Клуб „Кемъл“

21

Две бяха изненадите, които очакваха Алекс и Симпсън в Бетезда, където беше живял Патрик Джонсън. Първата беше видимото отсъствие на полицията — нямаше нито патрулки, нито обичайната жълта лента. Два събърбана в алеята бяха единственото доказателство, че тук изобщо има хора.

Втората изненада беше самата къща.

Алекс спря на тротоара и бавно я огледа. Тя не беше голяма, но не беше и къща близнак. Намираше се в най-скъпата част на Бетезда, на няколко крачки от центъра.

— Имайки предвид заплатата на Джонсън, очаквах да видя малко апартаментче като на годеницата му — изкоментира той. — А тук имаме двор, по дяволите! И морава!

— Когато ме назначиха във ВОБ, нямах никаква представа за цените на недвижимите имоти в околностите на Вашингтон — кимна Симпсън. — И ей така, на шега, направих някои проучвания. Трябва да ти кажа, че тази къща струва доста над един милион.

Агент Лойд ги чакаше в антрето.

— Откъде е имал пари за такава къща? — веднага го попита Форд.

— Не е само тя — отвърна Лойд. — В гаража има последен модел „Инфинити“, което струва към петдесет бона. А на брега откъм Вирджиния открихме и другата му кола — лексус за още четирийсет.

— Тайни ли е продавал?

— Не. Имал е други, по-сигурни доходи.

— Дрога — моментално отгатна Алекс.

— Ела да видиш.

Поеха по стълбите към горния етаж.

— Навън не видях полицейски ленти — подхвърли Алекс. — Да не би ФБР да е променило маркировката за отцепване на обекти?

— За това място получихме специални инструкции.

— Нека отгатна: дискретността над всичко, защото е замесен НРЦ.

Лойд не отговори.

В дрешника към голямата спалня имаше сгъваема стълба, с помощта на която се стигаше до тавана. На пода имаше няколко пакета, старателно облепени с тиксо.

— Кокаин? — попита Симпсън.

— Хероин — поклати глава Лойд. — Носи десет пъти по-голяма печалба от кокаина.

— А годеницата му не знае нищо, а? Откъде са идвали всичките тези пари според нея?

— Не съм й задавал този въпрос, защото открихме наркотика, след като я разпитахме — отвърна Лойд. — Но непременно ще я попитам.

— Как се насочихте толкова бързо към дрогата? — попита Алекс.

— Като видяхме къде живее Джонсън, пуснахме името му в имотния регистър и получихме данните за покупката на тази къща. Сдобил се е с нея през миналата година срещу един милион и четиристотин хиляди долара, половин милион от които вече са платени незнайно от каква сметка. С колите е постъпил по същия начин. Взема ги на лизинг, но много скоро ги изплаща, като отново използва банкова сметка, която не можем да проследим. Три са възможните източника на тези средства: наследство, наркотици или продажба на тайни. Приемайки, че наркотиците са най-вероятният от тях, изисках специално обучено куче от Агенцията за борба с наркотиците. И то се скъса да лае в момента, в който влязохме в дрешника. Не открихме нищо, преди да забележим капака за тавана. Качихме кучето горе и бинго! Дрогата беше складирана между гредите на покрива и покрита с изолационни панели.

— След всичко, казано дотук, стигам до заключението, че наркотиците все пак са по-добрият вариант от предателството — мрачно подхвърли Симпсън.

— Изобщо не съм убеден, че е имал достъп до държавни тайни — кимна Лойд. — А сега вече няма смисъл да изследваме тази възможност, въпреки че пак се очертава страхотен скандал. Дори аз мога да си представя вестникарските заглавия от сорта на: Картър Грей — цар на разузнаването или цар на НАРКОТИЦИТЕ?

Алекс усети, че колегата му от ФБР изгаря от желание да окаля единствената федерална агенция, която конкурира неговата — както по бюджет, така и по влияние.

— Въпросът е друг — поклати глава той. — Дали Джонсън се е самоубил, защото е наркотрафикант и изведнъж му се е сторило невъзможно да сключи брак с почтена жена, или е бил ликвидиран от партньорите си в този бизнес, които са направили всичко необходимо нещата да изглеждат като самоубийство?

— Бих казал, че сам е сложил край на живота си — отвърна Лойд. — Като го е направил на мястото на първата им среща. Наркодилърите биха му пробили дупка в главата, докато спи или седи в колата си. За тях сценарият самоубийство е прекалено сложен.

Алекс обмисли чутото, после вдигна глава.

— Открихте ли нещо друго, свързано с наркотиците? Дневник на доставките, тайни явки, компютърни файлове?

— Още проверяваме. Но се съмнявам, че би проявил подобно лекомислие. Ще ви уведомим какво сме открили, за да приключите със случая.

Това сложи край на срещата и двамата агенти на Сикрет Сървис тръгнаха към колата си.

— Наркопласьор в НРЦ! — цъкна с език Симпсън. — Това няма да се размине току-така.

— Понякога картите се нареждат и по такъв начин — сви рамене Алекс.

— Значи се връщаме във ВОБ?

— Да — кимна той. — Ще се кача да си пусна рапорта по имейла. Но той ще е само прелюдия към основния доклад, който ще изготвя, след като Лойд ми изпрати заключенията си. После се връщаме при фалшификаторите на пари и охраняването на разни входове, около които се стреля.

— Звучи страшно забавно.

— Дано наистина мислиш така, защото това те чака за доста време напред.

— Не се оплаквам. Сама подадох молба за постъпване, никой не ме е карал насила.

Но в гласа й липсваше убеденост.

— Виж какво, Джаки — спря се и я погледна Алекс. — Обикновено не си пъхам носа където не трябва, но искам да ти дам един съвет за дълга и успешна кариера като човек, който е видял всичко.

— Слушам те.

— Върши си своята част от черната работа, независимо кой горе ти пази гърба. Първо, защото това ще те направи по-добър агент. И второ, ще си спечелиш поне един приятел в службата.

— Питам се кой ли ще е той — раздразнено отвърна Симпсън.

— Аз.