Натюрморт с гарвани

Четиринадесета глава

Когато Кори Суонсън спря до църквата, хората бяха излезли на моравата, скупчени на групички, и си шепнеха възбудени. От време на време някой се отделяше и се вторачваше по посока на царевичните ниви. Трябва да имаше петдесет души, но тя не забеляза Пендъргаст между тях. А в това нямаше логика, защото той я бе помолил да дойде веднага. Всъщност беше много настоятелен.

Изпита почти облекчение, че го нямаше. Пендъргаст можеше да я въвлече в още по-големи неприятности, отколкото вече имаше в този град — тя усещаше това с цялото си същество. И без друго вече бе парий номер едно на града. И отново се запита в какво, по дяволите, се бе забъркала. Парите още прогаряха дупка в жабката на колата й. Онзи ще я забърка в неприятности, после ще си замине, а тя ще остане в Медисин Крийк да сърба последиците. Ако бе достатъчно умна, щеше да му върне парите и да си умие ръцете, че няма нищо общо с тази работа.

Тя подскочи неволно, когато облечената в черно фигура изведнъж се материализира от нищото до колата. Пендъргаст отвори дясната вратичка и елегантно се плъзна в купето. От начина, по който се движеше, понякога я побиваха тръпки.

Кори посегна към таблото и намали гърмящия звук на „Старфъкърс“ на „Найн инч нейлс“.

— Накъде, господин специален агент? — попита тя.

Пендъргаст посочи царевичните нивя.

— Виждате ли онези птици?

Тя заслони с ръка очи от залязващото слънце.

— Кои, онези лешояди ли? И какво за тях?

— Отиваме точно там.

Тя даде газ, колата потрепери и изкашля черен дим.

— Натам няма пътища, а това е гремлин, не е военен джип, ако не сте забелязали.

— Не се безпокойте, госпожице Суонсън, няма да ви карам да влизате в нивата. Карайте на запад по „Край роуд“, моля.

— Както желаете.

Тя натисна газта и гремлинът се откъсна от тротоара с подскок.

— Е, как мина пуешката социална сбирка? — попита тя. — Това комай е голямото събитие на годината в този Шибан Крийк.

— Беше много поучителна — от антропологична гледна точка.

— Антропологична? Да, вярно, специален агент Пендъргаст всред диваците. Представиха ли онзи тип от КЩУ, който иска да сее радиоактивна царевица тук?

— Генетично променена царевица. Да, представиха го.

— И как изглежда? Да няма три глави?

— Ако е имал, две от тях трябва да са били успешно отстранени още в детството му.

Кори го погледна. Той отвърна на погледа й с обичайното си невъзмутимо, меко и без усмивка изражение. Кори никога не можеше да разбере кога се шегуваше. Трябва да бе най-странният възрастен, когото бе срещала досега, а като се имат предвид всички образи, обикаляли около Медисин Крийк, това означаваше нещо.

— Госпожице Суонсън? Скоростта.

— Извинете — натисна спирачките тя. — Мислех си, че вие от ФБР можете да си карате колкото си поискате бързо.

— Аз съм в отпуск.

— Шерифът винаги кара със сто мили в час, дори когато не е на работа. А и винаги можете да разберете, когато в „Уагън уийл“ има пресни еклери. Тогава кара със сто и двайсет.

Продължиха по-полека по гладкия асфалт известно време, без да разговарят.

— Госпожице Суонсън, погледнете по-нататък по пътя, ако обичате. Виждате ли къде е паркирана колата на шерифа? Спрете зад нея.

Кори присви очи и се взря в настъпващия здрач. Видя паркираната на банкета срещу движението патрулка със запалени буркани. На около четвърт миля навътре в царевицата погледът й улови реещото се ято лешояди.

Изведнъж нещо в съзнанието й прещрака.

— Господи — рече тя, — да не би да има още някой…

— Това остава да се провери.

