Натюрморт с гарвани

Шестдесет и втора глава

Пендъргаст спря и се ослуша. Чу гротескните звуци, ечащи през каменните галерии. Напрегна слуха си, ала не бе възможно да долови нещо повече, освен съвсем тихия звук, тъй променен от акустичните свойства на пещерите, че изглеждаше като далечен прибой или вятър в гората.

Ускори двойно крачка в, както му се струваше, вярната посока, като изкачваше или заобикаляше огромни прекатурени сталактити. В края на пещерата, където пътеката се раздвояваше, той спря и отново се ослуша.

Звуците продължаваха.

Извади картата, консултира се с нея и определи приблизителното си местонахождение. Намираше се по средата на особено сложна част от пещерната система, изрешетена от процепи, проходи и задънени „улици“ на множество равнища. Щеше да бъде много трудно да се локализира източникът на звуците в такъв дяволски лабиринт. И все пак той знаеше, че в пещери като тази звукът обикновено следва въздушния поток. Извади от джоба си тънка златна запалка, щракна я и я отдалечи на една ръка разстояние, като внимателно наблюдаваше в каква посока ще се наклони пламъчето. След това прибра запалката и продължи срещу течението, към звука.

Ала звуците вече бяха секнали. Пещерата се бе върнала към обичайното си състояние на нарушавана само от капките тишина.

Пендъргаст продължи напред през галерии и тунели. След като вече не се чуваха звуци, той отново се върна към маршрута от картата, който изглежда водеше към централната част на пещерната система. В края на една особено тясна галерия спря и освети с фенерчето си далечната стена. Там имаше само един тесен вертикален процеп, неотбелязан на картата, който изглежда водеше към друга пещера в далечния край. Ако бе така, щеше да съкрати значително пътя си. Отиде до процепа и се ослуша.

Отново дочу едва доловими звуци. Човешки глас на фона на шуртене на вода. Поне му се струваше човешки, но звукът бе толкова изкривен, че бе невъзможно да различи каквито и да било думи — ако въобще имаше такива.

Като освети земята пред краката си, установи, че не бе първият, възползвал се от прекия път.

Вмъкна се в процепа, който скоро се разшири достатъчно, за да върви нормално. Дъното постепенно се спускаше и под него се разтвори цепнатина; ала стените си оставаха на достатъчно разстояние, за да може да продължи напред — с единия крак от едната страна, а с другия — от другата страна на цепнатината той промъкна трудно тялото си през тясна дупка. Беше позиция, която създаваше едновременно усещането и за клаустрофобия, и за акрофобия.

Пред него процепът се разтваряше в тъмно пространство. Самият той стоеше на тясна издатина на почти трийсет метра височина в стената на куполообразна кухина. Отгоре се лееше вода и се спускаше към основата, далеч под краката му, изпълвайки пещерата с екот. Милиард блещукащи светлинки — отражения от перестите гипсови кристали — изпълваха пещерата като светулки.

Лъчът на фенерчето му едва достигаше до дъното.

При входа на процепа личаха отпечатъци от стъпки; значи трябваше да има път надолу.

Под скалата, върху която стоеше, светлината му улови серия от опорни точки. Отдолу с прекъсвания се носеха вече по-ясни звуци.

Дали Хейзън и рейнджърите бяха стигнали до убиеца и Кори? Тази мисъл бе прекалено неприятна, за да се спира на нея.

Пендъргаст приклекна върху тесния ръб и светна в мрака надолу. Не видя нищо друго, освен масивна купчина от паднали сталактити, откъснати от тавана при някое отдавнашно земетресение.

Свали обувките и чорапите си, завърза връзките заедно и ги провеси на врата си. Преди да се спусне в „джоба“ изгаси фенерчето — то не можеше повече да му е от полза. След това посегна в мрака, напипа първата опора, улови я и се залюля в празното пространство. Босите му крака напипаха хлъзгаво „стъпало“. След пет минути предпазливо спускане достигна до дъното. Обу обувките си в пълния мрак, докато се ослушваше.

Шумът идваше от далечния край на пещерата. Който и да бе източникът му, той не разполагаше със светлина. Шумът ту се усилваше, ту затихваше — някакво бръщолевене, за което нямаше съмнение, че е човешко, а и изглежда човекът беше ранен.

Пендъргаст включи отново фенерчето, извади пистолета си и бързо тръгна напред.

Цветен проблясък, нещо помръдна в мъждивия конус от светлина; той завъртя фенерчето наляво-надясно и съзря нещо жълто върху земята, зад пропукан камък.

