Клуб „Кемъл“

42

Капитан Джак се взря в съобщението, което му донесоха току-що. Беше шифровано, но той бързо го разчете. Новините трудно можеха да се нарекат добри.

Проблемът на съвременните комуникации бе там, че се осъществяваха с помощта на модерните технологии и не можеха да останат скрити. Земята бе опасана със спътници шпиони, които следяха всичко — факсове, компютри, клетъчни телефони и електронна поща, които лесно се проследяваха. Нищо чудно, че терористите прибягваха до куриери и написани на ръка послания. По ирония на съдбата именно модерните средства за наблюдение ставаха причина за завръщането им в каменната ера. Чарли–1 беше една съвсем проста система за контакт: шифрованите съобщения на хартия се пренасяха от доверени куриери и се унищожаваха веднага след прочитането им.

В Бренан предстоеше появата на екипа на Сикрет Сървис. Малко след това президентът щеше да кацне в Питсбърг, откъдето към Бренан щеше да потегли една от най-охраняваните автоколони в света. А там щеше да ги очаква малка армия от мъже над четирийсет и една млада жена. Хора, които с нищо не биеха на очи. Но капитан Джак залагаше на своя екип. Той извади запалката си и я щракна под кодираното послание.

След последната молитва за деня Джамила се изправи пред огледалото в банята. Днес навършваше двайсет и четири, но насреща й стоеше жена, която изглеждаше доста по-възрастна.

Така изтекоха няколко минути. После излезе от банята, грабна от масата чантичката си и ключовете за буса и отвори входната врата.

Отдавна беше информирана, че един от хората на капитан Джак наблюдава микробуса й, независимо къде е паркиран. Не можеха да допуснат някой да го задигне, защото нямаха време за подготовката на друг подобен автомобил.

Странен човек е този капитан Джак, помисли си тя. Малцина американци говореха арабски като него и знаеха толкова неща за историята и обичаите на исляма. Инструкциите, които тя получи, бяха категорични: да изпълнява безпрекословно заповедите му. Стана й криво, че трябва да се подчинява на някакъв американец. Но след като се запозна с него, усети, че от този човек лъха авторитет.

Вечерните й обиколки с микробуса се бяха превърнали в ритуал. Те й помагаха както да прогони умората след дългия работен ден в компанията на три палави хлапета, така и да запомни наизуст всички улици и преки пътища, необходими за изпълнението на задачата. Насочи се към центъра на Бренан и мина покрай Мърси Хоспитал. В момента Аднан ал-Рими не беше в болницата, но дори да го беше видяла, нямаше да го познае. По същата логика нямаше причини да поглежда и към сградата вдясно, зад един от чиито прозорци към болницата бяха насочени два снайпера М–50 — като част от рутинните тренировки.

Днешният маршрут на Джамила включваше обиколка на центъра, по-специално на южната му част, след което щеше да продължи в западна посока, към покрайнините на Бренан. Това щеше да й отнеме трийсет минути.

Скоро се озова край площада на тържествената церемония. Не беше наясно по какъв повод се провежда тя, но знаеше, че президентът ще произнесе реч пред многобройна публика. На идване бе минала покрай къщата на работодателите си — Джордж и Лори Франклин.

На връщане пак мина край нея. Очите й инстинктивно се вдигнаха към прозорците на втория етаж, зад които спяха момчетата. Неусетно се беше привързала към тях. Бяха добри деца, но с годините несъмнено щяха да се превърнат в това, което представляваха всички американци — врагове на исляма.

Алекс огледа дневната на Кейт и хареса това, което видя. Навсякъде имаше безброй книги — нещо, което много му допадна. Като ученик той не си падаше по четенето, но след постъпването си в Сикрет Сървис, особено по време на честите продължителни полети до различни точки на света, се пристрасти към книгите. Кейт очевидно не беше от високомерните, снобски настроени читатели. По полиците присъстваха доста класически творби, но между тях бе разпръснато и здравословно количество развлекателни романи.

По стените и масичките имаше много семейни снимки, а единият ъгъл беше зает от малък черен роял.

Кейт излезе от спалнята си. Беше преоблечена с джинси и пуловер. Беше боса.

— Извинявай, но след цял ден на високи токчета краката ми не издържат. Искаш ли бира?

— С удоволствие, особено след ментовия сладолед.

Тя извади две кутийки „Корона“ от хладилника, наряза няколко резенчета лимон и го поведе към канапето, от което се виждаше задният двор.

Седна, подви крака под себе си и попита:

— Какви са следващите ти ходове?

— Не съм много сигурен — вдигна рамене Алекс. — Официално съм включен в охраната на Белия дом и би трябвало да съм благодарен за това. Разбира се, изобщо не се чувствам виновен за някаква грешка по време на разследването, но все пак отказах на директора да разкрия името на човек, когото познавам. Честно казано, още не мога да повярвам, че го направих.

