Натюрморт с гарвани

Слънцето висеше над Медисин Крийк, Канзас, като истинска благословия. Бурята бе пречупила горещата вълна; небето бе свежо, с едва доловимия оттенък на есента. Оцелелите в бурята царевични полета бяха ожънати и градът се чувстваше освободен от клаустрофобичното си бреме. Мигриращи врани прелитаха със стотици над къщите, спускаха се в нивите и кълвяха последните кочани сред стърнищата. В края на града се издигаше островърхата кула на лютеранската църква, тънка бяла стрела на фона на зелено и синьо. Вратите й бяха отворени широко и отвътре се носеха звуците на вечерня.

Недалеко оттам Кори лежеше на разхвърляното си легло и се опитваше да дочете „Отвъд ледовата граница“. В двойната каравана бе тихо, прозорците бяха отворени за приятния полъх на вятъра. Пухкави облачета се носеха в небето и влачеха сенките си върху „обръснатите“ полета. Прелисти една страница, после втора. Откъм църквата се чуха звуците на орган — началото на „Чудния спасител“, последвани от тихото пеене, в което над всички гласове се извисяваше чуруликането на Клик Расмусън.

Кори се заслуша и лека усмивка изви устните й. Това щеше да бъде първата служба, водена от онзи млад нов проповедник — пастор Тредуел — с когото градът вече толкова се гордееше. Усмивката й се разтегли още, когато си спомни историята, която й бяха разказали, докато още лежеше в болницата: как Смит Лъдуиг — бос, охлузен и натъртен, се появил, тътрейки се от царевицата, където лежал в безсъзнание, с мозъчно сътресение почти два дни, и отишъл право в църквата, където тъкмо вървяла собствената му заупокойна служба. Дъщерята на Лъдуиг, която била поръчала литургията, припаднала. Но никой не бил изненадан повече от самия пастор Уилбър, който спрял по средата цитата си от Суинбърн и се строполил от апоплектичен припадък, сигурен, че е видял призрак. Сега Уилбър се възстановяваше някъде далеч и Лъдуиг също оздравяваше бързо, като пишеше в болничното си легло първите глави на книга за срещата си с убиеца от Медисин Крийк, който не взел нищо друго, освен обувките му, и, навярно, смятайки го за мъртъв, го оставил в нивята.

Тя остави книгата настрани и се обърна по гръб, зазяпа се през прозореца в шествието на облаците. Градът правеше всичко по силите си да се завърне към нормалния живот. Играеха се предварителните срещи по футбол, а училището щеше да започне след две седмици. Носеше се слух, че КЩУ решил да разположи опитното си поле някъде в Айова, ала това не бе голяма загуба. Всъщност бе избавление: Пендъргаст изглежда смяташе, че Дейл Естръм и Фермерската кооперация имаха право за опасностите от генетичните промени. Във всеки случай на хората едва ли можеше да им пука по-малко, след като градът бе оживял с присъствието на хора от управлението на Националните паркове, на специалисти по пещерите, екип от „Нешънъл джиографик“ и закоравели пещерняци — всички горящи от нетърпение да хвърлят едно око на пещерната система, която бе наречена най-голямата, открита в Америка, след Карлсбадските пещери. По всичко личеше, че градът е на прага на нова епоха, която щеше да донесе на всички ако не богатство, то поне доходи. Времето щеше да каже.

Кори въздъхна. За нея нищо от това не можеше да промени ни най-малко нещата. Още една година и — за добро или зло — Медисин Крийк щеше да се превърне в далечна история.

Лежеше си в леглото и мислеше, докато слънцето залязваше и падаше нощта. След това стана и отиде до раклата. Отвори чекмеджето, опипа дъното му и внимателно отлепи банкнотите. Хиляда и петстотин долара. Майка й още не бе успяла да намери парите, а след случилото се престана да мрънка за тях. Дори се държа мило с Кори през първия ден, след като се върна от болницата. Ала Кори знаеше, че това няма да трае дълго. Майка й сега бе на работа и Кори не се съмняваше, че като се върне, чантата й ще подрънква от обичайната квота мини бутилки водка. Ще минат ден-два и тя отново ще повдигне въпроса за парите и всичко ще започне отначало.

