Клуб „Кемъл“

13

Том Хемингуей се прибра в апартамента си близо до Капитолия. Събу се и побърза да смени костюма с шорти и тениска. Въпреки късния час не изпитваше умора. Адреналинът му рязко се повиши от новината за смъртта на Патрик Джонсън. Не му стана жал за него, сам си го беше изпросил. Лошото беше, че е имало свидетели на убийството, които бяха изчезнали. Това можеше да промени нещата.

Влезе в спалнята, отключи вградения в пода сейф и извади от него тънка папка. Отнесе я на кухненската маса и започна да я прелиства. Вътре имаше снимки на най-малко десет мъже и една жена. Всички бяха араби, които властите биха определили като врагове на Америка и които бяха запълвали живота му през последните две години. Към настоящия момент въпросните лица пребиваваха на територията на Съединените щати, а самият Хемингуей беше направил чудеса по отношение на онези от тях, които бяха регистрирани за нарушения на закона, превръщайки ги от живи хора в мъртъвци.

Първата половина от живота на Том беше преминала в Близкия и Далечния изток. Баща му, Франклин Т. Хемингуей, беше държавник — във време, когато тази дума все още означаваше нещо. Беше служил като посланик в някои от най-важните в стратегическо отношение страни на света. Малко преди преждевременната му смърт беше смятан за един от най-големите миротворци на своето поколение, който, по мнението на мнозина, заслужаваше Нобеловата награда за мир.

С течение на времето Том Хемингуей успя да преодолее шока от насилствената смърт на баща си, но никога нямаше да се примири с нея. Беше го обичал и уважавал, попивайки неговата цивилизованост и състрадание към околните. За разлика от много други посланици, които бяха купили постовете си с щедри дарения и никога не си правеха труда да научат езика на страните, в които ги изпращаха, Франклин Хемингуей се потапяше в езика и културата на тези страни, задълбочено изучаваше тяхната история, насърчавайки семейството си да прави същото. По тази причина в Америка едва ли имаше друг човек, който да притежава по-задълбочени познания за исляма и азиатските страни от Том Хемингуей.

Въпреки всичко той не тръгна по стъпките на баща си, защото усещаше, че не притежава неговия темперамент и всеотдайност. Том избра света на шпионите, постъпвайки отначало в Агенцията за национална сигурност, след което направи бърза кариера в ЦРУ.

Работата му беше отговорна и интересна и той й се отдаде с онзи плам и етичност, на които го беше учил баща му.

Превърна се в превъзходен оперативен агент, на когото възлагаха важни мисии в някои от най-горещите точки на света. Беше оцелял след няколко атентата, разминавайки се на косъм със смъртта. На свой ред беше убивал хора от името на правителството. Негово дело бяха няколко прецизно организирани преврата срещу демократично избрани правителства, под негово ръководство бяха проведени операции за дестабилизация на редица страни от Третия свят, разбира се, защото подобна дестабилизация беше изгодна за Съединените щати. Изпълняваше всички поставени задачи, дори се престараваше.

И в крайна сметка се оказа, че всичко е било напразно. Безупречната му работа беше измама, подхранвана не от националните интереси, а от тези на бизнеса. Тя не донесе нищо добро, а тъкмо обратното.

На четиридесетгодишна възраст бащата на Хемингуей бе успял да въдвори мир в страни, които дотогава не познаваха нищо друго, освен войната. На същата възраст синът му беше помогнал за прогонването на мира от много региони на света, които потънаха в разруха. Това сравнение беше особено мъчително за Том, който никога не забравяше потеклото си.

В крайна сметка направи това, което беше разумно — взе се в ръце, разгледа всички възможности и в главата му бавно започна да се оформя план. Разбира се, много хора биха го нарекли наивен. Но това несъмнено щяха да са онези хора, които вършат престъпления в определени страни по света под претекста, че им помагат. На практика го правеха за пари и власт, безскрупулно потъпквайки всяка съпротива. Е, кой тогава е наивникът? — питаше се Хемингуей.

Що се отнасяше до неговия план, той наистина имаше далечни цели, чието постигане криеше огромни опасности.

Благодарение на „официалния“ си пост през последните няколко години той бе имал възможност често да пътува до страните от Близкия изток. Така успя да събере парченцата на мозайката, срещайки се с хората, от чиято помощ се нуждаеше. Разбира се, повечето от тях го посрещнаха скептично, но един човек прие да му помогне. При това човек, когото дълбоко уважаваше, стар приятел на баща му. Именно той му осигури контактите с определени хора, както и финансовите средства за операцията, която беше в ход от две години. Хемингуей беше дълбоко убеден, че този човек има и свои, дълбоко лични причини да го прави. Но същевременно си даваше ясна сметка, че въпреки многобройните си контакти в региона, въпреки доброто познаване на местния език и култура без неговата помощ едва ли щеше да постигне нещо толкова значително. Дори да страдаше от определена доза идеализъм и наивност, подходът му към начините за максимална реализация на плана беше брутално реалистичен.

И трудът му най-сетне започна да дава своите плодове. Последният детайл легна на мястото си съвсем наскоро, със „смъртта“ на Аднан ал-Рими сред хълмовете на Вирджиния. Тя даде ход на финалните приготовления. За целта привлече свой колега, когото познаваше и на когото вярваше. Неговата мотивация беше проста: парите. Хемингуей не го презря, защото това бе мотивацията на мнозина качествени хора, които не ставаха по-малко ефективни поради факта, че работят за пари.

Често му се искаше баща му да е жив, за да потърси съвета му. Въпреки че знаеше какво ще чуе: На погрешен път си, сине. Не го прави. Но Том Хемингуей щеше да го направи.

А каква бе всъщност неговата мотивация? Често си беше задавал този въпрос, особено след като планът му започна да се реализира. И беше стигнал до различни отговори. В крайна сметка реши, че не го прави за своята страна, не го прави и за Близкия изток. Правеше го за цялата планета, чиито шансове бързо намаляваха. А вероятно и в памет на баща си — човек на мира и разумния компромис, застигнат от насилствена смърт. Причината за тази смърт бяха именно невежеството и нетолерантността — онези два озъбени звяра, които заплашваха с унищожение целия свят.

Може би нещата наистина бяха толкова прости. И едновременно с това толкова сложни.