Натюрморт с гарвани

Деветнадесета глава

Смит Лъдуиг заключи вратата на „Край каунти куриър“ и пусна ключовете в джоба си. Прекоси под ъгъл улицата и вдигна глава да огледа ранното сутрешно небе. Големи, но безплодни буреносни облаци се тълпяха на хоризонта на север, досущ както всеки ден през изминалите две седмици. До залез-слънце щяха да се пръснат по небето и до сутринта нямаше да има и помен от тях. Един от следващите дни жегата щеше да изригне и щеше да последва ужасна буря. Но както изглеждаше, засега тя щеше да държи в прегръдката си града поне още малко.

Лъдуиг имаше доста ясна представа за това какво искаха да говорят с него Арт Ридър и шерифът. Е, добре: той вече бе написал репортаж за кучето и той щеше да излезе този следобед. Закрачи по тротоара, усещаше как жегата се просмуква през подметките на обувките му, усещаше налягането на слънцето върху главата си. „Кандълпин касъл“ на Маг се намираше едва на пет минути пешком, но само след две минути осъзна, че бе сгрешил дето не отиде с колата. Щеше да пристигне потен и разрошен — тактическа грешка. Е, помисли си, поне у Маг климатикът поддържаше температури като в тундрата.

Отвори двойната врата и го обля поток от леден въздух. Посрещна го тишина — в това време на сутринта улеите бяха потънали в мрак, кеглите на боулинга светеха като бели зъби в мрака, а машините за подреждането им бяха онемели. В края на пътечката видя светлините на „Касъл клъб“, където всяка сутрин Арт Ридър се справяше с вестника и със закуската си. Лъдуиг поправи яката си, изправи рамене и пое напред.

„Касъл клъб“ бе не толкова клуб, колкото остъклено място за хранене с червени диванчета, тапицирани с изкуствена кожа, маси от гетинакс, който трябваше да прилича на дърво, и огледала с фаски във фалшиво златни рамки. Лъдуиг бутна вратата и закрачи към ъгловата маса, където седяха и разговаряха тихо Ридър и шериф Хейзън. Ридър го зърна, стана, широко усмихнат, протегна ръка и отведе репортера до стола му.

— Смити! Радвам се, че дойде.

— Също, Арт.

Шерифът не стана, а само кимна през кълбата тютюнев дим.

— Смит.

— Шерифе.

Последва кратко мълчание. Ридър се огледа, полиестерната му яка се протягаше насам-натам.

— Ем! Кафе! И донеси на господин Лъдуиг бекон с яйца.

— Сутрин не закусвам много.

— Глупости. Днешният ден ще е важен.

— И защо?

— Защото след петнайсет минути към нас ще присъедини д-р Стантън Чонси, професорът от КЩУ. Ще го разведа да му покажа града.

Пак последва пауза. Арт Ридър бе облечен с розова риза с къси ръкави и светлосиви панталони, а белият му блейзър бе провесен на облегалката на стола. Беше закръглен, но не и пухкав. Всичките години на борба с пуйките бяха натрупали мускули по ръцете му, които сякаш никога нямаше да залинеят. И целият цъфтеше в особено добро здраве.

— Нямаме много време, Смити, затова ще бъда прям. Познаваш ме: самият господин „Прямота“. — Ридър се изкикоти.

— Разбира се, Арт. — Лъдуиг се облегна назад, за да даде на сервитьорката възможност да плъзне пред него мазна чиния с бекон и яйца. Запита се какво би сторил един истински репортер в такъв момент. Да си тръгне? Учтиво да откаже?

— Окей, Смити, ето каква е работата. Знаеш, че Чонси търси място, където да засади експериментално го царевично поле на Канзаския университет. Въпросът е: дали при нас или в Дийпър. Дийпър има мотел, Дийпър има две бензиностанции, Дийпър е на двайсет мили по-близо до междущатската магистрала. Ясно ли е? И можеш да попиташ: къде е тогава състезанието? Защо ще изберат нас? Следваш ли мисълта ми?

Лъдуиг кимна. „Следваш ли мисълта ми?“ бе „фразата подпис“ на Арт Ридър.

Ридър вдигна кафената си чаша, сви косматата си ръка и отпи.

