Натюрморт с гарвани

Петдесет и осма глава

Хейзън вървеше след Лефти и кучетата по дървените пътечки на Пещерите Краус. За разлика от предишната двойка, тези кучета бяха силно възбудени от следата. Даже прекалено възбудени — дърпаха поводите си, стрелваха се напред, ръмжаха гърлено. Лефти едва ги овладяваше, дърпаха го насам-натам, докато той се вайкаше и се опитваше да ги уговори. Бяха големи животни, грозни като смъртта, с огромни надиплени задници и гигантски, виснали като на бикове тестиси. Преса канарио — кучета, обучени да убиват кучета. Или каквото и да било друго, което ходи на два или четири крака. Хейзън не би искал да застава срещу тях, дори с уинчестъра си, зареден с едри сачми. Забеляза, че и рейнджърите гледаха да поизостанат от тях. Ако имаше малко разум в главата си, Макфелти щеше да падне на колене и да моли за милост още в мига, в който грозните им муцуни се подадат от ъгъла.

— Щурм! Дранг! — викаше Лефти.

— Що за имена13 са тези? — попита Хейзън.

— Нямам представа. Гледачът им ги е кръстил така.

— Е, позабави ги, Лефти. Това не ти е „500-те мили на Индианаполис“.

— Щурм! Дранг! По-полека, по-полека!

Кучетата не му обърнаха никакво внимание.

— Лефти…

— Водя ги колкото мога по-бавно — отвърна Лефти с пискливия си глас. — В случай, че не си забелязал, тук си нямаме работа с чифт померански псета.

След като горното осветление на пещерите не работеше, очилата за нощно виждане осветяваха пещерата в постно червеникаво. Хейзън никога не бе ползвал очилата и не му харесваше, че свеждаха околния свят до монохроматичен и зловещ пейзаж. Беше като да гледаш стар телевизор. Дървените пътечки пред тях плуваха в червена светлина — като пътя към ада.

Минаха през „Кристалната катедрала“, „Грамадната библиотека“ и „Кристалните камбани“. Хейзън не бе влизал в пещерата, откакто ги бяха водили на екскурзия от училище, но тогава идваха всяка година и той се изненада колко много си спомняше. Екскурзоводка винаги бе Уинифред. Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Спомняше си как приятелят му Тони правеше неприлични жестове зад гърба й, докато тя изкарваше някаква мелодия на сталактитите. Но после се превърна в смахната дъртофелница.

Стигнаха до края на туристическия маршрут и Лефти с големи усилия овладя кучетата. Хейзън също спря, като остави между себе и животните най-малко три метра разстояние. Кучетата гледаха напрегнато в мрака зад „Басейна на безкрайността“, ръмжаха, езиците им висяха като червени памперси от устите. И слюнката, която се точеше, се виждаше през очилата червена като кръв.

Хейзън изчака рейнджърите зад гърба му да се съберат, след което заговори със спокоен тон:

— Никога не съм преминавал отвъд тази точка. Оттук нататък — мълчание. Лефти, смяташ ли, че би могъл да накараш кучетата да я карат по-тихо?

— Не, не мога, ясно ли е? Ръмженето им е инстинктивно.

Хейзън поклати глава и даде знак на Лефти да тръгва.

Последва го с Раскович; Коул и Браст тръгнаха подир тях, а Ларсен завършваше процесията.

Прецапаха басейна, излязоха на отсрещния бряг и последваха Лефти в тунела, който се стесняваше, а после отново се разширяваше и завиваше рязко надясно. Там имаше втора желязна врата.

Беше открехната, а железният катинар лежеше наблизо на земята.

Хейзън вдигна палец към останалите и даде знак на Лефти да продължи.

Кучетата вече ръмжаха по-силно — дълбоки, гърлени звуци, от които косъмчетата и на врата на Хейзън настръхваха. Нямаше да могат да изненадат Макфелти, но може би това не бе чак толкова лошо. Ръмженето бе достатъчно да накара дори Рамбо да хвърли оръжията си.

След вратата тунелът се разширяваше в пещера. Кучетата душеха възбудени и теглеха Лефти напред. Хейзън даде знак на групата зад него да изчака. След това той и Раскович се пръснаха наляво и надясно с готови за стрелба пушки и огледаха помещението в инфрачервена светлина.

Бинго: гнездото на контрабандистите на алкохол. Стара маса, угарки от свещи, очукани фенери, счупени чинии и бутилки. В далечния край казанът още се издигаше в червеникавата мъгла — достатъчно голям, за да се свари в него и кон. Толкова голям, че навярно е бил внесен на части и заварен наместо — нищо чудно, че в последствие не е бил изкаран.

След като Хейзън се увери, че помещението е празно, махна с ръка и на останалите да дойдат, след което приближи казана. Във въздуха още се усещаше слаб мирис на дим, смесен с друга, по-неприятна миризма. Той се наведе над казана и погледна вътре. На дъното му имаше нещо — малко и с неясни заради очилата очертания.

Беше човешко ухо.

Обърна се, изпитваше тръпка на удовлетворение, примесено с отвращение.

— Никой да не пипа нищо.

Хейзън продължи да изследва пещерата. В един миг си помисли, че това бе краят на пещерите, които бяха празни, и Макфелти вече е избягал. Но после видя ниската арка в странична стена, едва забележимо сиво петно в по-плътния мрак.