Кори спря зад патрулката и включи аварийните светлини. Пендъргаст слезе.

— Може да се забавя малко.

— Няма ли да дойда с вас?

— Боя се, че не.

— Няма проблем, взела съм си книга.

Тя изгледа как Пендъргаст изчезва в царевиците и почувства леко раздразнение. След това обаче вниманието й се насочи към задната седалка. Винаги имаше пет-шест книги разхвърляни там — научна фантастика, ужаси, понякога и тийнейджърско любовно романче, което за нищо на света не би позволила да я видят, че чете. Докато чакаше, щеше да започне поредния техно трилър. Взе книгата, но пак се спря. Идеята да си седи в колата и да си чете насаме, нещо не й се нравеше както преди. Не можеше да се стърпи и да не погледне отново кръжащите лешояди. Сега се бяха издигнали по-високо. И въпреки прииждащия здрач, можеше да види, че са възбудени. Може би шерифът ги бе подплашил. Почувства тръпката на любопитството: там, в царевичния блок, може би имаше нещо много по-интересно, отколкото щеше да намери в някой от романите, които я откъсваха от действителността.

Изсумтя нетърпеливо и хвърли книгата на задната седалка Пендъргаст не можеше да я държи така настрани. И тя имаше толкова право да види какво става, колкото и останалите.

Отвори рязко вратичката и пое между прашните редове. Забеляза откъде бе минал шерифът. Имаше следи и от по-тесни от клоунските обувки на шерифа — може би на добросъвестния му, но абсолютно тъп помощник Тад. А до тях — леките стъпки на Пендъргаст.

В царевицата бе много горещо и клаустрофобично. Стеблата се извисяваха далеч над главата на Кори и като минаваше покрай тях, те изшумоляваха и я поръсваха с прах и полен. В небето все още имаше светлина, но в царевицата нощта сякаш вече беше паднала. Кори усети, че се задъхва от ходенето. Запита се дали в крайна сметка това бе добра идея. Никога не бе навлизала така в царевицата. Винаги я бе ненавиждала дълбоко. Започваше се през пролетта, когато гигантски машини пореха безкрайните ниви и оставяха подире си облаци прах, които обгръщаха града и чак леглото й се пълнеше с пепел. След това царевицата поникваше и единственото нещо, за което всички говореха в продължение на четири месеца, бе времето. Пътищата постепенно биваха ограждани със „стени“ от царевица, докато човек не добиваше впечатлението, че шофира в тунел. Сега царевицата вече жълтееше и съвсем скоро гигантските машини щяха да се върнат, за да стане земята отново гола и грозна, като бръснат пудел.

Беше ужасно: прахът изпълваше ноздрите и пареше в очите й, а от мириса на плесен и на целулоза й се повдигаше. И навсякъде тази царевица, която навярно нямаше да храни хората, дори не и животните, а колите. Автомобилна царевица. Гадост, гадост, гадост.

И ето, че тя изведнъж се озова пред малка отъпкана поляна. Там бяха шерифът и Тад, с фенерчета, наведени над нещо. Пендъргаст стоеше по-встрани и когато тя се появи, той се обърна към нея — светлите му очи бяха почти безцветни в спускащия се сумрак.

Сърцето на Кори се сви. По средата имаше нещо. Но когато се застави да погледне, осъзна, че беше само едно мъртво куче. Беше кафяво и толкова надуто от газовете на разложението, че козината му бе като настръхнала, изглеждаше като ужасна четиринога риба балон. В неподвижния въздух сякаш висеше ужасна, сладникава миризма, чуваше се постоянното бръмчене на мухите.

Шерифът се обърна.

— Е, Пендъргаст — каза той с мек тон, — както изглежда сме се разкарвали за нищо.

След това погледът му се отмести от рамото на Пендъргаст и се спря върху нея. Изгледа я в продължение на няколко неловки секунди, преди да погледне отново към Пендъргаст. Агентът не каза нищо.

