Натюрморт с гарвани

Двадесет и пета глава

Кори Суонсън стоеше до банкета на пътя с ръце на кръста и гледаше как Пендъргаст измъква частите на странна на вид машина от багажника на колата й и започва да ги сглобява. Когато отиде да го вземе от къщата на старата Краус, той стоеше вече на пътя с кутията с метални части в краката си. Тогава не й обясни какъв бе планът му и изглежда нямаше намерението да го стори и сега.

— Вие наистина обичате да държите хората на тъмно, нали? — рече тя.

Пендъргаст зави и последната част на мястото й, огледа машината и я включи. Чу се леко, засилващо се бръмчене.

— Моля?

— Знаете много добре за какво става дума. Никога не казвате нищо. Като например, какво ще правите с това нещо.

Пендъргаст изключи машината.

— Намирам, че нищо в живота не е по-уморително от обясненията.

Кори не можеше да не се засмее на тези думи. Колко верни бяха те; от майка й до директора на училището и онзи тъпанар — шерифа, чуваше все едно и също: „Ще трябва да обясниш това и това“.

Слънцето се издигаше над царевицата и вече напичаше изгорялата земя. Пендъргаст я погледна.

— Това любопитство означава ли, че вече започнахте да свиквате с ролята си на моя помощничка?

— Означава, че свикнах с парите, които ми плащате. А когато някой ме кара да ставам призори, искам да знам защо.

— Много добре. Днес ще изследваме тъй нареченото Клане на воините призраци при Могилите.

— Това нещо повече ми прилича на някакъв металотърсач, отколкото на търсач на призраци.

Пендъргаст нарами машината и тръгна по пътеката, която водеше през ниските храсталаци към рекичката. Заговори й през рамо:

— Като стана дума за призраци, вие…

— Аз какво?

— Вярвате ли в тях?

Тя изсумтя.

— Нима наистина вярвате, че някакъв скалпиран, осакатен труп броди там и търси ботушите си или каквото и да било?

Тя изчака да получи отговор, но такъв нямаше.

След няколко минути навлязоха под сенките на дърветата. Тук все още бе останал едва доловим хладният полъх на нощта, който се смесваше с уханието на канадските тополи. След още няколко минути път стигнаха до самите могили, които се издигаха плавно над заобикалящите ги земи — каменисти в основата си, едва покрити с трева и храсти към върховете. Пендъргаст спря и включи машината. Бръмченето й бе силно, но намаля, след като той си поигра с датчиците й. Най-накрая тя замлъкна. Кори го гледаше как измъква от джоба си някаква жица с малко оранжево флагче в единия край и я забива в краката си. От друг джоб извади нещо, което приличаше на клетъчен телефон, и започна да работи с неговите бутони.

— Какво е това?

— GPS приемник.

Пендъргаст записа нещо във вездесъщия си кожен бележник и след това тръгна бавно на север с приближената на минимално разстояние от земята кръгла магнитна бобина на металотърсача. Кори го последва, усетила засилващо се любопитство.

Металотърсачът изписука рязко. Пендъргаст веднага коленичи. Започна да разравя пръстта с широкия си нож и след малко извади меден наконечник за стрела.

— Уау! — рече Кори и без да се замисли също коленичи. — Индиански ли е?

— Да.

— А аз си мислех, че са правели наконечниците си от кремък.

— Към 1865 година шайените тъкмо са започнали да преминават към метала. Към 1870 вече ще имат пушки. Този наконечник определя доста точно датировката на мястото.

Тя посегна да го изтръгне от земята, но Пендъргаст я улови за ръката.

— Ще си остане в земята — каза той, след което добави с по-тих глас: Отбележете посоката, в която е насочена.

Появиха се отново бележникът и GPS-ът; Пендъргаст направи още няколко бележки и те отново изчезнаха в джобовете на сакото му. Постави ново флагче на мястото и продължи по-нататък.

Изминаха може би двеста метра, като Пендъргаст непрекъснато претърсваше и отбелязваше всеки новооткрит наконечник или куршум. Кори се изуми колко много боклуци бяха зарити под земята. След това се върнаха в изходната точка и поеха в друга основна посока. Последва ново изпищяване на металотърсача. Той коленичи, разрови и извади метална кутийка от напитка от седемдесетте години.

