Натюрморт с гарвани

Двадесета глава

Тад излезе от „Уагън уийл“ и сякаш попадна в опалена пещ. Дотук — никакъв успех, Уили Стот не бе преспал в задната стаичка. И все пак той бе много доволен, че е отделил време за тази проверка. Метна едно ментолово бонбонче в уста — второ по ред — за да убие евентуалния дъх на бира, който можеше да се дължи на леденостудената „Коорс“, пробутана му от Суийд под тезгяха. Тя определено бе вкусна в този толкова горещ ден. А Суийд Кейхил бе адски добър човек.

Патрулката на Тад стоеше пред офиса на шерифа, обляна от слънцето, и Тад стигна до нея по най-прекия път. Мушна се вътре и запали двигателя, като гледаше минимална повърхност от гърба и задните му части да се докосват до парещата тапицерия. Ако получеше служба в Топика или Канзас сити, нямаше да се налага да тича по цял ден на задушаващата жега, принуден да кара патрулка, която сама по себе си представляваше един малък ад.

Включи радиото си на честотата на окръжния диспечер.

— Двайсет и първи — на диспечера — обяви той.

— Здрасти Тад — долетя до него гласът на Лавърн, която бе дневна смяна. Падаше си по Тад и ако беше с двайсетина години по-млада, може би и той щеше да си пада по нея.

— Нещо ново, Лавърн? — попита.

— Някакъв от „Гро-Бейн“ току-що съобщи за кола, паркирана встрани от главния път. Изглеждала изоставена.

— Какъв модел е?

Нямаше нужда да пита за марката. Ако се изключи капризът на Арт Ридър и мустангите на полицията, произведени през 91-ва и купени втора ръка от полицейското управление на Грейт Бенд, почти всички коли в града бяха АМС. Само тази марка имаше представителство на един час път с кола. И като всичко останало, и то бе закрито преди години.

— Хорнет, регистрационни номера уиски-ехо-фокстрот две-девет-седем (WEF 297).

Той благодари на Лавърн, преди да обяви на по-официалния жаргон:

— Двайсет и първи потегля нататък — и изключи радиото.

Това трябваше да е хорнетът на Стот. Не се съмняваше, че онзи спеше на задната седалка, както и последния път, когато бракмата му се бе повредила извън града. Тогава се бе сгушил на задната седалка и си бе прекарал чудесно нощта — само той и бутилката „Олд гранддад“.

Тад включи на скорост и отлепи от тротоара. Въпрос на петдесет секунди бе да остави града зад гърба си. Четири минути по-късно зави по пътя към кланицата. Пред него се люшкаше огромен камион, натоварен с пуйки, от който се носеше толкова силна миризма на курешки, че едва ли не можеше да се пипне. Тад изпревари камиона колкото можа по-бързо и хвърли едно око на подредените кафези, пълни с ужасени пуйки с изцъклени очи.

Тад бе ходил няколко пъти по служба в „Гро-Бейн“. Първото му посещение бе малко преди Деня на благодарността и онази година той и овдовялата му майка си усладиха с едно хубаво свинско печено. И оттогава винаги на празника имаха свинско печено. Тад бе доволен, че никога не бе виждал свинеферма.

Ето я колата: хорнетът на Стот, паркиран встрани от пътя, почти невидим в сянката на царевицата. Тад спря зад него, включи аварийните светлини и излезе.

Прозорчетата бяха отворени, колата — празна. Нямаше ключ на таблото.

Камионът с пуйките профуча край него и разлюля царевиците от двете страни на пътя, оставяйки подире си вонята на нафта и на паникьосани птици. Тад се извърна и потрепери. След това свали радиостанцията от колана си.

— Да? — долетя отговорът на Хейзън, след като му се обади.

— Намирам се тук, до колата на Стот. Паркирана е на главния път към „Гро-Бейн“. Празна е, няма и следа от Стот.

— Нищо чудно. Сигурно си отспива в царевицата.

Тад погледна към царевичното море. Някак си не му се виждаше вероятно някой да реши да спи в него, пък дори и пиян.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се, какво друго да мисля?

