Натюрморт с гарвани

Четиридесет и пета глава

Късният следобед в Ню Йорк бе топъл и ослепителен. Но в странно миришещите подземия под къщата на „Ривърсайд драйв“ бе винаги полунощ.

Мъжът на име Рен крачеше през подземните лабиринти — слаб и призрачен като дух. Жълтата светлинка от миньорската му каска пронизваше кадифения мрак, осветяваше ту дървена изложбена витрина, ту висок метален шкаф за документи. От всички ъгли проблясваше сияние от мед и бронз, матово намигаше оловно стъкло.

За пръв път от много дни той не носеше подложка за писане под мишница. Тя си стоеше до лаптопа му на около половин дузина помещения зад гърба му, готова да бъде отнесена горе. Защото Рен, след осем седмици на изтощителна, вълнуваща работа, най-сетне бе приключил с каталогизирането на музея на чудатостите, която му бе възложил Пендъргаст.

Колекцията се бе оказала наистина забележителна, дори по-забележителна, отколкото Пендъргаст бе намекнал, че ще бъде. Беше пълна с най-разнообразни предмети, най-доброто от всичко: скъпоценни камъни, вкаменелости, ценни метали, пеперуди, билки, отрови, отдавна изчезнали животни, монети, оръжия, метеорити. Всяка зала, всяко ново чекмедже и лавица му разкриваха нови неща, някои — удивителни, други — дълбоко обезпокоителни. Не ще и дума, че това бе най-страхотният музей на чудатости, събиран някога.

Колко жалко обаче, че възможностите публиката да го види някога бяха почти нищожни. Поне не и през този век. Изпита известна ревност, че принадлежеше на Пендъргаст, а не на самия него.

Рен вървеше бавно през мрачните зали, преминаваше от една в друга, поглеждаше това и онова, за да се увери, че всичко е наред, че не бе пропуснал нещо, че не бе оставил нищо след себе си.

Най-накрая стигна до крайната си цел. Спря, лъчът на фенерчето му осветяваше гора от стъкло: мензури, реторти, апаратура за титруване и епруветки — всичките отразяваха неговата светлина от дългите черни правоъгълници на дузина лабораторни маси. Лъчът се спря най-сетне на врата в дъното на лабораторията. Зад нея се намираха последните помещения, в които Пендъргаст изрично му бе забранил да влиза.

Рен се обърна, огледа слабо осветените, покрити с гоблени зали, през които току-що бе минал. Това дълго пътешествие му напомни кой знае защо за разказа на По „Маската на Червената смърт“, в която принц Просперо бе подготвил за маскения си бал серия от зали, всяка от които по-фантастична, по-необичайна, по-страховита от предишната. Последната — Залата на смъртта — бе черна с кърваво оцветени прозорци.

Рен погледна отново лабораторията и насочи лъча към малката затворена врата в отсрещната стена. Докато съставяше каталога, често се бе питал какво ли се криеше зад нея. Но може би, като се замислеше сега, бе по-добре да не знае. А и толкова му се искаше да се върне към забележителната счетоводна книга, която го очакваше в библиотеката. Работата върху нея бе начин да остави тези странни и обезпокоителни колекции зад гърба си, поне за известно време.

… И ето го отново: шумолене на плат, ехото на потайни стъпки.

Рен бе прекарал почти целия си съзнателен живот в слабо осветени, тихи подземия и слухът му бе необикновено остър. От време на време, докато работеше в тези помещения, бе чувал същото шумолене, същите тайни стъпки. Понякога имаше чувството, че го следят, докато изучаваше внимателно отворени шкафове или докато си водеше бележки. Беше се случвало прекалено често, за да бъде само плод на въображението.

Докато се обръщаше и поемаше обратно през тъмните зали, Рен бръкна в джоба на лабораторната си престилка и улови дръжката на книговезки нож с тясно лезвие. Лезвието бе ново и много остро.

Едва доловимите стъпки следваха неговите.

Рен погледна по посока на шума. Сякаш идваше иззад голям комплект дъбови изложбени шкафове, подредени покрай дясната стена.

Избените помещения бяха обширни и сложни, но Рен ги бе изучил добре по време на двумесечната си работа. И той знаеше, че тези шкафове свършват при напречната стена. Беше задънена улица.

Продължи да върви, докато почти не стигна края на залата. Пред него се спускаше богат брокатов гоблен, който закриваше прохода към следващото помещение. И тогава неочаквано, с бързината на пор той се метна надясно и застана между шкафовете и стената. Извади скалпела от джоба си, насочи го напред и освети с фенерчето си тъмнината зад шкафовете.

Нищо Беше празно.

Но докато мушкаше книговезкия нож обратно в джоба си и се отдръпваше от шкафовете, той чу с абсолютна яснота и отчетливост лекото потропване на оттеглящите се стъпки, които бяха толкова леки и толкова бързи, че можеха да принадлежат само на дете.