Натюрморт с гарвани

Петдесет и първа глава

Когато Тад пристигна в жилището на Хигсови, старият Хигс се бе върнал у дома и бе напердашил момчето си, затова хлапето стоеше обидено в ъгъла, очите му бяха сухи, а юмруците — свити. Госпожа Хигс сновеше насам-натам разтревожена, кършеше ръце, а устните й бяха гневно стиснати. Самият Хигс седеше край кухненската маса и ядеше картоф.

— Дойдох във връзка със… ъ-ъ-ъ… съобщението — каза при влизането си Тад, докато сваляше шапката си.

— Забрави за съобщението — отвърна старият. — Съжалявам, че напразно са ви обезпокоили.

Тад отиде при момчето и клекна.

— Добре ли си?

Момчето кимна, но лицето му бе пламнало в червено. Имаше руса коса и много сини очи.

— Хилис, не искам да чувам повече приказки за чудовища, ясно? — рече фермерът.

Госпожа Хигс седна, после отново се изправи.

— Съжалявам, помощник-шериф Тад, искаш ли чаша кафе?

— Не, благодаря, госпожо.

Погледна отново хлапето и запита тихо:

— Какво видя?

Момчето не отвърна.

— Не говори повече за чудовища — изръмжа фермерът.

Тад се наведе още по-близко.

— Аз го видях — рече непокорно момчето.

— Какво каза? — изрева бащата.

Тад се обърна към госпожа Хигс.

— Покажете ми отпечатъка, ако обичате.

Жената се надигна уплашена.

Фермерът каза:

— Нали не говори повече за чудовища, а? Дявол да го вземе, ще го напляскам още веднъж. Да викат полицията за някакво си чудовище!

Госпожа Хигс отведе Тад през малко салонче към задната част на къщата и отвори стаята на момчето. Посочи прозореца.

— Сигурна съм, че го затворих, преди да сложа Хил да спи, но когато изпищя и аз дойдох, видях, че е отворен. А когато отидох да го затворя, видях отпечатък в цветната леха.

Тад чу как Хигс повишава тон в кухнята.

— Адски неудобно е да се вика шерифа само заради един лош сън.

Тад повдигна прозореца. И в същия миг вятърът нахлу с писък, грабна завесите и те заплющяха. Тад подаде глава навън и погледна надолу.

Видя на слабата лунна светлина леха от грижливо гледани цинии. Няколко от тях бяха смачкани грубо от голям, продълговат отпечатък. Можеше да бъде и от крак, а можеше и да не бъде.

Върна се през коридорчето, излезе през страничната врата, привеждайки се към дървената обшивка на къщата за прикритие, докато не стигна до прозореца на момчето. Светна с фенерчето си и приклекна до лехата.

Отпечатъкът бе размазан от бурята, но наистина много приличаше на отпечатък от човешки крак.

Изправи се и отклони лъча от къщата. Имаше и втори, а по-нататък — и трети отпечатък. Последва ги с фенерчето си. На около четвърт миля разстояние — отвъд разбуненото царевично море — се виждаха слабите светлини на кланицата „Гро-Бейн“. Заради щормовите предупреждения предприятието бе затворено по-рано и сега бе празно.

Докато гледаше натам, светлините изведнъж угаснаха.

Обърна се. И лампите на Хигинсови бяха изгаснали. Ала в далечината все още се виждаше заревото на Медисин Крийк. Блекаут.

Тад се върна.

— Може би някой наистина е нахлул тук — рече той.

Фермерът изръмжа недоволно, но не каза нищо. Госпожа Хигс вече палеше свещи.

— Намираме се в положение на опасност от торнадо. Ще ви помоля да затворите и да заключите вратите и прозорците си. Когато вятърът се усили още, слезте в избата. Ако имате преносимо радио, дръжте го на аварийния канал.

Фермерът изсумтя утвърдително. Нямаше нужда някой да му казва какво да прави в случай на торнадо.

Тад се върна в колата и поседя малко, потънал в размисъл. Голямата патрулка се клатеше напред-назад под поривите на вятъра. Беше девет часът. Хейзън и екипът му би трябвало да са вече в града. Откопча радиостанцията си и се обади.

— Ти ли си, Тад?

— Да. В офиса ли сте вече, шерифе?

— Още не. Бурята е съборила дърво върху „Дийпър роуд“ и няколко ретранслатора.

Тад набързо му обясни ситуацията.

— Чудовище, а? — засмя се Хейзън. Чуваше се силен страничен шум.

— Нали ги знаете от 91112, длъжни са да докладват всичко. Съжалявам, ако.

— Не се извинявай. Постъпил си правилно. И какво е заключението?

— Изглежда наистина е имало натрапник. Викът на хлапето сигурно го е изплашил. Изглежда се е насочил към „Гро-Бейн“. Където, между другото, изгасна токът.

— Навярно пак са хлапето на Кейхил и приятелчетата му. Спомняш ли си замерянето с яйца миналия месец? Не бива тези момчета да са навън в такава нощ. Ще се възползват от спирането на електричеството, за да се развилнеят и току-виж падащо дърво отнесе черепа на някое от тях. Тъй като си още там, защо не отидеш да провериш и кланицата? Все още има време. Поддържай връзка.

— Слушам.

— И още нещо, Тад?

— Да?

— Не си виждал онзи тип Пендъргаст, нали? — Не.

— Добре. Изглежда е духнал от града, след като му сервирах онази заповед.

— Не ще и дума.

— Ще ударим пещерата в десет. Дотогава се върни, за да има човек в офиса.

— Разбрано.

Тад приключи връзката и запали двигателя. Почувства известно облекчение. Сега вече имаше и още по-добра причина да не влиза в пещерата да гони убиеца. А що се отнася до „Гро-Бейн“, там нямаха нощен пазач, откакто последният премина на работа в дневната смяна. Щеше да провери само входовете: и щом се увереше, че са заключени и че няма никакви признаци за някаква дейност, работата му щеше да бъде свършена.

Той насочи колата на юг, към тъмните ниски очертания на кланицата.