Той бе извадил малко фенерче и лъчът му играеше по надутия труп. На Кори й призля — тя позна кучето. Беше шоколадов на цвят лабрадор, не съвсем чистокръвен, разбира се, и принадлежеше на сина на Суийд Кейхил — симпатично дванайсетгодишно луничаво хлапе.

— Добре, Тад — каза шерифът и плесна по отпуснатото рамо заместника си, — видяхме всичко, което имаше да се види. Да приключваме.

Пендъргаст бе приближил и бе коленичил, за да огледа кучето по-отблизо. Разпръснатите мухи се извиха в облак над трупа.

Шерифът мина покрай Кори, без да й обърне внимание и като стигна до края на полянката, се обърна:

— Пендъргаст? Идваш ли?

— Не съм приключил с огледа си.

— Намери ли нещо интересно?

Последва кратка пауза, след която Пендъргаст отговори:

— Това тук е ново убийство.

— Ново убийство ли? Мъртво куче в царевицата на две мили от мястото на убийството на Суег?

Кори гледаше с притаен ужас как агентът от ФБР повдигна главата на кучето и леко я завъртя напред-назад, после я отпусна отново и освети с фенерчето си устата, ушите и хълбока му. Ядосаните мухи се разбръмчаха по-силно.

— Е? — попита шерифът, тонът му бе станал по-остър.

— Вратът на кучето е счупен насилствено — рече Пендъргаст.

— Сигурно го е ударила кола. Довлякло се е тук да умре. Случва се непрекъснато.

— Колата не би постъпила така с опашката му.

— Каква опашка?

— Точно това е въпросът ми.

И шерифът, и Тад насочиха лъчите на фенерчетата си към задницата на кучето. Там, където е била опашката му, сега имаше само розов израстък с бяла кост в средата.

Шерифът не каза нищо.

— А ей там — посочи с лъча на фенерчето си Пендъргаст, — мисля, че ще откриете отпечатъците от стъпките на убиеца. От боси крака, четирийсет и четвърти номер — ще водят обратно към реката. Същите отпечатъци, които намерихме на мястото на първото убийство.

Последва ново мълчание. След което заговори шерифът:

— Е, Пендъргаст, мога да кажа само, че донякъде изпитах облекчение. Ти си мислеше, че си имаме работа със сериен убиец. А сега знаем, че е някакъв побърканяк. Да убие куче и да му отреже опашката. Боже Господи!

— Но тук ще забележите и разликите. В това убийство няма церемония, нямаме усещането, че трупът е аранжиран като в „жива картина“.

— И?

— Това не се вписва в модела. Но, разбира се, това означава само, че си имаме работа с нов модел, всъщност с изцяло нов тип.

— Нов тип какво?

— Сериен убиец.

Хейзън извъртя театрално очи.

— Ако питаш мен, все още си имаме работа с едно убийство. Кучето не се брои. — Обърна се към Тад. — Обади се на съдебния лекар и да откараме това куче в Гардън сити за аутопсия. Извикай специалистите по оглед на местопрестъпленията да хвърлят едно око на отпечатъците, които намерят. Нека щатските да поставят охрана. Искам мястото да бъде „запечатано“. Никакъв неоторизиран персонал. Ясно?

— Ясно, шерифе.

— Добре. А сега, Пендъргаст, надявам се, че ще съпроводиш веднага всички неоторизирани извън мястото на престъплението.

Кори подскочи, когато той изведнъж освети лицето й.

— Шерифе, сигурно нямате предвид моята помощничка, нали?

Последва заредено с гръмотевици мълчание. Кори го погледна и се запита каква ли бе играта му сега. Помощничка? Старите й подозрения се възродиха отново; следващия път сигурно ще поиска да му асистира и в гащите.