Умислена, разлисти банкнотите. Пендъргаст бе останал в града през последната седмица, работеше заедно с Хейзън и щатската полиция по оформяне на доказателствената фаза на делото. Беше й се обадил да й съобщи, че заминава рано сутринта на следващия ден и каза, че искал да си вземе довиждане, преди да тръгне — както и да прибере клетъчния си телефон. Всъщност той искаше само това, убедена бе тя — да си прибере клетъчния телефон.

Няколко пъти идва да я види в болницата. Бе много грижовен и мил; ала кой знае защо тя се надяваше на нещо повече. Поклати глава. Какво бе очаквала — да я вземе със себе си и да я направи своя постоянна помощничка? Смешно. Освен това той проявяваше нетърпение да си върви, говореше, че имал неотложна работа, която го очаквала в Ню Йорк. На няколко пъти му се бе обаждал по клетъчния телефон мъж на име Рен, но той винаги излизаше от стаята и тя не чу за какво ставаше дума. Както и да е, това всъщност нямаше значение. Той си отиваше и след две седмици училището щеше да започне отново. Последна учебна година, а и последна в Медисин Крийк. Една последна година в ада.

Но поне нямаше да има повече неприятности с шериф Хейзън. Странно, той бе спасил живота й и сега сякаш проявяваше някаква бащинска загриженост към нея. Трябваше да признае, че той се държа много мило, когато го посети в деня, когато тя напускаше болницата. Дори се извини — не чак с толкова думи, разбира се, но все пак това я обърка. Тя му благодари, че й бе спасил живота. Тогава той се просълзи и каза, че не бил сторил достатъчно, че не бил направил нищо. Горкият човек. Той наистина още бе съсипан за Тад.

Тя погледна парите. Утре, като излезе, ще каже на Пендъргаст какво възнамеряваше да стори с тях.

Идеята й се бе оформила бавно в дните, прекарани в болницата. Оставаха й две седмици до училище, имаше пари и бе свободна — шерифът бе оттеглил всички обвинения. Нищо не я задържаше тук — нямаше приятели, нямаше работа и ако се мотаеше наоколо, майка й рано или късно щеше да измъкне парите й.

Не че хранеше някакви илюзии, дори когато идеята й хрумна за първи път. Знаеше, че когато го намери, той навярно щеше да се окаже един от онези мъже, които не могат да свържат двата края — неудачник. В крайна сметка той се бе оженил майка й и след това бе заминал, зарязвайки ги и двете. Никога не бе плащал издръжка, никога не я посети, никога не й писа — поне, доколкото тя знаеше.

Няма значение. Той й бе баща. И вътре в себе си тя усещаше, че това бе правилното нещо, което трябваше да направи. А сега имаше и парите, и времето да го стори.

Нямаше да бъде трудно да го открие. Безкрайните оплаквания на майка й имаха неумишления ефект да я информират за местопребиваването му. След като се бе помотал из Средния запад, той се бе установил в Алънтаун, Пенсилвания, където поработвал за „Пеп бойс“. Колко мъже на име Джеси Суонсън можеше да има в Алънтаун? Можеше да стигне дотам с колата за два дни. Парите, които Пендъргаст й бе платил, щяха да са достатъчни за бензин, магистрални такси, мотели, при това щеше да разполага с достатъчно, ако се наложеше неочакван ремонт на колата.

Дори той да се окажеше неудачник, спомените й за него бяха хубави. Поне не беше смотаняк. Когато бе тук, бе добър баща, водеше я на кино и на мини голф, винаги засмян, винаги готов да се забавляват. А и какво всъщност означаваше да си неудачник? Децата в училище смятаха и нея за неудачница. А той я бе обичал, в това бе сигурна… въпреки, че я бе изоставил с една ужасна, пияна вещица.

Не възлагай точкова много на надеждите си, Кори, напомни си сама.

Сгъна банкнотите и ги напъха в джоба на панталона си. Извади изпод леглото куфара от изкуствена кожа, тръсна го на леглото и започна да хвърля в него дрехи. Ще тръгне още сутринта, преди майка й да се бе събудила, ще си вземе довиждане с Пендъргаст и ще отпраши.

