Натюрморт с гарвани

Двадесет и седма глава

Няколко часа по-късно и на две хиляди мили разстояние в източна посока, залязващото слънце обагри река Хъдсън в богат бронзов нюанс. Под голямата сянка на моста Джордж Вашингтон една баржа бавно си проправяше път срещу течението. Малко по на юг две ветроходни яхти, малки като играчки, пореха гладката повърхност с курс към залива Горен Ню Йорк.

Над стръмния склон на манхатънския бряг, който обрамчваше парка Ривърсайд, булевард „Ривърсайд драйв“ предлагаше великолепна гледка към реката. Но четириетажната сграда в стил „Beaux Arts“, която се простираше по източната част на булеварда между 137-а и 138-а улица, от дълги години беше „без гледки“. Плочите на мансардния покрив бяха напукани и разхлабени. От прозорците не струеше светлина; под някога елегантния свод пред портала нямаше никакви коли. Къщата стоеше замислена и неподвижна под изоставените дъбове и смрадлики.

И все пак — в огромната „пчелна пита“ от помещения, които се простираха като кухи корени под къщата — нещо помръдваше.

В сутеренните зали с безкрайни каменни стени, пропити с мириса на прах и с някои по-необичайни аромати, се движеше една странна на вид фигура. Беше слаб, почти като мумия, с лъвска грива от бяла коса, стигаща до раменете и също тъй бели вежди. Облечен бе с бяла лабораторна престилка, от чийто джоб се подаваха черен флумастер, книговезки ножици и лепило. Под тънкия си лакът носеше подложка за писане. Фенерчето на миньорската му каска хвърляше жълто снопче светлина върху влажната каменна зидария и редиците дървени шкафове.

Ето, мъжът спира пред редица високи дъбови шкафове, всеки с десетки тесни, но дълбоки чекмеджета. Той прокарва пръст надолу по етикетите, елегантният някога шрифт на медните плочки е избелял и едва се чете. Пръстът спира на един етикет, почуква замислено върху него. Слабият мъж рязко издърпва чекмеджето. Редица подир редица нощни молци, светлозелени на светлината от фенерчето, спират погледа му: рядката, кехлибарена мутация, която се среща само в Кашмир. Мъжът затваря чекмеджето и отваря следващото под него. Вътре, забодени с болезнено акуратна прецизност, са дузина реда големи индигови пеперуди. Върху гърбовете им се вижда странният сребрист отпечатък на око без клепачи. Lachrymosa codricpetes, крилатата смърт, изключително красивата и изключително отровна пеперуда от Юкатан.

Мъжът направи поредната си бележка върху подложката с листите. След това затвори второто чекмедже и пое обратно. Премина през няколко зали, разделени с тежки гоблени и влезе в помещение със стъклени шкафове. В средата му върху каменна маса светеше лаптоп компютър. Мъжът приближи, остави подложката за писане и се зае да набира текста на бележките си.

В продължение на няколко минути единственият шум идваше от клавишите и далечно прокапване от време на време в някоя друга зала. А след това изпод престилката му се разнесе рязък, пронизителен звън.

Мъжът спря да пише, бръкна в джоба си и извади звънящия клетъчен телефон.

Само двама души на света знаеха, че има клетъчен телефон и само един знаеше номера му. Мъжът включи телефона и рече:

— Специален агент Пендъргаст, мисля.

— Точно така — долетя гласът от другата страна на линията. — Как сте, Рен?

— Попитайте за мен утре и ще ме намерите мъртъв.

— В това най-искрено се съмнявам. Завършихте ли тематичния си каталог на библиотеката на първия етаж?

— Не, това съм си оставил за десерт. — В гласа му прозвуча неприкрито доволство. — Все още се занимавам със списъка на артефактите в сутерена.

— Наистина ли?

— Да, наистина, двулични учителю. И очаквам да се занимавам с това най-малко още няколко дни. Колекциите на вашия прапрачичо са били, как да кажем, огромни? Пък и с това мога да се занимавам само през деня. Нощите ми са запазени за библиотеката. Тук нищо не пречи на работата ми.

— Естествено. Спазвате ли предупреждението ми да не влизате в последните зали след изоставената лаборатория?

— Да.

— Добре. Някакви особено интересни изненади?

— О, много, много. Но те могат да почакат, мисля.

— Така ли? Моля, обяснете.

Рен се поколеба за миг по начин, който приятелите му — ако имаше такива — биха нарекли нехарактерен за него.

