Клуб „Кемъл“

4

Стоун слезе от таксито.

Преди да потегли, шофьорът подхвърли през наполовина смъкнатото стъкло:

— Колкото и да си сладкодумен, за мен си оставаш един дрипльо!

Стоун проследи с поглед отдалечаващата се кола. Отдавна беше престанал да реагира на подобни коментари. Хората можеха да мислят какво си щат. А и той наистина приличаше на дрипльо.

Тръгна към Крайбрежния парк на Джорджтаун и сведе очи към кафеникавите води на Потомак, които лениво се плискаха в каменната стена. Тя беше плътно изрисувана с графити. В Джорджтаун бе пълно със забавления, особено за хората с претъпкани портфейли или редовни кредитни карти. Две неща, които Стоун не притежаваше. Но в този късен час дори и най-запалените купонджии се бяха прибрали. Вашингтон все пак бе град, в който се ляга и става рано.

Тази вечер и Потомак беше спокойна. Нямаше го дори полицейския катер, който редовно патрулираше в тази част на реката. Вероятно се беше насочил на юг, към Удроу Уилсън Бридж. Това беше добре. В парка не се виждаха униформени служители на реда, което също беше добре. Америка бе свободна страна, но не чак толкова свободна за онези свои граждани, които живееха в гробища и бяха облечени едва ли не с дрипи.

Крачейки покрай водата, Стоун пресече парка „Франсис Скот Кий“ и мина под Кий Бридж. По мастиленото небе се гонеха светлите петънца на облаците, сред които проблясваха звезди. Поради забраната за нощни полети от близкото летище „Рейгън“ красотата му беше пощадена от обичайните ленти изгорели газове, които го прорязваха денем. Стоун физически усещаше гъстата мъгла, която плъзваше ниско над града. Гласът се разнесе, когато беше на няколко крачки от ярко боядисаната сграда на един от местните гребни клубове.

— Ти ли си, Оливър?

— Аз съм, Кейлъб. Другите дойдоха ли?

Пред очите му бавно изплува фигурата на мъж с шкембенце. Кейлъб Шоу беше облечен с дрехи от XIX век, нахлупил бомбе, скриващо късо подстриганата му сивееща коса. От джобчето на жилетката му се подаваше верижката на старомоден часовник. Имаше дълги бакенбарди, а над горната му устна чернееха тънки мустачки.

— Рубън е тук, но… хм… в момента се облекчава — добави той. — А Милтън още не се е появил.

— Не се учудвам — въздъхна Стоун. — Милтън е умно момче, но страшно разсеяно.

Рубън се присъедини към тях. Не изглеждаше добре. Беше почти двуметров шейсетгодишен мъж с гъста къдрава коса и прошарена брада, облечен с мръсни дънки и пуловер. Носеше доста протрити мокасини. Едната му ръка беше залепена за кръста. Имаше камъни в бъбреците и явно страдаше от поредния пристъп.

— Трябва да влезеш в болница, Рубън — загрижено го погледна Стоун.

— Не обичам да ми човъркат вътрешностите — навъсено отговори гигантът. — Достатъчно го правиха, докато бях в армията. Предпочитам тихо да си страдам, ако нямаш нищо против.

Междувременно се появи и Милтън Фарб. Спря на няколко крачки от тях, потупа три пъти земята с десния си крак и два пъти с левия, придружавайки ритуала с пъшкане и странни подсвирквания. Накрая изрецитира няколко цифри, които очевидно бяха от важно значение.

Другите търпеливо чакаха. И тримата бяха наясно, че ако го прекъснат, чудатият ритуал ще започне отново, а времето им беше ограничено.

— Здравей, Милтън — поздрави Стоун, след като подсвиркванията и пъшкането заглъхнаха.