Куфарът скоро бе готов. Кори го мушна отново под леглото, легна и мигновено заспа.

Събуди се от неподвижността на нощта. Навсякъде бе тъмно. Седна, огледа се уморено. Нещо я бе събудило. Не можеше да бъде майка й, тя бе нощна смяна в клуба и…

Точно под прозореца й се чу гъргорене, бръщолевене, лек удар. Умората й мигновено изчезна, прогонена от страха.

А след това се чу плясък и съскане, а по стената на караваната леко забарабаниха капки вода.

Погледна часовника — беше два часът. Тръшна се отново в леглото и едва не се разсмя от облекчение. Този път наистина бе оросителната система на господин Дейд.

Стана да затвори прозореца. Спря се за миг да вдиша хладния въздух, да усети свежата миризма на мокра трева. След това се зае да дръпне плъзгащия се прозорец.

Изведнъж една ръка се протегна от мрака, улови ръба на прозореца и й попречи да го затвори. Беше окървавена, със счупени нокти.

Кори отдръпна ръце от прозореца и отстъпи безмълвна.

В рамката на прозореца се появи бяло, с форма на луна лице: издраскано, изпорязано, изпоцапано с мръсотия и кръв, с рядка брадица и странна, детинска пухкавина. Ужасната ръка бавно дръпна прозореца и го отвори напълно. Понесе се ужасна воня — още по-ужасна заради спомените, които предизвика — и изпълни ноздрите и.

Кори отстъпи към вратата и с безчувствени пръсти потърси клетъчния телефон в джоба си. Намери го, натисна два пъти бутона „Send“, за да избере последния набиран номер. Номерът на Пендъргаст.

С рязко движение огромната ръка изтръгна евтината алуминиева рамка на прозореца, строшавайки стъклото.

Кори се обърна и изтича от стаята си, профуча през коридора с боси нозе, прекоси всекидневната към…

Входната врата се отвори с трясък. И там се появи Джоб. Джоб, все още жив — едното му око бе извадено и от него се процеждаше жълтеникава течност, детското му облекло бе изпокъсано и мръсно, изпъстрено със спечена кръв, косата — сплъстена, а кожата — жълтеникава. Едната му ръка висеше счупена и безполезна, но другата бе протегната към нея.

М-ъ-ъ-ъ-х!

Той пристъпи крачка напред с изкривено от ярост лице и вонята му изпълни стаята.

— Не! — изпищя тя. — Не, не, махни се…!

Той пристъпи, размахал ръце, и нададе нечовешки рев.

Кори се обърна и хукна обратно по коридора към стаята си, чувайки тежките му стъпки из коридора. Успя да затръшне вратата и пусна резето, ала той премина през нея с оглушителен трясък и залепи тънкия й шперплат на стената. Без да се замисли, тя плонжира с главата напред през прозореца, претърколи се върху парчетата стъкло и мократа трева, изправи се и спринтира към града. Чу зад себе си трясък, рев на недоволство, нов трясък. В караваните около нея започнаха да палят лампите. Тя хвърли поглед назад и видя ревящия Джоб, който буквално изпълзяваше от прозореца й, разкъсвайки обшивката му.

Ако успееше да стигне до главния път, можеше и да извади късмет. Кори препусна през парка с караваните. Вратата бе само на неколкостотин метра от нея.

Чу рев и хвърли поглед встрани, за да види приведената и ранена фигура да тича през тревата с ужасяваща скорост и да й отрязва пътя към града.

Тя се напрегна, пое дълбоко въздух, ала сега той тичаше косо към нея, като не й остави друга възможност, освен да завие обратно към дъното на парка, към мрака на голите поля. Бръкна в джоба си и извади телефона, притисна го към ухото си, както бягаше.

— Идвам, Кори, идвам веднага.

— Той ще ме убие, моля…

— Ще пристигна колкото е възможно по-скоро заедно с полицията. Тичай, Кори. Тичай.

Тя тичаше с все сили, прескочи задната ограда и влетя в нивите, острите царевични пънчета раздираха кожата на босите й крака.

Мъх! Мъх! М-ъ-ъ-ъ-х!

