Натюрморт с гарвани

Седемдесет и трета глава

— Какво беше това? — попита Уийкс, като мигаше бързо-бързо в мрака.

— Някой стреля с дванайсети калибър. — Пендъргаст стоеше неподвижен и се ослушваше. След това погледна към оръжието на Уийкс. — Обучен ли сте да използвате това оръжие, полицай?

— Разбира се — изсумтя Уийкс. — Имам грамота за отлична стрелба в частта си от Академията в Додж.

В интерес на истината, по онова време частта К–9 се състоеше само от грима кадети, но не бе задължително Пендъргаст да знае всичко.

— Тогава заредете и бъдете готови. Дръжте се винаги вдясно от мен и ме следвайте точно.

Уийкс почеса врата си; винаги се обриваше от влагата.

— Според мен трябва да потърсим подкрепа, преди да продължим нататък.

Пендъргаст заговори, без да си дава труда да поглежда през рамо:

— Полицай Уийкс, чухме виковете на нарочената от убиеца жертва. Току-що чухме стрелба. Дали, по ваше мнение, наистина разполагаме с време да изчакаме подкрепа?

Въпросът увисна за кратко в хладния въздух. Уийкс усети, че се изчервява. И точно тогава един слаб вик — висок, тънък и определено женски — отекна в пещерите. В следващия миг Пендъргаст скочи и пое в тунела. Уийкс се запрепъва след него, припкайки с пушката си.

Плачът сякаш се издигаше и спадаше с приближаването им, от време на време утихваше, за да се засили отново след малко. Бяха навлезли в по-широка и по-суха част от пещерата. Равният под бе отчасти покрит с големи петна пясък, осеян с отпечатъци от боси нозе.

— Знаете ли кой е убиецът? — попита Уийкс, неспособен да прикрие раздразнителния си тон.

— Човек. Но само като форма.

— Какво би трябвало да означава това?

На Уийкс не му се нравеше начина, по който агентът от ФБР винаги успяваше да говори загадъчно.

Пендъргаст се наведе за малко, за да разгледа отпечатъците.

— Онова, което трябва да знаете, е следното: идентифицирайте целта си. Ако тя е убиецът — а вие ще го знаете, мога да ви уверя, — тогава стреляйте на месо. Не се помай вайте с разни любезности.

— Няма нужда да се държите гадно — сопна се Уийкс, но замлъкна, когато видя колко остро го изгледа Пендъргаст.

Човек, но само като форма. Образът на онова нещо — то изобщо не му заприлича на човек — как вдига едно от връхлетелите го кучета и го разчленява, без да му мигне окото, завладя нежелано съзнанието му. Уийкс потрепери. Ала Пендъргаст не му обърна внимание, пое бързо напред с изваден пистолет, като спираше само от време на време да се ослуша. Звуците изглежда бяха затихнали напълно.

След няколко минути Пендъргаст спря за справка с картата. След това под негово водачество те отново се върнаха по оставените от тях следи. Звукът се чу за кратко, след което отново стихна. Най-накрая Пендъргаст коленичи и започна да оглежда отпечатъците, въртя се напред-назад безкрайно дълго, вторачваше се отблизо, а носът му понякога бе само на сантиметри от пясъка. Уийкс го гледаше и ставаше все по-неспокоен.

— По-надолу — рече Пендъргаст.

Той се промъкна през една цепнатина в края на стената, след това се спусна върху тясно пространство, което слизаше стръмно надолу. Уийкс го последва. Придвижваха се сантиметър по сантиметър. Пендъргаст освети за миг издупчената като швейцарско сирене стена, след което избра една голяма дупка и тогава — за ужас на Уийкс — пропълзя в нея. Дупката изглеждаше усойна и влажна, а Уийкс помисли дали да не се опъне, но реши да не го прави, след като светлинката на Пендъргаст изведнъж изчезна. Спускайки се с мъка подир него по стръмния проход, Уийкс подскочи и едва не падна в един толкова използван тунел, че по мекия варовиков под личеше пътека.

Изправи се на крака, избърса калта от дрехите си и провери пушката си.

— От колко ли време живее убиецът тук, долу? — попита той, вторачен в пътеката.

— Този септември ще станат петдесет и една години — отвърна Пендъргаст. И в следващия миг отново закрачи, следвайки тесния коридор.

— Значи знаете кой е той?

— Да.

— И как, по дяволите, разбрахте това?

— Полицай Уийкс, не бихте ли искали да отложим приказките за по-късно?

Пендъргаст се втурна надолу в прохода. Плачът бе стихнал, но агентът от ФБР изглежда бе сигурен в посоката…

Но след малко, доста изненадващо, двамата спряха. От отвор в тавана пред тях се спускаше завеса от кристализиран гипс и напълно блокираше прохода. Пендъргаст го освети и Уийкс забеляза, че следите бяха изчезнали.

— Няма време — промърмори агентът на себе си и светна назад в тунела, а после освети и стените, и тавана. — Няма време.