— Няма ли да отбележите и този исторически факт? — попита Кори.

— Ще го оставим на бъдещите археолози.

Още изписуквания; още кутийки, наконечници от стрели, няколко оловни куршума, ръждясал нож. Кори забеляза, че Пендъргаст се мръщеше, сякаш обезпокоен от намереното. Едва не го попита, но се въздържа. Защо в крайна сметка изпитваше такова силно любопитство? Това бе просто поредната странност — като всичко останало, което Пендъргаст правеше.

— Добре — рече Кори. — Аз съм тъпа. Но какво общо има това с убийствата? Освен, разбира се, ако не мислите, че убиецът е призракът от Четирийсет и петимата, който е проклел земята за вечни времена или нещо подобно.

— Отличен въпрос — отвърна Пендъргаст. — Засега не мога да твърдя, че убийствата и клането са свързани. Но Шийла Суег е била убита, докато е копаела по тези могили, а Гаспариля е прекарвал доста време в ловуване по тези места. А и из целия град се носи мълвата, която ти пропускаш, че убиецът е призракът на Хари Бомонт, който се върнал да си отмъсти. Може би си спомняш, че срязали ботушите му и го скалпирали.

— Но вие не вярвате в това, нали?

— Че убиецът е призракът на Бомонт ли? — усмихна се Пендъргаст. — Не. Но трябва да се признае, че присъствието на старинни стрели и други индиански артефакти предполага някаква връзка, дори тя да съществува само в съзнанието на убиеца.

— И каква е тогава хипотезата ви?

— Престъпна грешка е да се прави преждевременна хипотеза при отсъствието на категорични данни. Правя всичко възможно да не развивам някаква теория. Единственото, което желая сега, е да събера данни. — Той продължи да изследва с металотърсача и да маркира намереното. Вече преминаваха по третата отсечка, която водеше право през една от могилите. В скалистата й основа намериха купчинка наконечници. На няколко места Пендъргаст й посочи скоро изкопани дупки, които някой бе опитвал неуспешно да прикрие с храсталак.

— Скорошните разкопки на Шийла Суег.

Продължиха по-нататък.

— Значи нямате никаква представа кой би могъл да бъде убиецът? — продължи да го притиска Кори.

Пендъргаст не отговори веднага. А когато заговори, гласът му бе съвсем тих.

— Аз намирам за най-интригуващо онова, което убиецът не е.

— Не разбирам.

— Имаме си работа със сериен убиец, това поне е ясно. Освен това е ясно, че той ще продължи да убива, докато не бъде спрян. Онова, което намирам за интригуващо, е, че той променя моделите. И по това не прилича на никой друг сериен убиец.

— Откъде знаете? — попита Кори.

— В центъра на ФБР в Куонтико, Вирджиния, има група, известна като Звено по поведенчески науки, чиято специалност е създаването на психологически профили на престъпното съзнание. През последните двайсет години събираха случаи на серийни убийци от цял свят, които по-късно бяха превърнати в огромна компютърна база данни.

Пендъргаст вървеше и говореше, размахал наляво-надясно металотърсача, докато не стигнаха до другия край на могилата и до дърветата зад нея. Той й хвърли един поглед.

— Сигурна ли сте, че искате да чуете една лекция за изследванията на криминалното поведение?

— Далеч по-интересно е от тригонометрията.

— Серийното убиване, досущ като другите типове човешко поведение, е подвластно на определени модели. ФБР класифицира серийните убийци в две категории: „организирани“ и „неорганизирани“. Организираните престъпници са интелигентни, социално и сексуално опитни. Те внимателно планират убийствата; жертвата е грижливо подбран непознат; поведението е под контрол преди, по време и след убийството. Местопрестъплението също е под контрол. Трупът на жертвата обикновено бива преместен и скриван. Този тип убийци обикновено се улавят много трудно.

— Неорганизираният убиец, от друга страна, убива спонтанно. Често е неадекватен в социално и сексуално отношение, трудно мисли, има нисък коефициент на интелигентност. Местопрестъплението обикновено е пълна бъркотия, дори плод на случайността. Трупът е оставен на местопрестъплението; не се правят опити да бъде скрит. Често убиецът живее наблизо и познава жертвата си. Нападението много често е т.нар. „светкавична“ атака — буйна и неочаквана, с твърде малко предварително планиране.