Джоб тичаше зад нея, скъсяваше разстоянието със странна, животинска, маймунска походка, подпирайки се на кокалчетата на здравата си ръка. Тя продължи да бяга с надеждата, че той може да се умори, да се откаже, болката му да надделее — ала той продължаваше с мъчителен рев.

Тя удвои усилията си, дробовете й пламнаха. Нямаше полза. Той я настигаше, постепенно я настигаше. Щеше да я улови. Независимо колко бързо тичаше, щеше да я улови.

Не…

Какво можеше да направи? Нямаше начин да стигне до реката. А и да стигнеше, какво от това? Тя се отдалечаваше от града, тичаше наникъде. Пендъргаст нямаше да пристигне навреме.

М-ъ-ъ-ъ-х! М-ъ-ъ-ъ-х!

Чу в далечината вой на сирена. Това само потвърждаваше, че Пендъргаст бе прекалено далеч. Беше сама. Той щеше да я застигне, да я улови изотзад и да я убие.

Вече чуваше тупкането на ходилата му като неистов акомпанимент на мъчителните му викове. Не беше на повече от десет метра зад нея. Тя призова на помощ и последната унция енергия, но вече усещаше как залита, как краката й отслабват, как дробовете й щяха буквално да се пръснат от усилието. А той продължаваше да тича и да намалява дистанцията. Още секунда и щеше да я връхлети. Тя трябваше да направи нещо. Трябваше да има начин да се обърне към него, да го накара да разбере, да спре.

Тя се обърна и извика:

— Джоб!

Той налетя — ревеше и не виждаше нищо.

— Джоб, почакай!

В следващия миг почувства удара — ужасния удар, който я отхвърли назад в меката пръст. А после видя, че той е над нея — ревеше и слюнката му пръскаше лицето й, а огромният му юмрук бе вдигнат да размаже черепа й.

— Приятел! — изкрещя тя.

Затвори очи, извърна се от очаквания удар и рече отново:

— Приятел! Искам да бъда твой приятел. — Задави се, изплака и заповтаря отново и отново: — Твой приятел, твой приятел, твой приятел.

Не се случи нищо. Тя чакаше, преглъщаше и накрая отвори очи.

Юмрукът си беше там, все още вдигнат, но лицето, което я гледаше, бе напълно различно. Нямаше ги яростта, бесът. Лицето бе изкривено в някаква нова, силна и неразбираема емоция.

— Аз и ти — рече с усилие Кори, — приятели.

Лицето си оставаше ужасно изкривено, ала на нея й се стори, че зърна в здравото му око пламъчето на надежда, дори на пламенност.

Огромният юмрук бавно се разтвори.

— Приятел? — попита Джоб с високия си глас.

— Да, приятели — рече задъхано тя.

— Играй с Джоб?

— Да, ще играя с теб, Джоб. Ние сме приятели. Ще играем заедно.

Тя бърбореше, задавяше се от страх и се опитваше да се вземе в ръце.

Ръката се спусна. Устата му се разтегли в ужасна гримаса и Кори осъзна, че това би могло да бъде усмивка. Усмивка на надеждата.

Джоб се отдръпна неловко и тежко от нея, успя да се задържи нестабилно прав, гримасничеше от болка, ала въпреки това гротескната усмивка не напускаше лицето му.

— Играй, Джоб играй.

Кори пое дъх и се изправи седнала, движенията й бяха бавни, боеше се да не го изплаши.

— Да. Вече сме приятели. Кори и Джоб — приятели.

— Приятели — повтори Джоб бавно, сякаш си спомняше отдавна забравена дума.

Сирените виеха вече по-силно. В далечината се чу свирене на спирачки, затръшване на врати.

Кори се опита да стане, ала краката й се подгънаха.

— Точно така. Няма да бягам, няма нужда да ме нараняваш. Ще остана тук и ще играя с теб.

— Ние играй! — рече Джоб и нададе щастлив писък, който проехтя над голото поле.

2

Прашният ролс-ройс стоеше на паркинга пред ресторанта на Мейси, някогашният му блясък бе помътен от песъчинките и праха, донесени от бурята. Пендъргаст се бе облегнал на него, облечен в нов черен костюм, с ръце в джобовете, неподвижен на ярката утринна светлина.

