Натюрморт с гарвани

Шестдесет и трета глава

На следващия възел от разклоняващи се тунели Хейзън изчака да го застигнат щатските рейнджъри и Ларсен. Минаха пет минути, десет и затрудненото му дишане се върна към нормалното. Както изглежда, или не бяха последвали гласа му, или бяха завили погрешно някъде по пътя.

Хейзън изруга и се изплю. Раскович го нямаше, хукнал бе като заек. И макар Хейзън да го последва почти веднага, не успя да го намери. Онзи така драсна, че навярно вече бе изминал половината разстояние до КЩУ.

По дяволите! Ако не можеше да се съедини с Ларсен и рейнджърите, щеше да се наложи сам да търси Лефти и кучетата. А това означаваше да се върне като за начало във варовиковата гора.

Но като погледна назад — откъдето бе дошъл, той не бе съвсем сигурен от кой от разклоняващите се тунели бе дошъл. Помисли си, че беше десният. Но не бе сигурен.

Преглътна, прокашля се.

— Лефти?

Тишина.

— Ларсен?

Направи с длани фуния натам, откъдето бе дошъл и изрева:

— Ей! Има ли някой? Ако ме чувате, обадете се!

Тишина.

— Има ли някой там? Отговорете!

Въпреки студения въздух и влагата, Хейзън усети топли тръпки по гърба си. Погледна натам, откъдето бе дошъл; после се обърна напред. Очилата за нощно виждане придаваха на всичко блед червеникав, нереален оттенък, все едно се намираше на Марс. Провери колана си и установи онова, от което се боеше — по време на преследването бе изгубил фенерчето си.

Цялата операция се бе провалила. Бяха се разделили. Изгубиха Раскович, местонахождението на Ларсен бе неизвестно, положението на Лефти и на кучетата — несигурно. Най-малкото Макфелти знаеше, че са тук. Ако бе мъртъв или ранен… Хейзън реши, че има достатъчно работа, за да се занимава с най-различни хипотези.

Най-важното бе да събере отново всички заедно, да чуе донесенията им, да направи рекапитулация.

Мамка му, не можеше да си спомни от коя точно дупка бе излязъл…

Огледа пода на пещерата за отпечатъци от стъпки или други следи, но всеки от тунелите изглеждаше добре „обходен“. И това само по себе си изглеждаше много странно.

Превъртя назад лентата на случилото се, опита се да си спомни някакви отличителни знаци. Напразно. Беше се съсредоточил само върху бягащия Раскович. И все пак, в крайна сметка му се струваше, че най-вероятно бе да бе излязъл от прохода вдясно.

Повървя в него около петнайсетина метра. Тук бяха пръснати парчета от строшени сталактити, които стърчаха като зъби. Не си ги спомняше. Нима бе бягал толкова бързо, че да не ги забележи?

Кучи син!

Продължи по-нататък, ала нищо не му се виждаше познато. Изруга, върна се в пещерата с колоните и пое по един от другите тунели. Вървеше бавно, стараеше се да запомня обстановката, но усети как сърцето му леко ускори ход. Нищо познато. Капещите скали, перестите кристали, групите лъскави купчинки — всичко изглеждаше непознато.

И тогава чу шум. Някой пред него си тананикаше.

— Ей! — той хукна в тръс, зави зад един ъгъл, спря пред разклонение в прохода.

Тананикането бе спряло.

Хейзън се завъртя наместо и извика:

— Ларсен? Коул?

Отново — нито звук.

— Отговорете ми, дявол да го вземе!

Ослуша се. Нима не го чуваха? Той бе чул шума — кристален като камбана; а защо те не можеха да го чуят?

Чу се ново тананикане — високо и далеч, идваше от левия тунел.

— Ларсен?

Хейзън свали пушката от рамо и тръгна напред. Звукът стана по-силен, по-висок, по-близък. Вече вървеше по-предпазливо, опитваше се да овладее сърцето си, което сякаш тупкаше прекалено силно в гърдите му.

Зърна нещо за миг с периферното си зрение, спря се и се завъртя.

— Ей!

Успя да го зърне за миг, преди то да се стрелне в мрака. Но колкото и за кратко да го бе видял, то бе достатъчно да се увери, че не бе някой от екипа му.

А съвсем сигурно не бе и Макфелти.