Натюрморт с гарвани

Шестдесет и осма глава

Кори лежа дълго във влажния мрак, объркана, сънлива, питаше се къде се намира, какво се бе случило със стаята й, с леглото й, с прозореца й. Накрая се изправи до седнало положение; главата й бучеше, а с връщането на болката дойде и споменът за пещерата, за чудовището… и за шахтата.

Ослуша се. Пълна тишина, с изключение на капчуците. Изправи се най-накрая, като залитна. Болката в главата й намаля. Протегна ръце и срещна разната, гладка повърхност на шахтата.

Завъртя се в кръг, прокарвайки ръце нагоре и надолу по влажната стена, търсейки опорни точки, цепнатини, нещо, чрез което би могла да се изкатери. Но стените бяха от гладък камък, хлъзгав от водата — невъзможно бе да бъдат изкатерени. А и какво би могла да направи, след като излезе? Без светлина си оставаше изцяло в капана.

Беше безнадеждно. Нямаше как да се измъкне. Можеше само да очаква. Да очаква мига, в който чудовището щеше да се завърне.

Кори бе обезсилена от толкова мощно чувство на безпомощност и злочестие, че й се догади. Отчаянието се подсилваше и от изгубената надежда, която се бе появила по време на краткия й опит за бягство. Но тук, в шахтата, вече не бе останала никаква надежда. Никой не знаеше къде се намира, никой не знаеше, че бе влязла в пещерата. И в крайна сметка съществото щеше да се завърне. Готово за игра.

Тя изхълца при тази мисъл.

Това щеше да бъде краят на нейния жалък и безсмислен живот.

Кори се облегна на влажната стена и се отпусна бавно на земята. Разплака се. Сдържаното години наред злочестие намери отдушник. През съзнанието й профучаваха различни образи. Спомни си как като бе в пети клас се връщаше от училище и заварваше майка си до кухненската маса да пие миниатюрните бутилки водка една подир друга и се питаше защо ги харесваше толкова много. Спомни си как преди две години майка й си дойде в два часа сутринта на Бъдни вечер — пияна и с някакъв мъж. Онази коледа нямаше чорапи под елхата, нямаше подаръци. Спомни си триумфалния ден, когато успя да си купи гремлина с парите, които бе изкарала чрез работа за „Бук Нук“, преди да закрият книжарницата — и колко бясна бе майка й, когато Кори докара колата пред дома. Сети се за шерифа, за сина му, за миризмата в училищните коридори, за снежните бури през зимата, които покриваха стърнищата с непрекъснато бяло одеяло. Мислеше си за четенето на книги под далекопровода в разгара на лятото, за злобните коментари на атлетите, с които се разминаваше по коридорите.

Той ще се върне да я убие и всичко ще свърши, всички нещастни спомени, които сега се тълпяха в главата й. И никога няма да намерят трупа й. Ще има вяло търсене проформа, а след това всички ще я забравят. Майка й ще прерови издъно стаята й и най-накрая ще намери парите, които бе залепила от долната страна на чекмеджето, и след това ще е щастлива. Щастлива, че всичките вече са нейни.

Кори плачеше свободно, а риданията отекваха над главата й.

Сега мислите й блуждаеха още по-назад, в ранното й детство. Спомни си как една неделна утрин бе станала рано и заедно с баща си правеха палачинки — как носеха яйцата и пееха като войниците от „Магьосникът от Оз“. Всичките й спомени за него бяха щастливи: как се смее, как се шегува, как я пръска с маркуча за поливане в горещ летен ден или я води да поплуват в рекичката. Спомни си го как полираше своя мустанг кабриолет, лъскаше го и го лъскаше, от устните му висеше цигара, сините му очи блещукаха, вдигаше я, за да види изображението си върху лъскавата ламарина, а след това я разхождаше с колата. Спомняше си без усилия, сякаш се бе случило миналата седмица, как царевичните стъбла се разтваряха, когато профучаваха през тях, вълнуващото усещане за скоростта, за свободата.

А сега, в тишината, в абсолютния мрак на шахтата тя усещаше как всичките защитни стени, които грижливо бе издигнала около себе си с годините, започваха да се рушат една подир друга. В този миг на крайност единствените въпроси, които оставаха в главата й, бяха онези, които много рядко си бе позволявала да зададе: Защо бе заминал баща й? Защо никога не дойде да я види? Какво лошо бе сторила, за да не поиска той да дойде да я види отново?

Ала мракът не й позволяваше самозалъгване. Имаше и друг спомен, не толкова далечен: как се прибра у дома и завари майка си да изгаря някакво писмо. Дали не беше от него? Защо не се изправи срещу майка си? Дали не беше от страх, че писмото всъщност не беше онова, на което се надяваше?

Този последен въпрос висеше в мрака без отговор. И не можеше да има отговор, не и сега. Скоро щеше да се свърши тук, в тази шахта, и въпросът щеше да намери успокоение. Може би баща й никога нямаше да узнае, че е мъртва…

Помисли си за Пендъргаст, единственият човек, който някога се бе отнесъл към нея като към възрастен човек. А тя подведе и него. Като извърши глупостта да влезе в пещерата, без да казва на никого. Глупачка, глупачка, глупачка…

Отново се разрида — високо, болезнено, даде пълна воля на чувствата си. Ала звуците отекваха тъй ужасно, тъй подигравателно около и над нея, че тя преглътна, задави се и притихна.

— Престани да се жалиш сама! — извика силно тя.

Гласът й отекна и замря, след което тя пое дълбоко дъх.

В мрака ясно се чу шепот.

Дали той не се връщаше?

Вслуша се напрегнато. Долови още звуци, слаби и толкова далечни и изкривени, че не бе възможно да ги определи. Гласове? Викове? Писъци? Напрегна се, наострила слух.

А след това последва дълъг, отекващ звук, почти като рева на прибоя на брега.

Изстрел.

И тя изведнъж скочи на крака и завика.

— Тук съм! Помощ! Насам! Моля! Моля! Моля!