— Става въпрос за онзи стар приятел, за когото ми спомена, нали? — подхвърли тя. — Случайно да се казва Оливър Стоун?

— Как разбра, по дяволите? — учудено я погледна той.

— В тази стая има и други хора с дедуктивни способности.

— Очевидно — кимна Алекс, отпи глътка бира и се намести удобно върху възглавниците. — Както вече споменах, засега ръцете ми са вързани. Как да им кажа, че съм открил лодката, без да се разбере, че съм нарушил заповедта на директора? Ако разбере, автоматично минавам в историята. А това просто не мога да си го позволя.

— Наистина имаш проблем — рече тя, наведе се да остави бирата си на масичката и рамото й докосна неговото. По тялото му сякаш премина електрически ток.

Кейт отиде при рояла и засвири. Веднага си пролича, че е отлична пианистка. След малко той седна до нея и започуква по клавишите.

— Рей Чарлс — усмихна се тя. — Нали уж беше китарист?

— Баща ми казваше, че когато човек овладее пианото, вече може да свири на почти всичко останало.

— Спомням си за един филм на Клинт Истууд, където той играеше агент на Сикрет Сървис, който свири на пиано…

— Да, да — кимна Алекс. — С Рене Русо до себе си.

— Жалко, че не съм Рене Русо.

— И аз не съм Клинт Истууд. Ако искаш да знаеш, Рене Русо бледнее пред теб.

— Лъжец.

— Освен това не се събличам още на първата среща като Истууд — ухили се той.

— Жалко! — нацупи се тя.

— Но правилото не важи непременно и за втората!

— А откъде си сигурен, че ще има втора?

— Еее, на мен не може да ми се устои, както би казала Лъки.

Пръстите му се плъзнаха по клавишите и спряха върху нейните. Когато я целуна, електрическият ток бе по-силен, отколкото при докосването й преди малко.

— Мисля, че твоето правило за първата среща е уместно. — Кейт изрече тези думи вяло и отмести поглед встрани. — Не го правиш още първата вечер, защото може и да няма втора.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ще бъда тук винаги когато поискаш, Кейт.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — бързо попита тя.

Алекс скочи в стария си „Чероки“ и потегли. Беше на седмото небе. Стигна до края на улицата, направи обратен завой по Трийсет и първа и започна продължителното, изпълнено със завои спускане към центъра на Джорджтаун. Първият сигнал за тревога дойде в момента, в който спирачният педал не реагира на лекия натиск на крака му, а вторият, когато го натисна силно и той потъна докрай. Тежката кола бързо набираше скорост. Двете страни на улицата бяха заети от плътно паркирани автомобили, а тясната лента асфалт се извиваше като змия.

Вкопчи се във волана и започна да превключва скоростите, за да забави стремителното движение. Ефектът не беше голям. После насреща му изскочиха ослепителните фарове на кола.

— Мамка му!

Нави волана към пролуката между две паркирани коли, която забеляза в последния момент, а дървото на тротоара свърши това, което спирачките не успяха. Въздушната възглавница го блъсна в лицето, отворила се от силния удар. Зашеметен, той я отмести, разкопча предпазния колан и бавно се измъкна навън. В устата му имаше вкус на кръв, а лицето му гореше — вероятно от топлия газ на въздушната възглавница.

Седна на тротоара и напълни дробовете си с въздух, опитвайки се да не повърне ментовия сладолед и бирата, които се надигнаха към гърлото му в отвратителна комбинация.

Зърна някакъв мъж, който се навеждаше над него. Понечи да каже, че всичко е наред, после изведнъж замръзна, усетил студеното дуло във врата си. Ръката му инстинктивно се стрелна напред и се заби в коляното на мъжа, който изкрещя. Алекс се опита да се изправи, при което в главата му избухна неистова болка. Смътно долови отдалечаващи се стъпки, после пронизително свистене на автомобилни гуми. Причината за бързото оттегляне на нападателя бяха чифт ярки фарове, последвани от бързи стъпки и загрижени гласове.

— Добре ли сте? Какво има? — питаха един през друг те.

Алекс все още усещаше натиска на студеното дуло. Спирачките, внезапно се сети той. Стана, изпъшка от болка, разбута хората около себе си и извади фенерче от жабката на колата. Клекна до лявото предно колело. Вътрешната му част беше мокра от спирачна течност. Някой беше прерязал маркучите. Алеята пред къщата на Кейт беше единственото място, на което това би могло да се случи. Кейт!

