Натюрморт с гарвани

Шестнадесета глава

Заместник-шериф Тад Франклин насочи патрулката си към постлания с чакъл паркинг между голямата, стара, викторианска къща и магазина за сувенири. Спря с хрущене на гумите, отвори вратичката и разгъна длъгнестото си тяло на августовското слънце. Протегна се, почеса се по късо подстриганата коса и хвърли един малко притеснен поглед на къщата. Бялата ограда от тараби, която я обрамчваше, се разпадаше, боята се белеше, летвичките бяха накривени във всички посоки. Отвъд нея бе прекалено обраслият с трева двор. Грамадната стара къща с фронтон изглеждаше така, сякаш не бе боядисвана от петдесет години. Прашните канзаски бури бяха оголили дъските от боя и сега подяждаха самото дърво до насмолената хартия под него. Табелата „Пещерите Краус“ със своите големи ивици обелена бяла и червена боя, изглеждаше като излязла от долнокачествен филм на ужасите. Целият този град го потискаше. Трябваше да се махне от Медисин Крийк. Но за да го стори, му трябваше стаж, да натрупа още малко опит под колана. А и се ужасяваше от това как щеше да го каже на шериф Хейзън. Тад знаеше, че шерифът го „отглеждаше“ по своя грубоват бащински начин да заеме мястото му. Не искаше дори да си помисли какво щеше да каже шерифът, когато му съобщи, че ще постъпва на служба в Уичита или Топика. Където й да е, само да не е Медисин Крийк.

Премина с нежелание през вратичката, пое по обраслата с бурени пътечка и изкачи стъпалата към изметната веранда, която обикаляше околовръст къщата.

Стъпките на кожените му ботуши кънтяха, докато крачеше към вратата. Въздухът бе неподвижен и той чуваше пикапите да цвърчат в царевицата. Спря се и почука на вратата.

Тя се отвори толкова бързо, че той подскочи. Специален агент Пендъргаст.

— Заместник-шериф Франклин Моля, заповядайте.

Тад свали шапката си и влезе в гостната, чувствайки се неудобно. Шерифът искаше набързо да провери какво е замислил Пендъргаст и какво още е научил за убийството на кучето. Ала ето, че когато дойде тук, той се почувства притеснен. Не можеше да си представи начин да отвори дума, без причината за посещението му да стане очевидна.

— Идвате точно навреме за обяд — рече агентът, докато затваряше вратата зад гърба му.

Завесите бяха спуснати и вътре бе малко по-хладно, отколкото навън, под слънцето, но тъй като нямаше климатик си оставаше неприятно горещо. Недалеч от входната врата стояха два свръхголеми куфара — куфари гардероби, всъщност, по чиято скъпа на вид кожа все още се мъдреха етикетите на експресната куриерска служба. Както изглежда, Пендъргаст се канеше да остане за по-дълго.

— Обяд ли? — повтори Тад.

— Лека салата с антипасти8. Прошуто ди Сан Даниеле, сирене пекорино с трюфелен мед, зелен фасул бачели и домати. Нещо леко, като за горещ ден.

— Ъ-ъ-ъ, разбира се. Страхотно.

Ако трябваше да ядат италиански манджи, що да не се придържат към пицата? Пристъпи още една крачка, не знаеше какво да каже. Бе един часът. Кой обядва в един? Той бе хапнал в обичайното време — в единайсет и половина.

— Госпожица Краус не се чувства добре. На легло е. Аз я замествам.

— Разбирам.

Тад последва Пендъргаст в кухнята. В единия й ъгъл бяха подредени кашони с етикетите на „Федерал експрес“ и DHL — достигаха на половината височина до тавана. Тезгяхът бе отрупан с поне половин дузина опаковки на храни с чуждестранни имена: Балдучи, Забар. Тад се запита дали Пендъргаст не бе италианец или французин. Определено не се хранеше като американец.

Пендъргаст се зае с приготвянето на обяда — движенията му бяха ловки и пестеливи, бързо подреждаше странната на вид храна в три чинии — салам и сирене и нещо като салата. Тад го гледаше и местеше шапката си от едната ръка в другата.

— Само ще отнеса тази чиния на госпожица Краус — рече Пендъргаст.

— Добре. Окей.

Пендъргаст изчезна в задната част на къщата. Тад дочу тихия глас на Уинифред, едва доловимите отговори на Пендъргаст. След малко агентът се върна.

— Добре ли е тя? — попита Тад.

— Добре е — отвърна тихичко Пендъргаст. — Заболяването й е повече на психологическа, отколкото на физическа основа. В такива случаи закъснелите реакции са нещо обичайно. Можете да си представите какъв шок бе за нея, когато научи за убийството.

— Всички бяхме потресени.

— Разбира се, не би могло да е иначе. Аз наскоро приключих разследването на един неприятен случай в Ню Йорк, където убийствата са по-чести, за съжаление. И съм свикнал, господин Франклин, доколкото едно човешко същество може да свикне с това. А за всички вас, не се съмнявам, че това е било — и е — най-нежелано, ново преживяване. Моля седнете.