Въпросът увисна във въздуха.

— Тад, Тад. Не се оставяй тази лудост да те обземе. Не всеки, който не се е прибрал, задължително бива убит и обезобразен. Слушай, аз съм тук, при кучето. И знаеш ли какво?

— Какво? — Тад усети как гърлото му се свива.

— Ами, то е просто едно куче, ударено от кола. Има си опашка и всичко останало.

— Това е добре.

— А ти не се притеснявай. Познаваш Уили не по-зле от мен. Колата му се поврежда и той поема пеша да накваси свирката си в „Уагън уийл“. В задния си джоб носи обичайната си плоска бутилка и я надига, докато не я пресуши. По пътя решава да подремне малко в царевичака. И точно там ще го намериш — адски махмурлия, но иначе цял и невредим. Карай полека по пътя и навярно ще го откриеш в сянката на канавката. Окей?

— Окей, шерифе.

— Добре, момче. И внимавай, ясно?

— Ще внимавам.

Когато понечи да се върне в патрулката, той забеляза нещо да блести в праха до хорнета на Стот — празна половинлитрова бутилка. Отиде до нея, вдигна я и я подуши. Ноздрите му се изпълниха със свеж аромат на бърбън.

Беше точно така, както бе казал шерифът. Хейзън изглежда знаеше всичко в града, едва ли не преди да се е случило. Беше добро ченге. И винаги действаше така, сякаш му бе втори баща. Тад би трябвало да бъде благодарен, че работи за такъв човек, наистина трябваше да бъде благодарен.

Той пусна бутилката в найлонова торбичка за доказателства и маркира мястото, където я бе намерил. Шерифът ценеше акуратността, дори и в малките неща. Докато вървеше обратно към патрулката, мина още един камион. Но той бе хладилен и идваше от кланицата, пълен с хубави, чисти, замразени пуйки. Няма миризма, няма нищо. Шофьорът му помаха весело. Тад му отвърна, влезе в колата и пое по пътя да търси Стот.

След като измина двеста метра, спря. Вляво имаше пречупени царевични стебла. Вдясно — също. Няколко бяха повалени и стърчаха под остър ъгъл от земята. Вероятно някой се е втурнал в царевицата вляво, докато друг е изскочил отдясно и е пресякъл пътя му.

Спря патрулката и отново изпита безпокойство.

Слезе от колата и огледа земята. Сухите стебла бяха разбъркани. Някой бе преминал — или по-скоро притичал — по земята между двата реда царевица. Малко по-навътре Тад видя скършени стебла, няколко сухи кочана бяха откъснати и лежаха в пръстта.

Навлезе в първия ред, впил очи надолу. Сърцето му се разтуптя необичайно силно. Не се виждаха отчетливи следи в сухите буци, но имаше вдлъбнатини, които изглеждаха като отпечатъци, оронени места, където стеблата бяха скършени и показваха тъмните си корени. Той спря и едва потисна желанието си да се обади на шерифа. Следата продължаваше и преминаваше към друг ред царевица — тук бяха скършени четири-пет стебла.

Изглежда имаше повече от един вид неясни, непълни следи. Тад не искаше да произнесе дори на ум на какво започваше да прилича всичко това. Приличаше на преследване. Господи, наистина приличаше на гонитба!

Продължи да върви с надеждата, че ще се окаже нещо друго.

Следата премина в друг ред, продължи малко по-дълго, след това отново прекоси реда. И Тад изведнъж се озова на място, където бяха „овършани“ повече стебла. Поне десетина бяха скършени и разпръснати настрани. Цялата земя бе сякаш изорана. Изглеждаше така, сякаш тук се бе случило нещо много буйно, много яростно.

Тад преглътна и огледа внимателно терена. И ето, най-накрая — в далечния край на „хармана“ — забеляза ясен отпечатък в сухата земя.

Беше от бос крак.

„О, Господи“, рече си той и усети как стомахът му се разбунтува. „о, Господи“. Ръката, с която вдигна радиостанцията към устните си, трепереше силно.