Натюрморт с гарвани

Пета глава

Уинифред Краус спря да бродира, за да обърне внимание на много странната гледка, която се откриваше през прозореца на гостната й. Почувства се леко изплашена. Висок мъж в черно вървеше по средата на пътя понесъл кожена пътна чанта. Беше на неколкостотин метра, но Уинифред Краус имаше остър поглед и виждаше, че прилича на призрак, слаб и сякаш невеществен на ярката слънчева светлина. Беше изплашена, защото си спомни, че много отдавна, когато бе още дете, баща й разказваше, че по такъв начин щяла да дойде смъртта, че ще се случи, когато най-малко я очаква: просто един мъж ще дойде по пътя, ще изкачи стъпалата и ще почука на вратата. Мъж, облечен в черно. И като сведеш поглед надолу към краката му, ще видиш вместо обувки копита, след това ще усетиш мириса на сяра и огън и толкоз, ще бъдеш отмъкнат, пищейки, към пъкъла.

Мъжът приближаваше с дълга, спокойна крачка, сянката му „ядеше“ пътя пред него. Уинифред Краус си каза, че е глупачка, че онова бе просто приказка, че смъртта, във всеки случай, не носи пътна чанта. Но защо някой ще се облече изцяло в черно по това време на годината? Дори пастор Уилбър не носеше черно в тази жега. А мъжът не беше просто облечен в черно, а в черен костюм, жилетка и всичко останало. Дали не продаваше нещо? Но къде тогава беше колата му? Никой не вървеше пеша по „Край кънтри роуд“ — никой. Поне никой, откакто тя беше малко момиченце, преди войната, когато сезонните работници идваха в ранна пролет, упътени към нивите на Калифорния.

Мъжът спря на мястото, където нейната издълбана от коловози, прашна подходна алея се срещаше с макадама на шосето. Вдигна глава да погледне къщата, точно гостната, както й се стори, и Уинифред машинално остави настрани бродерията си. Сега той пристъпи върху алеята. Идваше към къщата й. Всъщност той идваше направо към къщата й. И косата му бе толкова бяла, кожата — тъй бледа, а костюмът — толкова черен.

Чу се леко почукване с чукчето на вратата. Ръката на Уинифред рязко се издигна към устата й. Дали да отвори? Дали да не изчака той да си замине? Но дали той би си заминал?

Тя изчака.

Отново се почука, този път по-настоятелно.

Уинифред се намръщи. Беше една стара глупачка. Пое дълбоко дъх, изправи се, прекоси гостната към фоайето, отключи вратата и я открехна леко.

— Госпожица Краус?

— Да?

Мъжът дори се поклони.

— Да не би случайно да сте онази госпожица Уинифред Краус, която предлага подслон на пътуващите? И, доколкото разбрах, — предлага най-вкусните домашно приготвени гозби в окръг Край, Канзас?

— Ами… да.

Уинифред Краус отвори вратата малко по-широко, възхитена да срещне вместо смъртта учтив джентълмен.

— Казвам се Пендъргаст.

Той протегна ръка и след миг Уинифред я пое. Дланта му бе учудващо хладна и суха.

— Малко ме изплашихте, като ви видях да крачите по пътя. Вече никой не върви пеша.

— Дойдох с автобус.

Спомняйки си изведнъж за маниерите си, Уинифред отвори широко вратата и се отдръпна да му стори път.

— Извинете, влезте. Бихте ли пийнали изстуден чай? Сигурно ви е ужасно горещо с този костюм. О, простете ми, сигурно някой от семейството ви е починал…?

— Изстуден чай — чудесно, благодаря ви.

Изпитвайки някакво странно, но приятно объркване, Уинифред се разбърза, напълни една чаша с вода и лед, добави ментова настойка от каната на перваза, постави чашата върху сребърен поднос и се върна.

— Заповядайте, господин Пендъргаст.

— Много сте любезна.

— Няма ли да седнете?

Седнаха в гостната. Учтивият мъж кръстоса крака и засърба чая си. Вече по-отблизо Уинифред забеляза, че бе по-млад, отколкото си бе помислила първоначално; косата му, която бе взела за бяла, бе всъщност удивително светлоруса. Освен това бе доста хубав и елегантен, освен ако човек не харесва толкова бледи очи и кожа.

— Давам три стаи под наем горе — обясни тя. — Банята е обща, за съжаление, но тъй като няма други наематели…

— Ще наема целия етаж. Петстотин долара на седмица достатъчни ли са?

— О, Господи.

— Естествено, ще плащам отделно за пансиона. Ще искам само лека закуска, понякога следобеден чай и вечеря.