След малко заговори отново шерифът:

— Помощничка ли? Нима имаш предвид тази престъпничка до теб, на която предстои да й бъдат предявени обвинения в кражба втора степен, което, между другото в щата Канзас се смята за углавно престъпление?

— Точно нея имам предвид.

Шерифът кимна. А когато заговори, тонът му бе неестествено мек.

— Аз съм търпелив човек, Пендъргаст. И бих ти рекъл само това: всичко си има граници.

След последвалото мълчание, Пендъргаст каза:

— Госпожице Суонсън, бихте ли била така добра да подържите фенерчето, докато аз огледам задницата на кучето?

Запушила нос заради засилващата се воня, Кори взе фенерчето и го насочи в желаната посока, като усещаше, че застаналият зад нея шериф Хейзън гледаше толкова свирепо врата й, че направо косата й се накъдряше.

Пендъргаст се обърна, изправи се и постави длан върху рамото на шерифа. Онзи погледна ръката му и бе на път да се отърси от нея.

— Шериф Хейзън — произнесе Пендъргаст с неочаквано почтителен тон, — може да ви се струва, че съм дошъл тук, само за да ви дразня. Но мога да ви уверя, че всичко, което правя, си има своите добри основания. Много силно се надявам, че ще продължите да упражнявате това възхитително търпение, което вече демонстрирахте — към мен и моите необичайни методи — както и към моята необичайна помощничка — поне още известно време.

На шерифа изглежда му трябваше малко време да смели всичко това. След това заговори отново с едва — едва омилостивен тон:

— Не бих могъл да кажа откровено, че харесвам начина, по който работите по случая. Вие, момчетата от ФБР, изглежда винаги забравяте, че след като хванем престъпника, ние трябва и да го обвиним. Знаеш как е тези дни: ако по какъвто и да е начин провалиш доказателствата, престъпникът си тръгва. — Погледна към Кори. — Най-добре е тя да получи оторизация за присъствие на местопрестъпленията.

— Ще я получи.

— И не забравяй какво впечатление ще направи на съдебните заседатели с тази червена коса и кучешката каишка на врата. Да не говорим за углавното престъпление в досието й.

— Ще минем по този мост, когато стигнем до него.

Шерифът го изгледа мрачно.

— Добре тогава. Ще ви оставя тук с песа. Не забравяй какво казах. Хайде, Тад. Трябва да звъним по телефоните.

След това се обърна, запали цигара и изчезна в царевиците, последван от помощника си. След като шумът от смачкани стебла утихна, над мястото на престъплението отново се възцари тишина.

Кори отстъпи няколко крачки назад, за да избяга от вонята.

— Агент Пендъргаст?

— Госпожице Суонсън?

— Какви бяха тези глупости с „помощничката“?

— От факта, че нарушихте заповедите ми и дойдохте тук, заключих, че ще приемете тази служба, след като проявявате интерес към обстоятелствената страна на престъпленията.

Да не би отново да я будалкаше?

— Просто не обичам да ме изоставят. Вижте, не знам съвсем нищо за детективската работа. Не мога да пиша на машина. Не мога да се справям с телефоните и съм сигурна, че не бих могла да стенографирам или да правя всичко онова, което правят помощничките.

— Няма да изисквам това от вас. Може да ви учуди, но аз вече съм мислил по въпроса и стигнах до заключението, че ще бъдете отлична помощничка. Трябва ми човек, който познава града, познава хората, тайните им, но който освен това и сам е аутсайдер, несвързан с никого. Не сте ли вие точно този човек?

Кори се замисли. Аутсайдер, несвързан с никого… Потискащо бе, но изглежда пасваше на описанието.

— Повишението е съпроводено с увеличение на възнаграждението до сто и петдесет долара дневно. Цялата документация е в колата, включително и оторизиран ограничен достъп до местопрестъпленията. Това означава да се подчинявате безпрекословно на заповедите ми. Повече никакви самоволни напускания на автомобила. Ще обсъдим подробностите, свързани с новите ви отговорности по-късно.

