Натюрморт с гарвани

Девета глава

Уинифред Краус се суетеше в старомодната кухня, препичаше филийки, приготвяше портокалов сок, вареше яйце за госта си и подготвяше каничката му със зелен чай. По този начин се опитваше да отвлече мислите си от ужасните новини, които бе прочела в тазсутрешния „Край каунти куриър“. Кой би могъл да извърши толкова ужасно нещо? А и стрелите, които били намерили до трупа, те да не би да означаваха, че… Тя отхвърли тези си мисли с леко потреперване. Въпреки необичайния режим на агент Пендъргаст, тя се радваше много, че той се намира под покрива й.

Той бе много взискателен към храната и към чая си и Уинифред внимаваше всичко да бъде перфектно. Бе извадила старата дантелена покривка на майка си и бе застлала масата с нея — току-що изгладена, заедно с малка ваза с току-що откъснати невени, за да изглежда всичко жизнерадостно. А и отчасти да се съживи сама от злочестото си състояние.

Докато щъкаше из кухнята Уинифред почувства как ужасът й от убийството бавно отстъпва място на усещането за очакване. Пендъргаст я бе помолил да направи екскурзията в Пещерите. Е, не бе я помолил директно, но изглеждаше доста заинтересуван, когато тя му предложи предишната вечер. Бе минало повече от месец от последните посетители на Пещерите, двама симпатични свидетели на Йехова, които направиха екскурзията и след това бяха достатъчно любезни, за да прекарат по-голямата част от деня в приказки с нея.

Точно в осем тя дочу леките стъпки по стълбището и Пендъргаст се появи в полезрението й, облечен в обичайния си черен костюм.

— Добро утро, госпожице Краус — каза той.

Докато Унифред го въвеждаше в трапезарията и започна да сервира закуската, тя се усети почти задъхана. Още като момиче обичаше семейния бизнес: различните хора от всички краища на страната, пълния с големи коли паркинг, възторга и удивлението по време на туровете. Да помага в пещерите по време на екскурзиите — това бе един от начините, които бе опитвала, за да спечели одобрението на баща си. И макар нещата да се промениха коренно с построяването на междущатската магистрала на север, никога не я напускаше това чувство на вълнение преди всеки тур — дори той да бе за един човек.

Закуската приключи и тя остави Пендъргаст с броя на сутрешния „Край каунти куриър“, за да се оправи към Пещерите. Поне веднъж дневно ходеше там, дори когато нямаше посетители, просто да измете листата и да смени изгорелите крушки. И сега направи бърза проверка и установи, че всичко бе абсолютно тип-топ. След това се върна зад тезгяха на магазина за сувенири и зачака. Пендъргаст се появи няколко минути преди десет часа. Купи си билет — два долара — и тя го поведе по циментираната алея към дупката в земята. Хладният въздух, който извираше от входа на пещерата бе приятно примамлив. Тя отключи и махна катинара, след това се обърна и започна уводната си реч, която не се бе променяла, откакто татко й я бе научил с добро и с лошо преди повече от половин век.

— Пещерите Краус — започна тя, — са били открити от дядо ми Хайръм Краус, който е дошъл в Канзас от северната част на щата Ню Йорк през 1888 година, за да започне нов живот. Бил един от първите заселници на окръг Край и обработвал сто и шейсет акра земя около Медисин Крийк.

Тя направи пауза и се изчерви, доволна от вниманието на аудиторията си.

— На 5 юни 1901 година, докато търсел изгубена телица, той попаднал на входа на пещера, почти напълно скрит зад шубраци и храсталаци. Върнал се с фенер и с брадва и си проправил път надолу в самата пещера и започнал да я изследва.

— Намерил ли телицата? — попита Пендъргаст.

Въпросът изненада Уинифред. Никой не я бе питал за телицата.

— Ами да, намерил я. Юницата влязла в пещерата и паднала в Бездънната яма. За съжаление, била мъртва.

— Благодаря ви.

— Нека да видим. — Уинифред стоеше на входа на пещерата, опитвайки се да поеме отново нишката на разказа си. — О, да. Точно по това време своя дебют на американска сцена прави автомобилът. По „Край роуд“ се появил трафик, пътували най-вече семейства към Калифорния. На Хайръм Краус му била необходима година, за да построи дървените пътеки — същите, по които вървим сега, след което отворил пещерата за посетители. Тогава входът струвал един петак. — Тук тя се изкикоти, както го правеше винаги, леко объркана, че не последва съответната реакция. — Била е абсолютен успех. Скоро последвал магазинът за сувенири, където посетителите можели да си купят парчета скали, минерали и вкаменелости, както и произведения на занаятчийското изкуство и бродерии, като десет процента от приходите отивали за подпомагане на църквата. А сега, ако пристъпите насам, ще влезем в пещерата.