Тад седна, сложи шапката си на масата, реши, че не й е мястото там, постави я на един стол, после отново я грабна, боеше се да не я забрави.

— Аз ще се погрижа — каза Пендъргаст и я окачи на близката закачалка.

Тад се размърда на стола си, чувстваше се все по-неудобно с всяка изминала минута. Пред него бе поставена чиния.

— Буон апетито — рече Пендъргаст и даде знак на Тад да започва.

Младият мъж взе вилицата и набоде парче сирене. Отряза хапка и го опита предпазливо.

— Трябва да го полеете леко с този миеле ал тартуфо бианко — усмихна се Пендъргаст и му предложи малко бурканче с мед с необичаен аромат.

— Ще го ям чисто, благодаря.

— Глупости.

Пендъргаст взе малка лъжичка и поля с малко мед останалото сирене на Тад.

Тад отхапа още едно парче и откри, че никак не беше лошо.

Ядяха мълчаливо Тад намери, че храната му допада, особено някои от малките парченца салам.

— Какво е това? — попита той.

— Чингиале Дива свиня.

— О!

Сега пък Пендъргаст поливаше всичко останало с дървено масло, както и с някаква катраненочерна течност. Поля и чинията на Тад.

— А сега, господин помощник, мисля, че сте дошли за брифинг.

Фактът, че го каза толкова открито, улесни до крайност нещата.

— Ами, да. Така е.

Пендъргаст избърса устни и се облегна назад.

— Кучето се е казвало Джиф и е принадлежало на Анди Кейхил. Доколкото разбрах Анди е запален изследовател и е обикалял навсякъде с кучето си. Моята помощничка скоро ще ми съобщи резултатите от разпита му.

Тад потърси бележника си, извади го и започна да си води записки.

— Изглежда кучето е било убито предишната нощ. Може би си спомняте, че за няколко часа след полунощ бе облачно и както личи, убийството е било извършено тогава. Разполагам с резултатите от аутопсията, пристигнаха току-що. Втори, трети и четвърти прешлен са буквално размазани. Няма следи да е използвана някаква машина или инструмент, което е под въпрос, защото ако са използвани голи ръце, подобно смачкване би изисквало значителна сила. Опашката изглежда е отрязана с груб инструмент и не е открита на местопрестъплението, както и каишката с табелката с името му.

Тад пишеше с всички сили. Това бе добра работа. Шерифът ще е доволен. Но пък, от друга страна, нали и той е получил същия доклад. Продължи да си води бележки, просто за да бъде сигурен.

— Проследих босите следи, които водят до и от местопрестъплението. Използван е същият царевичен ред, който води до Медисин Крийк. Следите се губят в реката и затова не могат да бъдат проследени. Прекарах сутринта при госпожа Тийландър, администраторката на града, за да се запозная с местните жители. Боя се, че тази задача ще ми отнеме много повече време, отколкото предварително…

Откъм задната част на къщата долетя треперещ глас:

— Господин Пендъргаст?

Пендъргаст сложи показалец пред устните си.

— Госпожица Краус е станала — прошепна той. — Няма да й се отрази никак добре, ако ни слуша какво си говорим. — Обърна се и с по-висок тон рече: — Да, госпожице Краус?

Тад видя фигурата на старата жена да се появява на прага, увита въпреки горещината с халат и бързо се изправи.

— А, здравей, момче — каза старата дама. — Не се чувствам добре, нали разбираш, а господин Пендъргаст е толкова любезен да се погрижи за мен. Не ставай, не ставай.

— Да, госпожо.

Тя се отпусна тежко на стола до масата, лицето й бе угрижено.

— Трябва да ви кажа, че това легло ужасно ме уморява. Не знам как се справят инвалидите. Господин Пендъргаст, бихте ли ми налели чаша от онзи ваш зелен чай? Струва ми се, че успокоява нервите ми.

— Много се радвам — изправи се Пендъргаст и отиде до печката.

— Просто е ужасно, нали, Тад? — рече тя.

Помощник-шерифът не знаеше какво да й отговори.

— Онова убийство. Кой би могъл да го извърши? Дали някой знае?

— Имаме някои версии, които проверяваме — отвърна Тад. Това бе отговорът, който шерифът винаги използваше.

Госпожица Краус придърпа халата по-здраво около шията си.

— Чувствам се ужасно, просто ужасно да знам, че такъв човек е на свобода. И че дори може да бъде един от нашите хора, ако може да се вярва на вестниците.

— Да, госпожо.

Пендъргаст сервира чай на всички и настана тишина. Тад можеше да види през дантелените пердета простиращите се до хоризонта царевични поля в монохромно ръждиво жълто. Очите се уморяваха само да го гледат. За пръв път, откакто работеше по този случай, му хрумна, че ако го решат успешно, би могъл да получи възможността, която очакваше. И изведнъж посещението у Пендъргаст не му се стори чак толкова трудна задача. Ала госпожица Краус заговори отново и той се обърна вежливо да я изслуша.

— Боя се за нашия малък град — казваше Уинифред Краус. — При това убийство аз наистина се боя за него.