Скочи като котка върху скалата, насочил едновременно и фенера, и пистолета. Погледна в кухината зад камъка. А после прибра пистолета в кобура му, спусна се по отсрещния край и сложи ръка върху човека, който се бе свил като ембрион. Беше дребен, мокър до кости и бръщолевеше нещо неразбираемо. До него лежеше комплект очила за нощно виждане и шлем с инфрачервен визьор.

При докосването на Пендъргаст мъжът се сви още повече, покри главата си и извика.

— ФБР — каза тихо Пендъргаст. — Къде сте ранен?

Мъжът потрепери като чу гласа му, сетне погледна нагоре. Лицето му бе покрито с кръв, а очите гледаха с нечовешки ужас. Върху черното яке на мъжа се виждаха отличителните белези на отряда К–914 на Канзаската щатска полиция. Устните над рядката козя брадица трепереха, ала единствените звуци, които той издаваше, бяха несвързани стонове. Клепачите му трепереха.

Пендъргаст го прегледа набързо.

— Изглежда не сте наранен — каза той.

Последва нечленоразделен отговор.

Губеха време. Пендъргаст сграбчи мъжа за яката на униформата му и го вдигна на крака.

— Вземете се в ръце, полицай. Как се казвате?

Острият тон изглежда го сепна и върна разума му.

— Уийкс. Лефти Уийкс. Робърт Уийкс.

Зъбите му тракаха.

Пендъргаст го пусна; Уийкс залитна, но успя да се задържи прав.

— Откъде е тази кръв, полицай Уийкс?

— Не знам.

— Полицай — рече Пендъргаст. — Не разполагам с много време. Тук дебне убиец, който е отвлякъл момиче. Най-важното е да я намеря, преди приятелите ти да са я убили.

— Ясно — каза Уийкс и преглътна.

Пендъргаст взе очилата за нощно виждане, видя, че са строшени и безполезни и ги пусна. — Ще дойдете с мен.

— Не! Не, моля ви…

Пендъргаст го сграбчи за раменете и го разтърси.

— Господин Уийкс, ще се държите като полицай. Ясно ли е?

Уийкс отново преглътна, опита се да се овладее.

— Тъй вярно, сър.

— Вървете след мен, следвайте ме и пазете тишина.

— Боже мой, не! Не, не отивайте натам… моля ви, сър. То е там.

Пендъргаст се обърна и се взря внимателно в лицето му. Той изглеждаше травматизиран, съсипан.

— То ли?

— То. Онзи, онзи мъж.

— Опишете го.

— Не мога, не мога! — Уийкс зарови лице в ръцете си, сякаш за да прогони образа. — Бял. Огромен. Целият сякаш само мускули. Замъглени, замъглени очи. Големи крака и ръце… И… онова лице!

— Какво за лицето му?

— О, Господи Иисусе, лицето…

Пендъргаст му удари един шамар.

— Какво за лицето му?

— Лицето на… о, Господи, на бебе, толкова… толкова…

Пендъргаст го прекъсна.

— Да вървим.

— Не! Моля ви, не нататък…!

— Както искате.

Пендъргаст се обърна и закрачи. Мъжът изквича и задраска, за да го догони.

След като излезе от безредното скупчване на натрошени колони, Пендъргаст се озова в широк варовиков тунел, обсипан с големи жълти купчини от формиращи се сталактити. Уийкс го следваше, превит, леко стенейки. Боеше се да следва Пендъргаст, но още повече се боеше да остане сам. Лъчът на фенерчето на Пендъргаст пробягваше от купчинка към купчинка и отново следваше пътеката.

След малко той спря. Светлината спря фиксирана върху купчинка, която изглеждаше съвсем различна от останалите. Яркожълтото бе изпоцапано с червено, а в основата й имаше локва с яркочервена вода. Във водата плуваше нещо — приблизително с човешки размери, ала нещо във формата му не бе както трябва.

Уийкс бе притихнал.

Пендъргаст обходи с фенерчето стената на пещерата, която се издигаше зад купчинката. Черният камък бе украсен с яркочервени арки, а късове бяло, червено и жълто висяха от него и от тях се стичаха капки. Светлината най-накрая спря върху гигантски преден крайник — явно беше куче, заклещено в цепнатина на половината височина на стената. Парче от долна челюст се бе забило наблизо, а от наклонената стена стърчеше муцуна.

— Едно от вашите? — попита Пендъргаст.

Мъжът кимна безмълвно.

— Видяхте ли как се случи?

Мъжът отново кимна.

Пендъргаст се обърна и вдигна фенерчето към лицето на полицая.

— Какво точно видяхте?

Полицай Уийкс се задави, заекна и най-накрая изплю думите:

— Той го направи. — Млъкна за миг, после преглътна с труд. И гласът му отново излезе: — Направи го с голи ръце!