— Това са повече пари, отколкото обикновено искам. Няма да се чувствам…

Мъжът се усмихна.

— Боя се, че може да се окажа труден пансионер.

— Е, тогава…

Той отпи от чая си, остави чашата върху подноса и се наведе напред.

— Не искам да ви шокирам, госпожице Краус, но трябва да ви кажа кой съм и защо съм тук. Вие ме попитахте за починал. Всъщност, както навярно знаете, има. Аз съм специален агент от ФБР, разследващ убийство в Медисин Крийк.

И той й показа за миг значката си.

— Убийство ли?!

— Не сте ли чули? В другия край на града, установено снощи. Несъмнено ще прочетете за него в утрешния вестник.

— О, Господи! — Уинифред Краус изглеждаше смаяна. — Убийство? В Медисин Крийк?

— Съжалявам. Това променя ли решението ви да ме приемете като наемател? Ще ви разбера, ако е така.

— О, не, господин Пендъргаст. Съвсем не. Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако сте тук. Убийство, какъв ужас… — Тя потрепери. — Кой, за Бога…

— Боя се, че ще трябва да ви разочаровам като източник на информация по случая. А сега мога ли да огледам стаите си? Няма нужда ме придружавате горе.

— Разбира се.

Уинифред Краус се усмихна, затаила дъх, докато гледаше как мъжът се изкачва по стълбите. Толкова учтив млад джентълмен и толкова… След това си спомни за убийството. Надигна се и отиде до телефона Джени Паркър може би щеше да знае повече. Вдигна слушалката и набра номера, поклащайки глава.

След кратък оглед Пендъргаст избра най-малката стая — онази в дъното — и пусна пътната си чанта върху огромната спалня. Върху писалището имаше въртящо се огледало, пред което бяха поставени порцеланови леген и кана. Отвори най-горното чекмедже и го лъхна лек аромат на розова вода и дъб. Чекмеджето бе облицовано отвътре с лакирани изрезки от вестници от началото на XX век с реклами на селскостопанска техника. Стените бяха облепени с доста избелели тапети с викториански цветни мотиви; корнизите бяха боядисани в зелено, а таванът бе с орнаменти на дърворезба. Завесите бяха ръчно бродирани дантели.

Върна се при леглото и положи леко длан върху покривката му. Беше избродирана на рози и божури. Вгледа се по-внимателно в бродерията. Ръчна изработка. Бе отнела на някого — несъмнено на самата госпожица Краус — поне година работа.

Пендъргаст остана неподвижен, вторачен в бродерията, вдишващ старинния аромат на спалнята. След това се изправи и прекоси скърцащия дървен под до прозореца със стара напукана дограма и погледна навън.

Долу вдясно, встрани от къщата, Пендъргаст видя очукания ламаринен покрив на магазина за сувенири. Зад него напукана циментирана алея се спускаше надолу към отвор в земята, който чернееше в мрак. До магазина за сувенири върху табела, чиято боя се лющеше, бе изписано:

Пробва прозореца и той се отвори с удивителна лекота. В стаята нахлу задушен въздух, напоен с мириса на прах и царевица. Дантелената завеса се изду. Отвън огромното море жълта царевица се простираше до хоризонта, прорязано само от дърветата в долината на рекичката Медисин Крийк. Ято врани излетя от безкрайния царевичак и отново кацна в ниското, за да пирува със зрелите кочани. На запад се тълпяха гръмотевични облаци. Тишината бе безкрайна като пейзажа.

В коридора, водещ до вътрешното стълбище, Уинифред Краус остави слушалката върху вилката. Джени Паркър я нямаше. Може би беше в града, да научи новините. Ще й се обади отново следобед.

Запита се дали да не донесе на онзи любезен мъж, господин Пендъргаст, още една чаша чай. Южняците са толкова добре възпитани; освен това тя си ги представяше как пият много изстудени чайове на големи сенчести веранди. Денят беше толкова горещ, а той бе вървял пешком от града до тук. Отиде в кухнята, наля нова чаша и започна да изкачва стъпалата. Но не — трябваше да го остави да разопакова багажа си, да остане насаме. Какво си въобразяваше тя? Новината за убийството я бе объркала доста.

Обърна се да слиза надолу. Но отново спря. Отгоре долетя глас. Пендъргаст каза нещо. Дали не говореше на нея?

Уинифред изви врат и наостри уши. В първия миг къщата бе потънала в тишина. След това Пендъргаст заговори отново и този път тя успя да дочуе думите му.

— Чудесно — долетя мелодичният му глас. — Великолепно.