Продължиха да крачат напред.

— По всичко личи, че нашият убиец е от „организирания“ тип — каза Кори.

— Но всъщност не е — Пендъргаст се спря и я погледна. — Това е твърде мъчителна тема, госпожице Суонсън.

— Мога да я понеса.

Той я погледна за миг и след това рече, сякаш на себе си:

— Вярвам, че бихте могли.

Машината изпищя и Пендъргаст клекна: разрови и разкри малка, ръждясала играчка кола. Тя забеляза как той едва-едва се усмихна.

— А, морис майнър. Имах колекция от „Корги“, когато бях дете.

— И къде е тя сега?

По лицето на Пендъргаст пробяга сянка и Кори не настоя да повтори въпроса си.

— На пръв поглед нашият убиец изглежда попада в „организирания“ тип. Но има някои големи отклонения. Първо, буквално във всички организирани серийни убийства присъства сексуален елемент. Дори да не е на повърхността, той си присъства. Някои убийци се занимават с проститутки, други — с хомосексуалисти, трети — с двойки в паркирани коли. Някои убийци извършват сексуално осакатяване. Други първо изнасилват и убиват след това. Някои убийци просто целуват трупа и оставят цветя, сякаш току-що са излизали с жертвата.

Кори потрепери.

— При тези убийства, от друга страна, изобщо липсва сексуалният компонент.

— Продължете.

— Организираният убиец също така следва модус операнди (начин на действие), което поведенческите учени наричат „ритуал“. Убийствата се извършват „ритуално“. Убиецът често е облечен в едни и същи дрехи за всяко убийство, използва същия пистолет или нож, изпълнява убийството по един и същи начин. След това той често подрежда трупа по свой ритуален модел. Ритуалът може и да не е очевиден, но винаги присъства. Той е част от убийството.

Това изглежда важи и за нашия убиец.

— Точно обратното, не важи. Да, нашият убиец изпълнява някакъв ритуал. Но точно тук е загадката: всеки път това е коренно различен ритуал. И убиецът не убива просто хора: той убива животни. Убийството на кучето е характерно. В него няма никакъв ритуал. То носи всички белези на „неорганизирания“ тип. Той просто е убил кучето и му е откъснал опашката. Защо? И случайното нападение срещу Джон Гаспариля е подобно — няма ритуал, няма дори усилие да бъде убит. Той просто… ъ-ъ-ъ… си е взел онова, което му е било необходимо — косата и пръста на човека — и си е заминал. Казано с други думи, тези убийства съдържат елементи и на организирания, и на неорганизирания сериен убиец. А такова нещо досега не е било наблюдавано.

Прекъсна го силно изписукване на металотърсача. Почти бяха стигнали до края на тестовата линия; пред тях покритият с трева склон се спускаше в гънка на терена към огромното пространство на царевичните поля. Пендъргаст клекна и започна да разкопава почвата. Този път не откри нищо. Постави кръга на металотърсача точно над мястото, нагласи някакви датчици, докато машината продължаваше да протестира със силен писък.

— Намира се най-малко на половин метър дълбочина — каза той.

В ръката му се появи лопатка и той започна да копае.

След няколко минути изкопа значителна по размери дупка. Вече по-внимателно, Пендъргаст оформи стените на дупката, като дълбаеше в дълбочина с милиметри, докато лопатата му не удари о нещо твърдо.

В ръката му се появи много малка четчица, с която той започна да разчиства обекта. Кори надничаше иззад рамото му. Нещо започна да се появява: старо, изкривено, свито. Още няколко движения с четчицата го разкриха напълно: стар каубойски ботуш с подкована подметка. Пендъргаст го извади от дупката и го завъртя в ръце. В задната си част бе отрязан с нож отгоре до долу. Погледна към Кори и каза:

— Както изглежда, Хари Бомонт е носел четирийсет и четвърти номер, нали?

Иззад тях се чу вик. Някаква фигура си проправяше път през Могилите към тях и размахваше ръце. Беше Тад, помощник-шерифът.

— Господин Пендъргаст — викаше той, — господин Пендъргаст!

Пендъргаст се изправи, когато длъгнестата фигура със зачервено лице приближи към тях.

— Гаспариля… в болницата. Дойде в съзнание и… — тук Тад замлъкна, за да си поеме дъх, — и иска да ви види.