След това отстъпи няколко крачки от гипсовата завеса. Сякаш си броеше под носа. Уийкс се намръщи: може би бе прав, когато преди си помисли, че Пендъргаст май не бе най-добрият избор на човек, подир, когото да се влачи.

След това агентът приближи глава до стената и извика:

— Госпожице Суонсън?

За изненада на Уийкс последва ахване, стон и след това приглушен вик:

— Пендъргаст? Агент Пендъргаст? О, Боже мой…

— Успокойте се. Идваме да ви измъкнем. Той наблизо ли е?

— Не. Замина… Не знам преди колко време. Може би — преди часове.

Пендъргаст се обърна към Уийкс:

— Сега е шансът ви да бъдете полезен. — Върна се при гипсовата завеса и посочи: — Прицелете се в тази точка, ако обичате.

— Няма ли да ни чуе? — попита Уийкс.

— Той и без друго е наблизо. Изпълнете заповедта ми, полицай.

Пендъргаст изрече тези думи с такъв заповеден тон, че Уийкс подскочи.

— Слушам, сър!

Коленичи, прицели се и дръпна и двата спусъка.

В затвореното пространство трясъкът бе оглушителен. Лъчът на Пендъргаст освети покров от блещукащ гипсов прах, а зад него — голяма дупка в прозрачния камък. В началото нищо повече не се случи. А след това завесата се строши със силен трясък и падна на пода, разпръсквайки във всички посоки блестящи кристални парчета. Зад нея имаше друг проход, а до него — тясно и тъмно отверстие на шахта. Пендъргаст се спусна към него и светна с фенерчето си в шахтата. Уийкс го последва и надникна предпазливо иззад рамото му.

Там, на дъното видя едно мръсно момиче с пурпурна коса, което ги гледаше със замътени от ужас очи.

Пендъргаст се обърна и го погледна.

— Вие сте водач на кучета. Трябва да имате в раницата си резервна каишка.

— Да…

Уийкс се съвзе и с бързо движение свали раницата си. Пендъргаст бръкна в нея и извади резервната верига с кожена каишка. След това завърза веригата около основата на една варовикова колона и пусна другия край в шахтата.

Чу се издрънкването на веригата долу и риданията на момичето.

Уийкс надникна отново.

— Не стига до долу — рече той.

Пендъргаст игнорира думите му.

— Прикривайте ни. Ако онзи дойде, стреляйте на месо.

— Вижте, почакайте малко…

Ала Пендъргаст вече бе изчезнал в шахтата. Уийкс закръжи отгоре, държеше под око и прохода, и отвора на шахтата. Агентът от ФБР се спусна по веригата със забележителна сръчност и когато стигна края й, увисна от нея, протегнал ръка към момичето. То посегна да я улови, но я изпусна.

— Дръпнете се настрани, госпожице Суонсън — рече Пендъргаст на момичето. — Уийкс, хвърлете няколко от онези камъни в шахтата. И гледайте да не потрошите главите ни. Внимавайте и за онзи тунел.

Уийкс избута с крак половин дузина камъни през ръба на шахтата. Момичето ги подреди до стената и се изкатери върху тях. Сега Пендъргаст можеше да улови ръката й. Изтегли я нагоре, пъхна свободната си ръка под мишниците й, улови след това веригата и бавно се закатери по каменната стена. Изглеждаше доста кльощав, но силата, с която се изкачваше по онази верига, и то с товар, бе забележителна.

Излязоха от шахтата и момичето мигновено се отпусна на колене, притисна се о Пендъргаст и се разрида силно.

Пендъргаст коленичи до нея. Извади носна кърпичка от джоба си и внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето на момичето. След това огледа китките и ръцете й.

— Болят ли?

— Вече не. Толкова се радвам, че дойдохте. Аз си мислех… мислех, че… — Останалата част от изречението бе погълната от ридания.

Той улови ръцете й.

— Кори? Знам какво сте си мислили. Вие проявихте голяма храброст. Но нещата още не са приключили и аз се нуждая от вашата помощ.

Говореше благо, но бързо с нисък, настоятелен шепот.

Тя млъкна, след това кимна.

— Можете ли да вървите?

Тя отново кимна и пак се разплака.

— Той играеше с мен — рече през сълзи. — И щеше да продължи да си играе, докато… докато не умра.

Той положи длан върху рамото й.

— Знам, че е трудно. Но ще трябва да бъдете силна, докато се измъкнем оттук.

Тя преглътна, свела поглед към земята.

Пендъргаст се изправи и погледна набързо картата си.

— Трябва да има по-пряк път за навън. Ще трябва да рискуваме. Следвайте ме.

След това се обърна към Уийкс:

— Аз ще вървя пръв. След това госпожица Суонсън. А вие ще ни прикривате отзад. Като казвам прикривате, имам предвид точно това, полицай — онзи може да дойде отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, отзад. Ще бъде тих. И много бърз.

Уийкс облиза пресъхналите си устни.

— Откъде сте толкова сигурни, че убиецът ще ни последва?

Пендъргаст отвърна на погледа, светлите му очи сякаш светеха в мрака.

— Защото няма да изостави доброволно единствения си приятел.