— Ние обаче притежаваме нещо, което Дийпър няма. А сега ме слушай добре, защото това не е официалната позиция на КЩУ. Ние притежаваме изолираност. — Той направи театрална пауза. — Защо е важна изолираността? Щото това поле ще бъде използвано за тестване на генетично — променена — царевица. — Ридър си затананика мелодията от „Зоната на здрача“, след това се ухили: — Разбра ли ме?

— Не съвсем.

— Всички ние знаем, че генетично променената царевица е безвредна. Но съществува група невежи хора, либерали, природозащитници — знаеш за кого говоря — които мислят, че в генетично променената царевица има нещо опасно. — Той отново си затананика „Зоната на здрача“. — Истинската причина Медисин Крийк да участва в състезанието е, че сме изолирани. Няма хотел. Отдалеченост. Няма голям търговски център. Най-близката радио или телевизионна станция е на сто мили. Накратко казано, това е най-шибаното място на света някой да организира протест. Разбира се, Дейл Есгръм и фермерският кооператив не са много доволни от това, но те са само неколцина и аз мога да се справя с тях. Следваш ли ме?

Лъдуиг кимна.

— Но сега имаме един малък проблем. Някакво смахнато копеле се мотае наоколо. Уби човек, уби и куче, и Бог знае какво още е замислил, може дори да чука овце. Точно когато Стантън Чонси, директор по проектите за селскостопанско развитие на Канзаския щатски университет е в града, за да ви, ти дали Медисин Крийк е течното място за тези полета. И ние искаме да му покажем, че наистина е така. Тихо градче, в което царуват редът и законът. Където няма наркотици, хипита, няма протести. Той, разбира се, знае за убийството, но смята, че е случайност, еднократен акт. Не е обезпокоен и аз бих искал да си остане такъв, тъй че се нуждае от твоята помощ за две неща.

Лъдуиг зачака.

— Първо, дай си малко почивка от тези проклети статии за убийството. Добре, случило се е. А сега отдъхни малко. И каквото и да става, за Бога, не пиши нищо за мъртвото куче.

Лъдуиг преглътна. Последва мълчание. Ридър го гледаше със своите зачервени, с тъмни кръгове очи. Той наистина говореше сериозно.

— Тази история се квалифицира като новина — каза Лъдуиг, ала гласът му потрепери.

Ридър се усмихна и положи едрата си длан върху рамото на Лъдуиг. Сниши гласа си.

— Аз те моля, Смити, като услуга, да дадеш няколко дни почивка на темата. Просто докато човекът на КЩУ е тук. Не ти казвам да не пишеш изобщо или нещо подобно. — Леко стисна Лъдуиг по рамото. — Виж сега, и двамата знаем, че „Гро-Бейн“ не е напълно сигурно предприятие. Когато съкратиха нощната смяна през 96-а, двайсет семейства напуснаха града. А това бяха добри работни места, Смити. Хората пострадаха, трябваше да отрежат корените си и да напуснат домовете, построени от дедите им. Аз не искам да живея в умиращ град. И ти не искаш да живееш в умиращ град. А това може да донесе истинска промяна за нашето бъдеще. Един или два блока като начало, но генетичното инженерство е бъдещата вълна, там са големите пари и Медисин Крийк може да стане част от тях. В тази работа е заложено много, Смити. Много повече, отколкото можеш да си представиш. А аз те моля само за два-три дни пауза. Онзи ще обяви решението си в понеделник. Просто запази всичко и го публикувай, след като си отиде. Във вторник сутринта. Следваш ли мисълта ми?

— Разбирам накъде биеш.

— Аз държа на този град. И ти — също, Смити, знам, че е така. Не става въпрос за мен. Просто се опитвам да изпълня гражданския си дълг.

Лъдуиг преглътна трудно. Забеляза, че яйцата започнаха да се сгъстяват в чинията му, а беконът вече се втвърдяваше.