Бръкна в джоба си за мобилния телефон, но не го откри. Дръпна вратата на смачкания си автомобил и насочи фенерчето към пода. Телефонът беше там, разцепен на две от удара. От гърдите му излетя яростен крясък. Хората, които му се бяха притекли на помощ, бавно отстъпиха назад.

Един от тях зърна проблясване под разкопчаното му сако и уплашено извика:

— Той има пистолет!

В следващия миг всички те побягнаха.

— Хей, спрете! — хукна подире им Алекс. — Трябва ми телефон! Спрете!

Но платното вече беше опустяло.

Затича нагоре по Трийсет и първа улица. Ризата му бързо подгизваше от кръвта, която се стичаше от раната на главата му. Ръцете и краката му премаляха, но той продължаваше и скоро стигна до Ар Стрийт. Зави наляво и увеличи скоростта, удивен от възможностите на тялото си.

Влетя в алеята пред къщата, намали ход и се приведе с пистолета в ръка. Прозорците бяха тъмни. Безшумно се насочи към портичката, от която се влизаше в задния двор и някогашната конюшня. Портичката се оказа заключена и той прескочи оградата. Краката му потънаха в меката трева. Изчака дишането му да се успокои и предпазливо се огледа. Главата му пулсираше, а ушите му пищяха. Приклекна и бавно тръгна напред, използвайки прикритието на храстите. На втория етаж светеше. Стиснал дръжката на своя ЗИГ, Алекс дълбоко вдиша и издиша няколко пъти.

Изчака малко и предпазливо тръгна напред, оглеждайки тъмните храсти. Ако някой търси подходяща позиция за стрелба… Мислите му бяха прекъснати от лампата, която светна на приземния етаж. Фигурата на Кейт се появи в рамката на един от широките прозорци. Косата й беше стегната на конска опашка. Беше само по дълга тениска. Алекс внимателно се промъкна напред. Отклони очи от фигурата на Кейт и внимателно огледа плътната редица кичести кипариси край оградата. Точно там би заел позиция, ако беше снайперист.

И тогава го зърна: в десния ъгъл на двора, зад един гигантски рододендрон, за миг проблесна оптически мерник на пушка. Без да губи нито секунда, Алекс вдигна пистолета и натисна спусъка. Мишената бе твърде отдалечена за подобен вид оръжие, но в момента това беше без значение. Желанието му беше по-скоро да попречи на стрелеца, отколкото непременно да го улучи.

Беше се прицелил малко зад оптическия мерник, чиято позиция бе запечатана в ретината му. При изстрела дулото на пушката се показа от листата, вдигна се рязко и от него излетя пламъче. След секунда Алекс изстреля още шест патрона. Последният изстрел се сля с писъка на Кейт. Дулото изчезна, до слуха му достигна шум на бягащи нозе. По дяволите, не беше улучил, но главната цел все пак беше постигната. Но копелето все пак стреля! Алекс хукна към конюшнята. Блъсна вратата и влетя в хола. Кейт отново изпищя, после го видя и млъкна. Той се спусна към нея, стисна я през кръста и я повали на пода, прикривайки я с тялото си.

— Не мърдай! — прошепна в ухото й той. — Навън има снайперист!

Пропълзя към вратата, надигна се и угаси лампата. Потънаха в мрак.

Алекс пропълзя обратно и с тревога попита:

— Ранена ли си?

— Не съм — прошепна Кейт и прокара пръсти по лицето му. — Господи, ти кървиш!

— Нищо ми няма. Просто някакъв тип използва главата ми за наковалня.

— Кой?

— Не знам.

Алекс се облегна на печката с лице към вратата, стисна пистолета и направи опит да успокои дишането си. Кейт пропълзя до кухненския шкаф и извади ролка домакинска хартия.

— Не ставай, за бога! — дрезгаво извика той. — Мръсникът може би продължава да дебне!

— Тече ти кръв! — поклати глава тя, надигна се и намокри няколко пласта хартия. После почисти лицето му и разгледа солидната подутина.

— Не мога да повярвам, че не си изпаднал в несвяст след такъв удар! — поклати глава тя.

— Страхът е най-доброто средство срещу припадането.

— Изобщо не чух мотора на джипа ти.

— Някой беше срязал спирачните маркучи — въздъхна Алекс. — Летях надолу по Трийсет и първа като на скейтборд.

— А как се върна?

— С тичане.

— Какво?! — смаяно го изгледа тя. — Тичал си чак дотук?!

— Прецених, че няма къде другаде да са ми прерязали маркучите. Трябваше да се върна. Да се уверя, че си добре… — Изрече последните думи на един дъх, без никакви паузи.

Тя спря да почиства лицето му и устните й потрепнаха. После изведнъж го прегърна и завря лице в шията му. Алекс я притисна до себе си.

Каква първа среща, господи!