— Не съм съвсем сигурен — той замълча за миг и погледна през рамо. — Знаете, че съм свикнал с мрака и с разложението. Но в няколко случая при работата си тук, долу, имах необичайно усещане. Най-неприятно усещане. Усещането — той сниши гласа си, — че сякаш някой ме следи.

— Не съм особено изненадан да го чуя — рече Пендъргаст след малко. — Боя се, че и най-дебелокожият човек на земята ще намери този музей на чудатостите за доста смущаващо място. Може би сгреших, че ви помолих да поемете този ангажимент.

— О, не! — отвърна развълнувано Рен. — Не, не, не! Никога не бих пропуснал подобна възможност. Не биваше дори да споменавам за това. Въображение, въображение, както казвате. „Човек вижда повече дяволи, отколкото обширният ад може да побере“; това са ефектите на силното въображение. Не ще и дума, че се дължи на факта, че знам на какво… ъ-ъ-ъ… са били свидетели тези стени.

— Безусловно. Събитията от миналата есен още не са освободили и моите собствени мисли. Надявах се това пътуване да ги прогони поне до известна степен.

— И нямахте успех? — сега Рен се изкикоти. — Не е за учудване, като се има предвид вашата представа за бягство от действителността — да разследвате серийни убийства. И доколкото разбрах, доста странна серия при това. Всъщност са толкова необикновени, че изглеждат почти познати. Да не би брат ви случайно да е на почивка в Канзас?

В първия момент отговор не последва. А когато Пендъргаст заговори отново, гласът му бе хладен, отчужден.

— Казах ви, Рен, никога да не говорите за семейството ми.

— Разбира се, разбира се — отвърна бързешком Рен.

— Обаждам ви се с една молба — тонът на Пендъргаст стана оживен и делови. — Необходимо ми е да откриете една статия, Рен.

Рен въздъхна.

— Това е написан на ръка дневник на някой си Айзая Дрейпър, озаглавен „Описание на Четирийсет и петимата от Додж“. Моите проучвания сочат, че този дневник е влязъл в колекцията на Томас ван Дайк Селдън, придобит по време на пътуването му през Канзас, Оклахома и Тексас през 1933 година. Разбрах, че тази колекция сега е в Нюйоркската обществена библиотека.

Рен се намръщи.

— Колекцията на Селдън е най-разпуснатата, неорганизирана сбирка от ефемериди, правена някога. Шейсет кашона, заема две складови помещения и като цяло е безполезна.

— Не съвсем. Необходими са ми подробности, които само този дневник може да разкрие.

— За какво? Каква светлина би могъл да хвърли един стар дневник върху тези убийства?

Отговор не последва и Рен отново въздъхна.

— Как изглежда този дневник?

— Уви, не знам.

— Някакви идентификационни знаци?

— Неизвестно.

— Колко бързо го искате?

— За в други ден, ако е възможно. Понеделник.

— Сигурно се шегувате, двулични ми учителю. Моите дни са заети тук, а нощите ми… е, знаете как работя. Толкова много повредени книги, толкова малко време. Да се намери дадена вещ в онези купища…

— Ще има специално възнаграждение за усилията ви, разбира се.

Рен веднага млъкна. Облиза устни.

— Моля ви, кажете.

— Една индианска счетоводна книга се нуждае от консервация.

— Наистина ли?

— Изглежда от особена важност.

Рен притисна телефона към ухото си.

— Разкажете ми.

— Отпървом си помислих, че е дело на сиукския вожд Гърбатия бизон. Но по-нататъшното ми проучване ме убеждава, че е дело на самия Седящ бик, най-вероятно изработена в колибата му в Стандинг рок, може би по време на Луната на падащите листа, в последните месеци преди смъртта му.

— Седящия бик — Рен изговори думите внимателно, с обич, като поезия.

— Ще бъде в ръцете ти в понеделник. Само за консервация. Можеш да й се наслаждаваш в продължение на две седмици.

— А дневникът — ако съществува, — ще бъде във вашите ръце.

— Съществува. Но нека не те откъсвам повече от работата ти. Всичко хубаво, Рен. Внимавай.

— И на вас всичко хубаво.

След като прибра телефона в джоба си, Рен се зае отново с лаптопа, а мислено си представи как бе натрупана колекцията на Селдън. При мисълта, че след два дни щеше да държи в ръцете си счетоводната книга на Седящия бик, пръстите му се разтрепериха.

От мрака иззад шкафовете със стъклени врати чифт малки, сериозни очи наблюдаваха напрегнато как се връща отново към компютъра.