Кори сви от пътя, спря гремлина си до него и постави скоростния лост в положение „паркиране“. Двигателят изгасна като изригна облак чер дим и тя излезе.

Пендъргаст с е изправи.

— Госпожице Суонсън, по пътя си към Ню Йорк ще мина през Алънтаун. Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам?

Кори поклати глава.

— Това е нещо, което бих искала да направя сама.

— Бих могъл да потърся името на баща ви в базата данни и да ви уведомя предварително, ако има нещо, нека го наречем необичайно, в сегашното му положение.

— Не, не бих искала да узная предварително. Не очаквам някакви чудеса.

Той я изгледа внимателно, без да каже нищо.

— Ще се справя и сама — продължи тя.

След малко той кимна:

— Знам, че ще го направите. Ако не искате да ви откарам, тогава трябва да приемете поне това.

Той пристъпи крачка напред, извади плик от джоба си и й го подаде.

— Какво е това? — попита тя.

— Сметнете го за преждевременен подарък за завършването на гимназията.

Кори отвори плика и от него се плъзна спестовна книжка. В нея бе депозирана сумата от 25 000 долара като образователен фонд на нейно име.

— Не — рече веднага тя, — не мога.

Пендъргаст се усмихна.

— Не само можете, но и трябва да го приемете.

— Съжалявам, просто не мога да приема.

Пендъргаст сякаш се поколеба за миг. Сетне заговори отново:

— Тогава нека ви обясня защо трябва да приемете — рече той съвсем тихо. — По силата на случайността, на обстоятелствата, около която няма да се спирам, миналата есен наследих значителна сума от далечен и много богат роднина. Достатъчно е да кажа, че той не бе натрупал парите си чрез добри дела. Опитвам се да изчистя, макар и частично, петното, което той хвърли върху семейство Пендъргаст, като раздавам парите му за стойностни каузи. Без да шумя за това, нали разбирате? Вие, Кори, сте точно такава кауза. При това — отлична.

Кори за миг сведе поглед. Не намираше никакъв отговор. Никой през целия й живот не й бе подарявал нищо. Струваше й се необичайно някой да се погрижи за нея — особено човек толкова далечен, толкова различен от нея, като Пендъргаст. И все пак спестовната книжка бе там, в ръката й — като физическо доказателство.

Отново погледна книжката. После я мушна обратно в плика.

— Какво означава образователен фонд? — попита.

— Остава ви още една година да завършите гимназия.

Тя кимна.

В очите на Пендъргаст проблеснаха пламъчета.

— Чували ли сте за Академията „Филипс Ексетър“?

— Не.

— Това е частно училище пансион в Ню Хампшър. Там е запазено място по моя молба.

Кори впери поглед в него.

— Искате да кажете, че парите не са за колеж?

— Важното сега е да се измъкнете оттук. Градът ви убива.

— Но чак пък пансион? В Ню Ингланд? Няма да се впиша там.

— Скъпа Кори, толкова важно ли е човек да се впише? Аз самият никога не съм го правил. Сигурен съм, че там ще ви е добре. Там ще намерите и други неприспособленци като вас — интелигентни, любопитни, творчески, скептични неприспособленци. Аз ще мина оттам в началото на ноември на път за Мейн; ще се отбия да видя как се чувствате.

Той се изкашля деликатно в юмрука си.

За своя собствена изненада Кори пристъпи импулсивно към него и го прегърна. Усети го как се стяга, а след миг се отпусна и нежно се освободи от прегръдката й. Тя го погледна с любопитство: определено изглеждаше смутен.

Той се прокашля.

— Извинете ме, но не съм свикнал на физическите прояви на емоциите — рече той. — Израсъл съм в такова семейство…

Думите му секнаха и той леко се изчерви.

Тя отстъпи назад, обзета от объркваща смесица от чувства, сред които най-силно бе смущението. Той продължаваше да я гледа и върху лицето му бавно се изписа лека, загадъчна усмивка. След това се поклони, взе ръката й, приближи пръстите й до устните си, после бързо се обърна и влезе в колата си. В следващия миг ролсът вече бе излязъл на пътя и се ускоряваше към изгряващото слънце. Светлината проблесна за миг върху заоблените му форми и изчезна в дългата и права отсечка макадам.