Най-накрая се намеси и шериф Хейзън:

— Смити, знам, че сме имали понякога различия. Но има още една причина да не публикуваш нищо за кучето. Психолозите криминолози в Додж смятат, че убиецът може би се задейства от публичността. Целта му е да тероризира града. Хората вече взеха да изравят старите слухове за клането и за Проклятието на Четирийсет и петимата, а онези проклети стрели сякаш бяха изчислени да възкресят всичко това. Изглежда сякаш убиецът би могъл да действа, съобразно някакви шантави фантазии за проклятието. Казват, че статиите във вестника го окуражават. Не бихме искали да се появи нещо, което би могло да предизвика ново убийство. С този тип шега не бива, Смити.

Последва дълго мълчание.

Лъдуиг най-сетне въздъхна.

— Може би ще мога да отложа историята за кучето с ден-два — каза тихо той.

Ридър се усмихна.

— Това е чудесно. Страхотно.

И стисна отново рамото на Смит.

— Спомена за две неща — напомни му малко притеснено Лъдуиг.

— Точно така е. Добре. Мислех си — и това отново е само предложение, Смити, — че би могъл да запълниш дупката със статия за д-р Стантън Чонси. Всеки се радва на известно внимание и той не е изключение. А за проекта — може би не е необходимо да се влиза много-много в подробности. Но статия за него — кой е, откъде е, за всичките му там научни степени, за страхотните неща, които е постигнал в КЩУ — нали следваш мисълта ми, Смити?

— Идеята не е лоша — промърмори Лъдуиг.

И идеята наистина не бе лоша. Ако човекът се окажеше достатъчно интересен, материалът би бил добър и определено бе от типа, който хората обичаха да четат. Бъдещето на града бе винаги тема номер едно в разговорите в Медисин Крийк.

— Страхотно. Той ще бъде тук до пет минути. Ще ви запозная, след което ще ви оставя насаме.

— Добре — преглътна отново Лъдуиг.

Ридър най-сетне пусна рамото на Лъдуиг. Той усети хладинка на мястото, където бе лежала топлата и влажна длан.

— Ти си добро момче, Смити.

— Точно така.

Точно тогава радиостанцията на шерифа изпука. Хейзън я откачи от колана си и натисна бутона за приемане. Лъдуиг чуваше тенекиения глас на Тад, който правеше сутрешния си доклад за произшествията.

— Някакъв шегаджия спихнал всичките гуми на треньора по футбол — долетя гласът на помощник-шерифът.

— Нататък — прекъсна го Хейзън.

— Още едно мъртво куче. Този път — в канавката край пътя.

— Господи! Нататък.

— Жената на Уили Стот съобщи, че снощи не се прибрал.

Шерифът извъртя нагоре очи.

— Провери при Суийд в „Уагън уийл“. Сигурно отново си отспива махмурлука в задната стаичка.

— Слушам, сър.

— Аз сам ще проверя кучето.

— На две и половина мили в западна посока по „Дийпър роуд“ е, сър.

— Разбрано.

Хейзън окачи отново радиостанцията на колана си, угаси цигарата в пепелника, взе шапката си от съседния стол, наложи я и се изправи.

— Довиждане, Арт. Благодаря, Смити. Трябва да вървя.

Шерифът си тръгна и сякаш по разписание доктор Стантън Чонси се материализира в далечния край на алеята за боулинг и се заоглежда.

Ридър го повика, размаха ръка иззад стъклото. Чонси кимна, мина покрай алеята и влезе в „Касъл клъб“. Вървеше със същата вдървена походка, която бе направила впечатление на Лъдуиг на социалната сбирка. Огледа пластмасовия декор и на Лъдуиг му се стори, че в очите му проблесна пламъче — дали му бе забавно, или пък бе израз на презрение?

Ридър се изправи, това стори и Лъдуиг.

— Недейте да ставате заради мен — възпря ги Чонси. Ръкува се с тях и всички седнаха.

— Доктор Чонси — започна Ридър, — искам да ви представя Смит Лъдуиг от „Край каунти куриър“, нашият местен вестник. Той е издателят, редакторът и репортерът. Човекът-оркестър — засмя се той.

Лъдуиг се озова срещу доста студени сини очи, обърнати към самия него.

— Това сигурно е много интересно за вас, господин Лъдуиг.

— Наричайте го Смити. В Медисин Крийк не държим на официалностите. Това е един дружелюбен град.

— Благодаря ти, Арт. — Чонси се обърна към Лъдуиг: — Смити, надявам се да ме наричате Стан.