Милтън Фарб си пое дълбоко дъх, вдигна очи от земята и се усмихна. Беше облечен с шарен пуловер и безупречно изгладени панталони в защитен цвят, а на рамото му висеше черна кожена раница. Беше слаб, среден на ръст и носеше телени очила. Дългата прошарена руса коса му придаваше вид на застаряващо хипи. Но дяволитият блясък в очите го подмладяваше.

— Тук нося хубави неща, Оливър — потупа раницата си той.

— Хайде да тръгваме — обади се Рубън, продължавайки да се държи за кръста. — Утре съм първа смяна на рампата.

Закрачиха напред. Рубън се приближи до Оливър и натика няколко банкноти в джобчето на ризата му.

— Недей — спря го Стоун. — Вече получавам заплата от църквата.

— Знам ги аз техните заплати! Представям си колко ти дават, за да скубеш тревата и да лъскаш надгробните плочи. Още повече, че са ти осигурили и покрив над главата.

— Вярно, но и ти не си цъфнал и вързал, нали?

— Забравяш, че и ти си ми помагал, докато бях без работа, и то години наред — отвърна Рубън, после мрачно поклати глава. — Я ни погледни. Приличаме на банда дрипльовци. Кога успяхме да остареем и да изпаднем до това положение?

Кейлъб се засмя, а Милтън го погледна недоумяващо. Трябваше му известно време да схване, че Рубън се е пошегувал.

— Старостта се промъква незабелязано, но когато настъпи, никой не може да я скрие — въздъхна Стоун. Очите му незабелязано пробягаха по фигурите на тримата му приятели, с които беше преживял много — и добро, и лошо.

Рубън беше завършил Уест Пойнт и имаше зад гърба си три мисии във Виетнам, по време на които бе събрал пълна колекция от ордени и медали. След завръщането му го бяха назначили в Агенцията за военно разузнаване към Пентагона, която на практика дублираше голяма част от дейността на ЦРУ. Но скоро напусна АВР и се превърна в заклет противник на войната, най-вече на тази във Виетнам. Малко по-късно Америка престана да се вълнува от онази „малка схватка“ в Югоизточна Азия и Рубън се оказа човек без кауза. Живя известно време в Англия, след което се върна в Щатите. Шансовете му да се устрои някак силно намаляха вследствие на разрушените от него мостове и конските дози наркотици, които поемаше. И тогава се запозна с Оливър Стоун, който му помогна да промени живота си. В момента имаше редовна работа в някакъв склад, където разтоварваше камиони и тренираше мускулите вместо мозъка си.

Кейлъб Шоу беше защитил две докторски дисертации — по политически науки и литературата на XVIII век, въпреки че бохемската му натура предпочиташе модата на следващия, XIX век. Беше сред най-активните противници на Виетнамската война, в която бе загубил брат си. А по време на аферата „Уотъргейт“, когато нацията бе напълно отрезвена от политическата си наивност, Шоу се беше превърнал в един от най-яростните критици на правителството. Тези ексцентричности бяха попречили на научната му кариера въпреки отличното образование и безспорните му качества. В момента работеше в библиотеката на Конгреса в отдел „Редки книги и специални колекции“. Кандидатствайки за тази служба, той не беше споменал за членството си в организацията, която тази вечер щеше да проведе редовната си сбирка. Федералните власти гледаха с неодобрение на всеки, който поддържаше връзки с групи за конспиративни теории, провеждащи заседанията си посред нощ.

Милтън Фарб със сигурност притежаваше повече ум от всички останали членове, взети заедно, макар че понякога забравяше да се храни, мислеше, че парижкият „Хилтън“ е най-подходящото място за нощувка във Франция, и беше убеден, че докато има кредитна карта, разполага и с пари. Истинско дете-чудо, той можеше да събира и изважда наум огромни числа, а фотографската му памет беше невероятна: достатъчно беше да прочете веднъж някакъв текст, за да го запомни завинаги. Родителите му бяха работили в пътуващ цирк, в който шоуто на Милтън винаги се беше радвало на огромна популярност — той събираше наум числа, изпреварвайки смятащите с калкулатор, или пък цитираше безпогрешно дълги текстове от всякакви книги, които му подаваха.