— Изглежда има друго помещение натам — посочи той. — Да вървим. Лефти, води кучетата.

Минаха през ниската арка към следващата пещера. Очевидно някога е била боклукчийската яма на контрабандистите. Още бе пълна с разлагаща се смет, строшени бутилки, парчета хартия, празни консервни кутии и всякакви други боклуци, сметени към едната стена. Той спря. Помещението бе хладно и в още по-хладните ниши забеляза по-скорошни хранителни припаси. Своего рода килер. Насочи светлината, за да разкрие чувалчета със захар, овесени ядки, боб, торби с картофен чипс и други снаксове, самуни хляб, пакети с говеждо, буркани с масло. Имаше и сноп свещи, големи кутии кибрит, строшен фенер. В дъното купчина изхвърлени торби, опаковки, консервни кутии и угарки от свещи показваха, че Макфелти бе прекарал тук учудващо дълго време.

Като продължи да оглежда през очилата, Хейзън забеляза, че проходът продължаваше и водеше към нова пещера. Макфелти, ако изобщо бе тук, сигурно бе чул приближаването им и трябваше да е там, може би с готово за стрелба оръжие, за да ги изненада.

Сложи ръка върху лявото рамо на Лефти и заговори на ухото му:

— Пусни кучетата да проверят следващото помещение. Могат ли да го направят?

— Разбира се.

Шериф Хейзън разположи хората си около отвора на прохода, готови да заловят всеки, който излезе. След това кимна на Лефти.

Лефти разкопча карабинерите от каишките им и отстъпи назад.

— Щурм, Дранг. Претърсете.

Животните полетяха мигновено и изчезнаха в мрака. Хейзън приклекна до входа с готова за стрелба пушка. Чуваше кучетата в съседното помещение — ръмжаха, душеха, облизваха мокрите си муцуни. Минаха няколко секунди. Звуците ставаха все по-слаби.

— Извикай ги да се върнат — нареди Хейзън.

Лефти подсвирна тихо.

— Щурм, Дранг. Върни се.

Още душене и ръмжене.

— Щурм! Дранг! Върни се!

Кучетата се върнаха неохотно. През очилата изглеждаха като кучетата от ада.

Хейзън вече бе убеден, че Макфелти бе избягал. И въпреки всичко, не бяха на пълна загуба; даже обратното. Намериха сума физически улики, за да докажат, че е бил в пещерата и да го свържат с престъпленията: пръстови отпечатъци, ДНК. Несъмнено и ухото на. Стот бе страхотна находка, само заради него си струваше да слязат тук. С тези доказателства срещу Макфелти щеше да бъде адски лесно да обвини онзи тип и да „закове“ Лавъндър.

Хейзън се изправи.

— Добре, хайде де видим какво има там.

Влязоха в третата пещера. Беше по-малка от останалите. Хейзън спря изненадан. Изглежда бе използвана за жилищно помещение, но докато оглеждаше, Хейзън се чудеше що за човек би могъл да живее там. До стената имаше легло, ръждясало и потрошено, с изтърбушен дюшек, ала то бе съвсем малко — детско легло. Над леглото бе окачена пречупена рисунка на ябълково дърво и друга — на клоун. В един ъгъл имаше няколко счупени дървени играчки, изгнили и покрити с плесен. Имаше дървена ракла, някога боядисана в яркочервено, килната настрани с извадени чекмеджета. В тях се виждаха изгнили дрехи. А в далечния си край пещерата се свиваше до тесен процеп.

Господи, какво място. Хейзън бръкна в джоба си за един кемъл.

— Както изглежда, нашата птичка е отлетяла. Навярно сме го изпуснали за малко.

— Какво е това? — попита Раскович, осветявайки пещерата.

Хейзън запали цигарата си и мушна кибритената клечка в джоба си.

— Бих казал, че е останало така от контрабандистките времена.

Последва дълго мълчание. Всички се бяха сбрали на едно място и изглеждаха разочаровани.

Хейзън пое дима с пълни гърди и издиша.

— Там, в казана, е ухото на Стот — обяви тихо той. — Доказателство, че това е била базата му за опериране. Това е голям пробив в разследването.

Всички закимаха. Чуха се няколко възбудени забележки.

Кучетата заръмжаха.

— Ще докараме утре екипа за претърсване на местопрестъплението. Мисля, че нашата работа за тази вечер приключи. — Хейзън дръпна още веднъж от цигарата си, изтръска огънчето с пепелта и прибра фаса в джоба си. — Да си вървим у дома.

Като се обърна, забеляза, че Лефти се опитва да издърпа кучетата от процепа в далечната стена. Те обаче не искаха и да чуят — дърпаха се към отвора и ръмжаха гневно и гърлено.

— Какво им става?

Лефти отново ги дръпна рязко.

— Щурм! Дранг! Седни!

— Дай им да проверят, за Бога — рече Хейзън.

Лефти ги отведе до дупката. Кучетата излаяха и се скупчиха около отвора, повлекли подире си протестиращия Лефти. И в следващия миг вече ги нямаше.

Хейзън приближи и надникна през дупката. Видя, че тунелът прави завой на деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу около метър към задънена „улица“.

Ала не, той продължаваше! Би трябвало. Чу странно изкривеният глас на Лефти да отеква някъде от невидимата тъма — викаше безполезно на кучетата си да спрат.

— Надушили са следа — рече Хейзън през рамо. — И както изглежда — гореща следа!