— Виж, Стан, Смити иска да пусне статия за теб, а аз трябва да вървя, затова ще ви оставя насаме. Поръчвайте каквото пожелаете, аз плащам сметката.

В следващия миг Ридър вече го нямаше, а Чонси бе обърнал двете си студени очи към Лъдуиг. Последният се запита какво ли очакваше от него. След това си спомни, че би трябвало да направи интервю. Извади бележник и писалка.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да работя с предварително представени ми въпроси — каза Чонси.

— Де да можехме да сме толкова добре организирани — отвърна Лъдуиг, едва намерил сила за усмивка.

Чонси не се усмихна.

— Кажи ми какъв материал имаш предвид?

— Очерков в основата си. Нали разбираш — за човека, който стои зад проекта и т.н.

Последва мълчание.

— Това е една доста чувствителна тема. И точно така трябва да се подходи към нея.

— Това ще бъде благоприятна, балансирана статия за учения, а не за подробностите относно експерименталното поле.

Чонси се замисли.

— Трябва да видя материала, преди да бъде отпечатан.

— Тук обикновено нямаме подобна практика.

— В моя случай ще се наложи да направиш изключение. Такава е университетската политика.

Лъдуиг въздъхна.

— Много добре.

— Давай — каза Чонси и се облегна назад.

— Би ли искал кафе, нещо за закуска?

— Закусих преди часове, в Дийпър.

— Добре тогава. Нека да видим.

Лъдуиг отвори бележника си на празна страница, оглади я, приготви химикалката си и се опита да измисли няколко сбити въпроса.

Чонси погледна часовника си.

— Аз наистина съм зает човек, затова бих бил благодарен, ако ограничиш всичко до петнайсетина минути. Следващия път е желателно да ми предоставиш предварително въпросите, вместо да ги съставяш в момента. Това е обичайна любезност, когато интервюираш някого, чието време е ценно.

Лъдуиг въздъхна.

— И така, разкажи ми за себе си: къде си ходил на училище, как е възникнал интересът ти към селското стопанство, ей такива неща.

— Роден съм и съм израсъл в Сакраменто, Калифорния. Там завърших гимназия и постъпих в Калифорнийския университет в Дейвис, където завърших биохимия. Завърших с Фи-Бета-Капа, сума кум лауде (пълно отличие) през 1985-а. — Замълча за миг и додаде: — Трябва ли да ти кажа как се пише сума кум лауде по букви?

— Мисля, че ще се справя.

— След това постъпих в Станфордския университет, където завърших четири години по-късно това означава 1989-а — с докторат по молекулярна биология. Дисертацията ми бе отличена с медала „Хенсли“. Пише се Х-Е-Н-С-Л-И. Малко след това постъпих в биологическия факултет на Канзаския щатски университет. През 1995 година ми беше дадена катедрата на почетния професор по молекулярна биология Лион Трокмортън и освен това през 1998 година станах директор на Програмата за развитие на селското стопанство.

Той спря, за да може Лъдуиг да навакса.

Вестникарят бе пускал маса скучни истории и можеше отдалеч да помирише подобна, а тази вонеше до небесата. Медалът „Хенсли“, Боже Господи. Този тип тъпанар ли беше, или какво?

— Добре, благодаря, Стан. Кога всъщност генетичното инженерство привлече вниманието ти? Кога разбра какъв всъщност искаш да станеш?

— Ние не говорим за генно инженерство. Говорим за генетично усъвършенстване.

— Е, добре тогава — за генетичното усъвършенстване.

Изражението на Чонси придоби за кратко набожен вид.

— Когато бях на дванайсет или на тринайсет години, видях в списание „Лайф“ снимка на група умиращи от глад деца в Биафра. Бяха заобиколили камион на ООН, опитвайки се да получат шепа ориз. И тогава си помислих: Искам да направя нещо, за да нахраня тези гладуващи деца.

Какъв тъпанар! Но Лъдуиг записваше всичко прилежно.

— А баща ти? Майка ти? С какво се занимаваха те? Има ли приемственост в науката в семейство ти?

Последва кратко мълчание.

— Бих искал да задържим фокуса върху самия мен.