Тя отвори широко желязната врата и даде знак на Пендъргаст да я последва. Слязоха по широко, износено стълбище, построено върху наклона, водещ към търбуха на пещерата. От двете страни се издигаха стени от варовик, които образуваха арката на тунел. От скалистия таван висяха голи крушки. След слизане от около шейсет метра стъпалата преминаха в дървена пътека, която рязко зави и навлезе в същинската пещера.

Тук, дълбоко под земята, въздухът миришеше на вода и мокър камък. Тъкмо тази миризма обичаше Уинифред Краус. Нямаше го неприятният привкус на плесен или на птичи тор — в пещерите Краус не живееха прилепи. Напред пътеката се виеше през гора от сталагмити. Още крушки, монтирани сред сталагмитите, хвърляха гротескни сенки върху стените на пещерата. Таванът й тънеше в мрак. Тя продължи до средата й, спря се, обърна се и отпусна ръце, така както я бе учил татко й.

— Сега се намираме в Кристалната катедрала, първата от трите големи пещери в системата. Тези сталагмити са високи средно седем метра. Таванът е на почти двайсет седем метра над главите ни, а самата пещера е широка трийсет и седем метра.

— Великолепно — каза Пендъргаст.

Уинифред засия в усмивка и заговори за геологията на варовиковите подземни корита в Югозападен Канзас и как пещерата се формирала от бавното процеждане на вода в продължение на милиони години. Завърши с изброяването на имената, които дядо Хайръм дал на различните сталагмити: „Седемте джуджета“, „Белия еднорог“, „Брадата на дядо Коледа“, „Игла и конец“. След това спря в очакване на въпроси.

— Всички от града ли са посещавали пещерите? — попита Пендъргаст.

И този въпрос изненада Уинифред.

— Ами, да, така мисля. Местните хора влизат безплатно, разбира се. Не бива човек да печели от съседите си.

След като нямаше повече въпроси, тя се обърна и го поведе през гората от сталагмити по нисък и тесен проход, водещ към съседната пещера.

— Внимавайте да не си ударите главата! — предупреди тя Пендъргаст през рамо. Влезе във втората пещера, отиде в центъра й, обърна се рязко и роклята й изшумоля.

— Сега се намираме в „Гигантската библиотека“. Дядо ми я кръстил така, защото ако погледнете надясно, ще видите как пластовете травертин или шуплест варовик са се формирали в продължение на милиони години в образувания, които приличат на струпани книги. А ей там, вертикалните варовикови колони напомнят книги върху лавици. А сега…

Тя отново пое напред. Предстоеше им да влязат в любимата й част — Кристалните камбани. И тогава тя изведнъж се сети: бе забравила малкото си гумено чукче. Попила джоба, в който винаги го държеше скрито, за да изненада гостите. Нямаше го. Сигурно го бе оставила в магазина за сувенири. Забравила бе и фенерчето, което винаги носеше в случай, че спре токът. Уинифред бе покрусена. Петдесет години водеше гости в пещерите и нито веднъж не бе забравяла чукчето си.

Пендъргаст я гледаше внимателно.

— Добре ли сте, госпожице Краус?

— Забравила съм гуменото си чукче, с което бия кристалните камбани.

Беше на път да се разплаче.

Пендъргаст огледа гората от сталактити.

— Разбирам. Представям си как резонират, когато бъдат почуквани.

Тя кимна.

— На тези сталактити може да се изсвири бетовеновата „Ода на радостта“. Това е кулминацията на тура.

— Колко интересно. Ще трябва да се върна отново.

Уинифред се замисли как да продължи беседата си, но не можа да се сети за нищо. Усети как я обзема засилваща се паника.

— Този град сигурно има много богата история — промърмори Пендъргаст, докато небрежно разглеждаше някакви гипсови пера, проблясващи в поток от отразена светлина.

Уинифред изпита благодарност към него за тази малка помощ.

— О, да.

— И вие знаете голяма част от нея.

— Мисля, че знам почти всичко — отвърна тя.

Почувства се малко по-добре. Предстоеше й втори тур и тя никога повече нямаше да забрави гуменото си чукче. Ужасното убийство я бе объркало доста. Навярно — повече, отколкото си мислеше.

Пендъргаст се наведе, за да разгледа букет кристали.

— Снощи в ресторанта на Мейси се случи странен инцидент. Шерифът арестува едно момиче, казва се Кори Суонсън.

— О, да. Тя създава проблеми от доста време. Баща й избяга, а майка й е сервитьорка на коктейли в „Кандълпин касъл“. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Мисля, че пие. И… се среща с мъже.

