Натюрморт с гарвани

Петдесет и седма глава

Ролсът стържеше с дъното си и подскачаше по черния път, фаровете едва успяваха да пробият виещия мрак, по метала барабанеше градушка. Когато колата повече не можеше да продължи, Пендъргаст я спря, изгаси двигателя, мушна навитата на руло карта в джоба на сакото си и излезе навън, в бурята.

Тук, на най-високата точка в окръг Край, мезоциклонът бе достигнал най-високия си интензитет. Земята приличаше на бойно поле, изпъстрено с отломки, разпилени от унищожителния вятър: клони, останки от растения, буци пръст, вдигнати от ниви на мили разстояние. Все още невидимите дървета, обграждащи Могилите, скърцаха и жалостиво виеха, листата и клоните им се блъскаха и издаваха толкова силен шум, колкото прибоя върху крайбрежните скали. Светът на призраците бе сведен до шум и ярост.

Пендъргаст изви глава настрани и приведен срещу вятъра пое по пътеката към Могилите. С приближаването му ревът на бурята се засили, от време на време го прекъсваше оглушителното пращене на чупещо се дърво и трясъкът на паднал на земята клон.

След като навлезе в относителния заслон на дърветата, Пендъргаст можеше да вижда по-добре. Дъждът и вятърът действаха заедно, засипваха всичко с камъчета и тежки пердашещи капки. Големите канадски тополи стенеха и скърцаха. Пендъргаст знаеше, че голямата опасност сега не идваше от дъжда и градушката, а от възможността да се появят смерчове — те можеха да се формират по всяко време по фланговете на фронта.

Ала нямаше време за предпазливост. Не така си бе представял времето и начина, по който да се възправи срещу убиеца. Ала вече нямаше друг избор.

Включи фенерчето си и го насочи в мрака отвъд дърветата. В същия миг се чу ужасяващ раздиращ звук; той отскочи встрани в мига, в който гигантска топола се стовари в мрака с трясък, който разтърси земята и изпрати във въздуха истинска вихрушка от листа, строшени клони и влажна пръст.

Пендъргаст излезе изпод дърветата и отново попадна в пастта на бурята. Движеше се напред с максималната възможна бързина, привел глава. Достигна основата на първата могила. Загърбил вятъра, той освети внимателно хълбоците й, за да установи отправна точка. След това — в пълния мрак на нощта, насред воя на бурята — той се изправи, скръсти ръце на гърдите и спря. Шумът и сензорните му възприятия избледняха в съзнанието му, докато от мраморната зала в готическата сграда на паметта си, той извика изображението на Воините призраци. Веднъж, дважди, трижди проиграва реконструираната в пресичането на паметта последователност — къде се бяха появили за пръв път от праха, къде бяха изчезнали после — като внимателно налагаше този модел върху същинския ландшафт, който го заобикаляше.

След това отвори очи и отпусна ръце. После — като вървеше бавно и с прецизни стъпки — той прекоси централната поляна към далечния край на втората могила. Там спря пред голямо струпване на варовикови камъни. Заобиколи го бавно, с гръб към бурята, без да обръща внимание на вятъра и барабанящия дъжд — оглеждаше много внимателно камъните, докосна първия, после — друг, докато най-сетне намери онова, което търсеше: половин дузина малки, разхлабени балвани покриваха небрежно един процеп в скалата. След като ги огледа още веднъж внимателно, Пендъргаст изтърколи по-малките камъни настрани — един по един, разкривайки отвора. От назъбената дупка вееше хладен и влажен въздух.

Мястото, откъдето Воините призраци първо се бяха появили, а после — и изчезнали. И — освен ако не грешеше фатално — задната врата на Пещерите Краус.

Пендъргаст се мушна в дупката и освети вътрешността на каменопада зад и над себе си. Така и бе предполагал: по-малката дупка се намираше в някогашен далеч по-голям, естествен отвор.