„Бащата сигурно е бил шофьор на камион и е пребивал жена си“, помисли си Лъдуиг.

— Добре Кажи ми, публикувал ли си статии и книги?

— Да. Доста на брой. Ще ти пратя по факса копие от биографията ми, ако ми дадеш номера си.

— Нямаме факс, съжалявам.

— Разбирам. Честно казано, намирам го за загуба на време да отговарям на такива въпроси, когато ще е далеч по-просто да получиш сам тази информация от отдела за връзки с обществеността на КЩУ. Разполагат с мое досие, дебело една педя. И далеч по-добре ще е да ме интервюираш, след като си прочел някои от трудовете ми. Това просто спестява времето на всички.

Той отново погледна часовника си.

Лъдуиг промени темата.

— И защо Медисин Крийк?

— Нали мога да напомня, че още не сме избрали Медисин Крийк?

— Знам, но защо градът е сред претендентите?

— Търсим едно средностатистическо място с типични условия за развитие на растенията. Медисин Крийк и Дийпър бяха избрани след всеобхватно компютърно изследване на стойност двеста хиляди долара, което обхвана над сто града в Западен Канзас. Сега сме в третия стадий на проучването, което трябва да вземе решението за проекта. Вече постигнахме споразумения със съответните агробизнеси за достъп до земите им. Единственото, което ни предстои да направим, е да изберем измежду двата града. И точно затова съм тук: да взема окончателното решение и да го обявя в понеделник.

Лъдуиг записа всичко това, като си даваше сметка, че след като направеше граматичен разбор на думите му, щеше да се окаже, че не бе казал нищичко.

— Но какво мислиш за самия град?

Последва късо мълчание, през което Лъдуиг успя да забележи, че Чонси нямаше готов отговор на въпроса.

— Ами, аз… За съжаление тук няма хотел, а единственото място, където можех да отседна, бе вече заето от един човек, както изглежда труден характер, който бе наел целия етаж и категорично отказа да отстъпи някоя от стаите си. — Той сви устни и малките косъмчета около устата му се устремиха навътре. — Затова трябваше да отседна в Дийпър и да понеса неудобството да пътувам по двайсет и пет мили всяка сутрин и вечер. Тук наистина няма нищо друго, освен боулинг алеи и един ресторант… Няма библиотека, няма културни събития, музей или концертна зала. Честно казано, Медисин Крийк няма нищо, което би го препоръчало… — усмихна се с крива усмивка той.

Лъдуиг се усети, че настръхва.

— Тук имаме едни добри, солидни ценности на малкия старомоден американски град. И това струва нещо.

Чонси леко потрепери.

— Не се съмнявам, Смит. Когато взема окончателното решение дали да е Дийпър или Медисин Крийк, ти несъмнено ще бъдеш сред първите уведомени. А сега, ако нямаш нищо против, имам друга важна работа.

Лъдуиг се изправи с него и стисна протегната му ръка. С ъгъла на окото си забеляза изпечената от слънцето, брадясала физиономия на Дейл Естръм и двамина от неговите фермери да наблюдават през прозореца към боулинг алеята. Бяха забелязали Чонси вътре и очевидно го очакваха да излезе. Лъдуиг едва потисна усмивката си.

— Можеш да изпратиш по факса или по електронната поща материала си до отдела за връзки с обществеността каза Чонси. — Номерът е изписан на визитката ми. Там ще го прегледат и ще ти го върнат до края на седмицата.

Чонси плесна визитката си върху масата и се отдалечи.

До края на седмицата. Лъдуиг изгледа как дребният негодяй прекосява улеите за боулинг, навирил глава, а малките му крачета тъчаха като иглата на шевна машина. Чонси бутна вратата и излезе на улицата и към него закрачи Дейл Естръм, размахал едрите си фермерски ръце. Произнесените на висок тон фрази проникваха дори във вътрешната светая светих на „Касъл клъб“. Изглежда Чонси щеше да бъде подложен на словесно низвержение.

Лъдуиг се усмихна. Дейл Естръм: ето човек, който винаги бе готов да каже онова, което мисли. Майната му на Чонси, майната му на Ридър, майната му и на шерифа! Лъдуиг имаше вестник, който да издава.

И материалът за кучето щеше да остане.