Кори изчака малко и се качи в своята кола.

Огледа се — куфара, касетките, малката купчинка книги — за да се увери, че не бе забравила нищо. Пъхна плика със спестовната книжка в жабката и я завърза с телта. След това стартира гремлина, даде газ на празни обороти, за да се увери, че няма да изгасне. Докато излизаше от паркинга на ресторанта на Мейси погледът й спря върху гаража и бензиностанцията „Ексън“ на Ърни. Там видя Брад Хейзън. Синът на шерифа зареждаше резервоара на светлосиния каприс на Арт Ридър — с една ръка държеше струйника на помпата, а с другата се бе опрял на багажника. Дънките му се бяха смъкнали и отдолу се виждаше сиво, избеляло бельо. Брад зяпаше с отворена уста натам, където бе изчезнал ролс-ройсът на Пендъргаст. След малко той се извърна, поклати удивен глава и посегна да вземе гумената миячка за прозорци.

Кори почувства неочаквана жалост към шерифа. Странно, колко почтен мъж се бе оказал той. Никога нямаше да го забрави в болничното легло, куршумообразната му глава, положена върху чистата възглавница, с лице, което изглеждаше с десет години по-възрастно. Докато говореше за Тад Франклин, сълзите свободно се лееха по бузите му. Тя погледна отново Брад, питаше се дали и у него някъде дълбоко не се таеше искрица почтеност.

След това поклати глава и даде газ. Нямаше да бъде тук, за да установи това.

След като пътят се издигна, за да я посрещне, тя се запита къде ли щеше да бъде следващата година, след пет години, след трийсет. Подобна мисъл й хрумваше за първи път през живота й. Нямаше никаква представа за отговорите. А това бе и чудно, и плашещо усещане.

Градът се смаляваше непрекъснато в огледалото й за обратно виждане, докато най-сетне около нея останаха само стърнища и синьо небе. И тя осъзна, че не може да ненавижда Брад Хейзън, така както не можеше да мрази и Медисин Крийк. И той, и градът бяха вече преминали от настоящето в миналото й, където можеха постепенно да избледнеят до пълна забрава. За добро или за зло тя поемаше към широкия свят, за не се завърне никога повече в Медисин Крийк.

3

Когато Пендъргаст пристигна, шериф Хейзън, все още бинтован, с гипсирана ръка, стоеше в края на къс коридор и разговаряше с двама полицаи. Отдръпна се от тях и се запъти към агента от ФБР и му подаде лявата си ръка за поздрав.

— Как заздравява ръката, шерифе? — попита Пендъргаст.

— Няма да мога да ида за риба преди края на сезона.

— Съжалявам.

— Тръгваш ли?

— Да. Исках да се отбия за последен път. Надявах се да ви намеря тук. Исках да ви благодаря, шерифе, за помощта ви този мой отпуск да стане толкова интересен.

Хейзън кимна разсеяно. Лицето му бе силно сбръчкано, изражението — пълно с горчивина и мъка.

— Идваш тъкмо навреме, за да видиш старата дама да си взема довиждане с повитото си бебче.

Пендъргаст кимна. Бе дошъл да види и това. Макар да не очакваше нещо ново от посещението си, той не обичаше да оставя нерешен въпрос, никакъв нерешен въпрос подире си. А в този случай имаше един забележително голям нерешен въпрос.

— Можете да наблюдавате нежното сбогуване през огледалния прозорец. Всички психари вече са там, като мухи на мед. Насам.

Хейзън отведе Пендъргаст през врата без табелка в една затъмнена стая. В отсрещната стена имаше един прозорец — самотен бял правоъгълник. Той гледаше към „тихата стая“ на заключващото се психиатрично крило на лютеранската болница в Гардън сити. Група психиатри и студенти по медицина стояха пред „еднопосочното“ стъкло и разговаряха тихо, бележниците им бяха готови. Отвъдната стая бе празна и мъждиво осветена. Щом Пендъргаст и Хейзън влязоха, двойните врати се отвориха и двама униформени полицаи вкараха количката с Джоб. Лицето и гръдният му кош бяха бинтовани, едната му ръка и рамото бяха гипсирани. Въпреки слабото осветление Джоб примигна със здравото си око. Прекалено широк колан бе пристегнал бедрата му, а белезниците на ръцете му минаваха през халка отпред. И двата му крака бяха оковани към инвалидната количка с железни пранги.