Години по-късно, след като завърши университет за рекордно кратки срокове, той започна работа като изследовател в Националния здравен институт. Пречка за успешната му кариера се оказаха както заболяването му, наречено обсесивно компулсивно разстройство, така и наличието на силен параноичен комплекс — и двете вероятно придобити вследствие на необичайното му детство на цирковата арена. Въпросните черни демони се появяваха в най-неподходящото време. Преди няколко години, след като изпрати заплашително писмо до президента на САЩ и бе разследван от тайните служби, кариерата му в НЗИ приключи.

Стоун се беше запознал с него в психиатрията, където работеше като санитар. Милтън беше пациент на заведението. По същото време умряха родителите му и той се оказа сам на света, без пукнат цент. Смаян от изключителните му умствени способности, Стоун го бе убедил да си опита късмета в предаването „Риск“. Временно потиснал обсениите и параноята с помощта на депресанти, Милтън беше разбил всички участници в шоуто, спечелвайки малко състояние. В момента имаше преуспяваща фирма за дизайн на корпоративни уеб сайтове.

Заслизаха към малкото сметище на брега. В единия му край имаше трудно проходими храсти, опиращи във водата. Оттам със задружни усилия измъкнаха дълга разсъхнала се лодка, която изглеждаше негодна за плаване. Без да се смущават от този факт, четиримата свалиха чорапите и обувките си, прибраха ги в раниците и избутаха лодката във водата. Гребяха на смени, като греблата най-дълго се задържаха в яките лапи на Рубън.

Подухваше свеж ветрец. В мъглата примамливо мигаха светлините на Джорджтаун. Хубаво място, помисли си Стоун, докато сядаше на кърмата. И едновременно с това противно.

— Полицейският катер се намира близо до моста при Четиринайсета улица — докладва Кейлъб. — Има нов маршрут, а над музейния комплекс на всеки два часа прелита хеликоптер. Пишеше го в имейла за мерките за сигурност, който пристигна днес в библиотеката.

— Сутринта повишиха степента на тревога — добави Рубън. — Според добре осведомени източници това е поредната пропагандна кампания, която трябва да ни покаже, че президентът Бренан отново развява флага на…

Стоун се обърна и хвърли продължителен поглед към Милтън, който безучастно седеше на носа.

— Тази вечер си кротък, Милтън — подхвърли той. — Всичко ли е наред?

— Завързах ново приятелство — стеснително отвърна Милтън. — С жена…

— Ах ти, флиртаджия! — плесна го по рамото Рубън.

— Браво, Милтън — усмихна се Стоун. — Къде се запозна с нея?

— В психиатричната клиника. И тя е тяхна пациентка.

— Разбирам — кимна Стоун и се обърна на другата страна.

— Това е чудесно — дипломатично подхвърли Кейлъб.

Минаха под Кий Бридж и продължиха на юг, следвайки завоя на реката. Стоун беше доволен от гъстата мъгла, която ги правеше невидими за евентуалните наблюдатели на брега. Федералните власти се отнасяха строго с нарушителите. Пред очите му бавно изплува късче суша.

— Малко надясно, Рубън.

— Предлагам следващия път да се съберем пред Линкълн Мемориъл — задъхано рече гигантът и натисна греблата. — Поне няма да се потя толкова.

Лодката заобиколи западния край на острова и навлезе в тясната водна ивица, известна като Малкия канал. Наоколо беше пусто. Направо не беше за вярване, че само преди пет минути бяха зърнали кубето на Капитолия.

Слязоха на брега и издърпаха лодката към близките храсти. Тръгнаха през гората в индийска нишка. Начело, обзет от прилив на енергия, крачеше Стоун. Тази вечер му предстоеше много работа.