джамила. Не обичам да влизам в подобни спорове. Просто реших, че можем да хапнем и да отидем да се разнообразим. Но ако навалицата е голяма и децата не се чувстват добре, веднага си тръгваме, става ли? А сега иди да приготвиш момчетата, ако обичаш. До двайсетина минути съм долу.

След тези думи Лори се обърна и отново хлътна в гардеробната.

Джамила вдигна кухненския нож и се стегна за това, което беше намислила. Но едва направила една крачка, тя се озова очи в очи с Лори Франклин, която беше излязла от гардеробната и я гледаше с увиснала от изненада челюст.

— Джамила? — прошепна тя и с ужас се вторачи в ножа.

Изражението на икономката й каза достатъчно. Обърна се и понечи да се затвори в гардеробната, но не успя. — О, боже! — простена тя, когато Джамила я сграбчи за косата и опря острието в гърлото й. Стенанието бързо се превърна в истерични хлипове. — Защо го правиш? — изписка Лори. — Искаш да нараниш децата ми, нали? Само посмей да ги докоснеш!

— Не искам да ги нараня, кълна се!

— Тогава защо го правиш?

— Няма да ходиш на митинга! — отсече Джамила. — Лягай на пода! Веднага или няма да видиш как растат децата ти! — Упражни лек натиск и острието на ножа потъна в кожата на жертвата.

Разтърсена от тръпки на ужас, Лори Франклин се просна по корем.

— Да не си посмяла да пипнеш децата ми! — изкрещя тя.

Джамила изтръгна телефонния кабел от стената и здраво завърза ръцете и краката й. После откъсна парче от чаршафа и го натика в устата й.

В същия момент на вратата се почука.

— Мама, нана? — обади се тънкото гласче на Тими зад нея.

Лори Франклин направи опит да извика, но парцалът й пречеше.

— Всичко е наред, Тими — провикна се Джамила. — Върни се при братчетата си, ей сега идвам.

Тя изчака да чуе отдалечаващите се стъпки на детето, след което се извърна към майка му. В ръцете й се появи шишенце. Изля част от съдържанието му на една кърпа и я притисна към носа и устата на американката, която зарита и загърчи тяло, след което бавно се отпусна.

Джамила я замъкна в гардеробната и заключи вратата.

После слезе долу, приготви децата и ги натовари в микробуса. Церемонията беше започнала. Тя прогони всички мисли от главата си и започна да изпълнява това, което беше тренирала толкова дълго време.

Една минута, след като колата й напусна алеята, телефонът в хола зазвъня.

Джордж Франклин изчака няколко последователни сигнала, после затвори и набра мобилния телефон на съпругата си. После опита и телефона на Джамила. Скрито в едно от кухненските чекмеджета, апаратчето светна, но не иззвъня. Тими наистина беше успял да натисне копчето за изключване на звука.

Джордж Франклин прекрати опитите по-скоро ядосан, отколкото разтревожен. Често му се случваше да не може да открие жена си, но Джамила винаги отговаряше. В момента просто му трябваше нещо, което беше забравил у дома. Ако жените продължаваха да не се обаждат, щеше да му се наложи да се разкарва дотам. Прогони тези мисли и насочи вниманието си към книжата, с които беше отрупано бюрото му.