— Виж го само, негодника — рече Хейзън повече на себе си, отколкото на Пендъргаст.

Пендъргаст наблюдаваше внимателно как полицаите откараха Джоб в средата на стаята, а след това застанаха от двете му страни.

— Адски ми се иска да узная защо този тип е сторил всичко онова — продължи Хейзън с тих и равен глас. — Какво е правил на онези поляни в царевицата? Подредените гарвани, свареният като прасе Стот, опашката, която бе зашил в търбуха на Чонси… — Хейзън преглътна с мъка. — И Тад. Да убие Тад! Какво, по дяволите, е ставало в шибаната му глава?

Пендъргаст не отвърна нищо.

Вратата се отвори отново и в стаята влезе Уинифред Краус, която се подпираше на ръката на трети полицай. Беше в болнична роба и вървеше съвсем бавно. Под мишница носеше опърпана книга. Лицето й бе бледо и хлътнало, но веднага щом видя Джоб, то се оживи и сякаш целият й външен вид се преобрази.

— Джоби, миличък! Мама е.

Гласът й долетя в тъмната стая за наблюдение от високоговорител над прозореца и прозвуча дрезгав и електронно-тенекиен в настъпилата тишина.

Джоб вдигна глава и върху лицето му се изписа гримаса на усмивка.

— Мама!

— Донесох ти подарък, Джоби. Виж, това е твоята книга.

Джоб издаде нечленоразделен радостен звук.

Тя приближи и придърпа един стол по-близо до сина си. Полицаите се стегнаха, но нито Уинифред, нито Джоб им обърнаха внимание. Тя седна до него, обгърна с крехката си ръка огромните му рамене, придърпа го към себе си. Започна да му тананика тихо, Джоб засия и се облегна на нея, а телешкото му лице светна от радост и щастие.

— Господи — прошепна Хейзън. — Погледни. Тя го люлее като бебе.

Уинифред положи книгата в скута му и я отвори на първата страница. Беше книжка с детски римушки.

Ще започна отначало, нали Джоби? — изгука му тя. — Точно така, както обичаш.

И тя започна да чете бавно с напевен тон:

Джоб кимаше с голямата си глава в ритъма на римушката, от устата му излизаше едно „у-у-у“, което се надигаше и падаше, следвайки модулацията на гласа й.

— Боже мой — рече Хейзън, — побърканякът и майка му. Само като гледам, тръпки ме побиват.

Уинифред Краус свърши стихчето и бавно обърна страницата. Джоб просия и се засмя. А тя започна отново:

Хейзън се обърна и сграбчи ръката на Пендъргаст.

— Аз се махам. Ще се видим в Чистилището.

Пендъргаст улови ръката му, без да му отговори, без да забележи. Бе вперил поглед в сцената пред себе си — майката, която чете стихчета на детето си.

— Виж тази хубава картинка, Джоби. Погледни!

Уинифред Краус вдигна книгата и Пендъргаст зърна илюстрацията. Книгата бе стара, страниците й — оръфани и зацапани, ала картинката все още можеше да се види.

Веднага позна изображението. Това разкритие връхлетя Пендъргаст почти като физически удар и той залитна. Отдръпна се от стъклото.

Джоб сияеше и продължи да напява, а главата му се клатеше напред–назад.

Уинифред се усмихна, лицето й бе ведро и спокойно, и отгърна на следващата страница. Неестественият, усилен от електрониката глас на майката продължи да пращи във високоговорителя:

Ала Пендъргаст вече го нямаше, за да я чуе. Никой от групата от скупчили се до стъклото психиатри и студенти не забеляза как стройната тъмна фигура се изнизва навън. Бяха прекалено заети да обсъждат къде биха могли да намерят диагнозата в справочника DSM–IV и дали изобщо, всъщност, щяха да я намерят там.