— Аха! — поклати разбиращо глава Пендъргаст.

Уинифред се почувства насърчена.

— Да. А казват, че Кори вземала наркотици. Тя ще напусне Медисин Крийк, както много други, и градът ще се отърве. Така е в наши дни, господин Пендъргаст: младите израстват и заминават, за да не се върнат никога повече. Макар да има някои — мога да ги назова по име — които би трябвало да си тръгнат, но стоят. Бръши Джим, например.

На пръв поглед агентът на ФБР разглеждаше внимателно една могилка, формирана от шуплест камък.

— Шерифът изглеждаше много ентусиазиран при арестуването на госпожица Суонсън.

— Не се учудвам. И все пак този шериф е деребей. Така мисля. И бих го казала всекиму. Държи се добре само с един човек — с Тад Франклин, помощника си.

Тя се спря, питаше се дали не бе отишла твърде далеч, но господин Пендъргаст само я гледаше и кимаше съчувствено.

— И синът му също е хулиган. Мисли си, че щом баща му е шериф, може да прави каквото си поиска. Тероризирал гимназията, така чувам.

— Разбирам. А кой е този Бръши Джим, за когото споменахте?

Уинифред поклати глава.

— Най-дискредитираният човек, когото сте виждали — изкудкудяка неодобрително тя. — Живее в едно сметище до „Дийпър роуд.“ Твърди, че е потомък на единствения оцелял от Клането на Медисин Крийк. Бил е във Виетнам, нали разбирате, и това с нещо го е повредило. Повредило е мозъка му. Не бихте могли да видите по-изпаднал екземпляр на човечеството, господин Пендъргаст. — Използва напразно името Божие. Пие Никога не е стъпвал в църква.

— Снощи видях един голям флаг, издигнат на моравата пред църквата.

— Това е за онзи от Канзаския щатски университет.

Пендъргаст я погледна.

— Моля?

— Той иска да посади нов царевичен масив тук. Някакъв експеримент. Спрели са се на два града — на нашия и на Дийпър. Решението трябва да бъде обявено следващия понеделник. Човекът от Канзаския университет трябва да пристигне днес и се готвят да постелят червената пътека пред него. Не че всеки е доволен, разбира се.

— И защо?

— Става дума за царевицата, която искат да изпробват. Нещо била променена. Да ви кажа истината, не разбирам много от това.

— Виж ти, виж ти — рече Пендъргаст и протегна ръката си. — Но аз прекъсвам беседата ви със своите въпроси.

Уинифред си спомни къде бе прекъснала нишката. Закрачи доволна напред и доведе Пендъргаст до ръба на широка, черна дупка, от която извираше по-хладен въздух.

— Това тук е Бездънната яма. Когато дядо я открил, пуснал камък и не го чул да пада на земята.

Тя направи драматична пауза.

— И как тогава е разбрал, че телицата е паднала там? — попита Пендъргаст.

Тя изведнъж изпадна в паника. Ето че и този въпрос не й бяха задавали никога.

— Ами, не знам — отвърна тя.

Пендъргаст се усмихна и махна с ръка.

— Продължете.

Минаха към Басейна на безкрайността, където Уинифред бе разочарована, че той не си пожела нищо — някога хвърлените в него монети носеха добър страничен доход. От Басейна завиха обратно и излязоха в Кристалната катедрала, откъдето започнаха тура. Тя приключи беседата си, ръкува се с Пендъргаст и бе приятно изненадана от щедрия бакшиш. След това бавно го поведе обратно по дървените стъпала към повърхността. Когато стигнаха горе, горещината я удари като с чук по главата. Отново спря.

— Както споменах, всички участвали в тура имат право на десет процента отстъпка в магазина за сувенири в деня на посещението си.

Тя влезе в магазина си и не бе разочарована, защото Пендъргаст я последва.

— Бих искал да видя бродериите и дантелите — каза той.

— Разбира се.

Тя го отведе до щанда, където той прекара много време да разглежда експонатите, преди да избере една красива калъфка за възглавница с ръчна бродерия. Уинифред бе особено доволна, защото бе нейна изработка.

— Моята скъпа пралеля Корнилия ще се възхити от нея — каза Пендъргаст, докато плащаше за покупката си. — Виждате ли, тя е инвалид и може да се радва само на такива дребни неща.

Уинифред се усмихна и опакова калъфката като подарък. Толкова приятно бе да си в компанията на такъв джентълмен, като господин Пендъргаст. И колко мило, че се бе сетил за възрастната си роднина. Уинифред бе сигурна, че пралелята на Пендъргаст ще хареса много възглавницата.