Обърна се настрани и огледа с фенерчето прохода, който водеше надолу. Камъчета изтрополяха в притаения мрак. Още като започна да се спуска, ужасяващата ярост на бурята избледня учудващо бързо. Скоро от нея не остана нищо. Времето, бурята, външният свят престанаха да съществуват във вековната непромененост на пещерата. Трябваше да стигне до Кори преди шерифа и неговия импровизиран „специален“ екип.

По-надолу проходът се разширяваше, наклонът намаляваше и след това изведнъж завиваше. Пендъргаст предпазливо стигна до чупката и спря. Ослуша се с изваден пистолет. Пълна тишина. Бърз като невестулка, той зави зад ъгъла и освети пространството пред себе си с мощното фенерче.

Беше грамадна пещера с диаметър над трийсет метра. Погледът му спря върху удивителна, макар и не неочаквана гледка. Единствените движещи се неща в пещерата бяха светлите му очи и лъчът на фенерчето, които се стрелкаха върху чудатата картина пред него.

В центъра на пещерата трийсет мъртви коня в индианско пълно бойно снаряжение бяха подредени в кръг в приклекнало положение. Бяха се съсухрили и мумифицирали в атмосферата на пещерата: костите им стърчаха, пробили кожата, сухите им бърни се бяха отдръпнали от жълтите зъби. Всеки от тях бе украсен в шайенски стил — с ивици яркочервена боя върху муцуните, с бели и червени отпечатъци от длани върху вратовете и хълбоците, с орлови пера, завързани за гривите и опашките. Някои имаха шайенски седла от необработена кожа с повдигната задна част, украсени с мъниста; други бяха наметнати само с одеяла или нямаха нищо по гърбовете си. Повечето бяха жертвопринесени със силен удар с боздуган по главата, след който бе останала малка дупка точно между двете очи.

Във втория кръг, вписан в първия, се намираха трийсет шайенски храбреци.

Воините призраци.

Бяха налягали досущ като спици на колело — свещеното колело на слънцето — всеки докоснал коня си с лявата ръка и с оръжие — в дясната. Там бяха всички — и онези, убити по време на нападението, и другите, които бяха оцелели. Вторите бяха принесени в жертва досущ като конете — с един-единствен удар в челото с боздуган с шипове. Последният — който е принесъл в жертва останалите — лежеше по гръб, а едната му мумифицирана ръка още стискаше каменния нож, забит в сърцето му. Ножът бе същият като строшения нож, намерен до трупа на Чонси. А всеки от храбреците имаше колчан стрели, еднакви с намерените до трупа на Шийла Суег.

Свидетелите бяха тук, под земята на Медисин Крийк, от вечерта на 14 август 1865 година. Оцелелите воини се бяха принесли в жертва заедно с конете си тук, в мрака на пещерата, избирайки да умрат с достойнство на собствената си земя. Бледоликите никога нямаше да ги затворят в резервати. Никога нямаше да ги принудят да подпишат договори, да се качват на влак, да изпращат децата си в далечни училища, където да ги бият, защото говорят на майчиния си език, никога нямаше да се оставят да ограбят достойнството и културата им.

Тези Воини призраци бяха свидетели на безжалостната вълна на белите, заляла земите им. Те знаеха какво щеше да бъде бъдещето.

Тук, в тази голяма пещера, те се бяха скрили за засада. Оттук бяха изхвърчали по време на прашната буря — сякаш отникъде, — за да стоварят гняв и опустошение върху Четирийсет и петимата. И тук се бяха върнали, за да намерят вечен мир и чест.

И в устните си спомени, и далеч по-подробно в личния си дневник прапрадядото на Бръши Джим бе споменавал, че Воините призраци сякаш изникнали изпод земята. И е бил напълно прав. И макар през 1865 година Могилите да са били покрити с гъст храсталак, Хари Бомонт миг преди смъртта си сигурно е разбрал откъде са се появили воините. Затова проклел земята тъкмо поради тази причина.

Пендъргаст се спря само колкото да проучи картата си. След това мина покрай мълчаливата картина и пое по тъмния тунел, който водеше навътре в пещерната система.

Оставаше твърде малко време, ако изобщо имаше някакво време.