— Кой ми плаща? ФБР ли?

— Ще ви плащам от собствения си джоб.

— Хайде, хайде, знаете, че не струвам толкова. Хвърляте си парите на вятъра.

Пендъргаст се обърна и я погледна и тя за сетен път бе поразена от силата, скрита зад тези сиви очи.

— Вече знам едно нещо: имаме си работа с изключително опасен убиец и нямам време за губене. Трябва да получа вашата помощ. Ако успеем да спасим и един живот, то каква ще е цената му?

— Да де, но как евентуално бих могла да помогна? Искам да кажа, че шерифът е прав. Аз съм просто една тъпа престъпничка.

— Госпожице Суонсън, не бъдете глупава. Споразумяхме ли се?

— Добре. Но „помощничка“ е началото и краят. Както казах и преди, не си въобразявайте разни други неща.

Той я изгледа.

— Моля?

— Вие сте мъж. Знаете за какво говоря.

Пендъргаст махна с ръка.

— Госпожице Суонсън, намеците, които правите са немислими. Ние идваме от два различни свята. Има огромна разлика между нас във възрастта, темперамента, възпитанието, произхода и относителните властови позиции — да не говорим за продупчения ви с обеца език. По мое мнение една подобна връзка, макар и да би могла да ни предложи значително разнообразие, би била съвсем неразумна.

Кори се почувства леко раздразнена от обяснението му.

— И какво толкова му има на продупчения ми език?

— Може би — нищо. Жените от племето Уимбу на Андаманските острови си продупчват лабиите и провесват от тях герданчета от раковинки. И когато вървят, раковинките подрънкват. Мъжете намират това за много привлекателно.

— Това е абсолютна лъжа!

Пендъргаст се усмихна.

— Значи не сте онзи културен релативист, за какъвто ви вземах.

— Вие сте абсолютно странна птица, нали го знаете?

— Алтернативата, госпожице Суонсън, изобщо не ми се нрави. — Той взе фенерчето от нея и освети отново кучето. — А сега, като моя помощничка, започвайте да ми разказвате чие куче е това.

Погледът й се върна с нежелание върху подутия труп.

— Това е Джиф. Принадлежеше на Анди, сина на Суийд Кейхил.

— Джиф носеше ли каишка?

— Да.

— Свободен ли се движеше?

— Повечето кучета в града се движат свободно, въпреки законите за водене на повод.

Пендъргаст кимна.

— Знаех си, че моето доверие във вас не е напразно.

Кори го погледна, стана й забавно.

— Ама и вас си ви бива, знаете ли?

— Благодаря. Хубаво е, че имаме нещо общо.

Той взе фенерчето от нея и освети кучето.

Над грубо оформената поляна се възцари тишина и Кори се запита дали бе получила комплимент, или обида. Но като проследи лъча на фенерчето, изпита изненадващо бодване на жалост: жалост, която надделя над ужасната миризма и бръмченето на мухите. Анди Кейхил щеше да страда много. Някой трябваше да му каже и както изглеждаше, този някой щеше да бъде самата тя. Определено не би искала да остави това на шерифа или на неговия помощник, на когото винаги можеше да се разчита да казва погрешни неща. Не мислеше, че и Пендъргаст, при цялата му любезност, бе човекът, който да съобщи новината на хлапето. Тя вдигна глава и за своя изненада видя, че Пендъргаст я гледаше.

— Да — каза той, — мисля, че ще бъде акт на любезност от ваша страна да съобщите новината на Анди Кейхил.

— Откъде…

— И в същото време, госпожице Суонсън, бихте могли да разберете по неофициален път кога за последен път Анди е видял Джиф и накъде би могло да се е запътило кучето.

— С други думи, искате да се правя на детектив.

Пендъргаст кимна.

— Нали, в крайна сметка, сте новата ми помощничка.