Натюрморт с гарвани

Седемдесет и втора глава

Шериф Хейзън усещаше как потта се стича от дланите му върху вдлъбнатия затвор на пушката. През последните десет минути чу всевъзможни звуци: изстрели, писъци, викове — всичко това беше белег за сериозен сблъсък. Звуците идваха от една посока и Хейзън сега крачеше натам възможно най-бързо. Другите можеха и да се разбягат като зайци, но той бе решен лично да залови убиеца.

Видя върху пясъка следите от боси крака, същите, които бе виждал и преди.

Изправи се. Босите крака на убиеца.

Осъзна, че бе сбъркал за Макфелти. Погледът, който бе успял да хвърли на убиеца, макар и кратък, го бе убедил в това. А може би грешеше и за връзката „Лавъндър“. Но за най-важното нещо бе прав: убиецът се криеше в пещерата. Това бе оперативната му база. Хейзън бе установил тази връзка и бе твърдо решен да я разкрие и да извади кучия син навън.

Тръгна подир следите по пясъка. Кой можеше да бъде той? Въпрос, на който щеше да се намери отговор по-късно. Открий онзи тип и го изкарай навън. Беше съвсем просто. След като го заловят, ще се изясни и всичко останало: дали е свързан с Лавъндър; с експерименталното поле; всичко. Всичко ще стане ясно.

Зави под остър ъгъл, следвайки отпечатъците. Стените и таванът изведнъж се оттеглиха назад в обширната кухина, очертанията им станаха неясни на инфрачервения лъч на шлема му. Подът бе осеян с големи, блещукащи кристали. Дори през монохроматичните си очила Хейзън можеше да се досети, че са с различни цветове. Пещерата бе гигантска, далеч по-голяма и по-впечатляваща от мизерния туристически капан от три помещения, който Краус бе заложила. При добро управление това можеше да се превърне в голяма туристическа атракция. И индианските погребения, които бе видял — те щяха да привлекат археолозите, а може би дори някой музей. Дори Медисин Крийк да не получеше опитното поле, тази пещера бе достатъчно голяма, за да привлече хора от цялата страна. Помисли си, макар и не съвсем ясно, че градът беше спасен. Това тук бе по-добро от Карлсбадските пещери. През цялото време градът бе седял върху златна мина, без изобщо да го подозира.

Хейзън отхвърли размишленията си. Можеше да си мечтае за бъдещето, след като тикне онова отвратително копеле зад решетките. Всяко нещо с времето си.

Видя пред себе си зейнала в скалистия под дупка, от която се чуваше ромонът на бърза вода. Заобиколи внимателно и продължи да следва отпечатъците в пясъка.

Бяха отчетливи. И изглеждаха скорошни.

Усещаше, че приближава жертвата си. Тунелът се стесни, след това отново се разшири. Хейзън забеляза нови признаци на обиталище: странни изображения, надраскани по стените с твърд камък; плесенясали индиански фетиши, грижливо подредени в нишите и върху варовиковите колони. Стисна по-здраво пушката и продължи. Онзи перверзен тип, който и да бе той, бе живял тук, долу, доста време.

Тунелът пред него се разшири и излезе в нова пещера. Хейзън се подаде предпазливо иззад ъгъла и спря изумен наместо.

Пещерата бе цялата в украса. Безброй странни фигурки от връв и кости, сплетени заедно, висяха от хиляди сталактити. Имаше малки диорами на мумифицирани пещерни животинки. Виждаха се човешки кости и черепи с всякакви размери: някои подредени покрай скалните стени; други — на йода в сложни и странни фигури; а трети — натрупани на купчини, сякаш в очакване да бъдат употребени. Върху импровизираните лавици лежаха старинни фенери, консервни кутии, ръждясали джунджурии от началото на века, индиански принадлежности и какво ли не. Пещерата приличаше на убежище на луд човек. Точно това и беше всъщност.

Хейзън се обръщаше бавно и осветяваше с инфрачервения си лъч цялата тази гледка. Беше странно, наистина странно. Преглътна, облиза устни и отстъпи крачка назад. Може бе допускаше грешка, като влизаше слепешката тук — в самотна хайка. Може би наистина прибързваше. Изходът на пещерата не би могъл да бъде много далеч. Можеше да излезе на повърхността, да извика подкрепления, помощ…

Точно тогава погледът му се спря върху далечната стена на пещерата. Там скалистият под бе особено неравен и се спускаше надолу в още по-гъст мрак.

Някой лежеше там — неподвижно — върху пода.

Хейзън вдигна дулото на пушката си и тръгна напред. Наблизо имаше грубовата каменна „маса“, отрупана с плесенясали предмети. Виждаха се и разхвърляни чували от зебло. А отвъд тях — проснато на пода тяло, може би спеше.

С готова за стрелба пушка, Хейзън приближи масата предпазливо. Сега, вече по-отблизо, разбра, че предметите върху нея изобщо не бяха плесенясали. Бяха десетки малки кичурчета черна коса: тъмни валма от бакенбарди, къдрави лимби, все още с части от скалпа; къдрави кичури коса и Бог знае още какво до тях. В съзнанието му изникна образът на скалпирания и одран Гаспариля. Отблъсна спомена и насочи вниманието си отново към човека, който при по-внимателно вглеждане изобщо не приличаше на заспал. Изглеждаше мъртъв.

Промъкна се напред и напрегнатостта му изведнъж се удвои, след като разбра, че трупът е изкормен. На мястото на корема зееше празна кухина.

О, Господи. Още една жертва.

Приближи, ръцете му бяха овлажнели и се хлъзгаха по приклада, а краката му бяха сковани от страх. Трупът бе „аранжиран“ — повечето от дрехите му бяха разкъсани, бяха останали само няколко дрипи, лицето му бе покрито със спечена кръв. Изглеждаше дългурест и много, много млад — почти хлапак.

Хейзън спря и с ръка, която трепереше неконтролируемо, извади кърпичка и изтри кръвта и мръсотията от лицето.

След което се смръзна наместо. В душата му изригна буря на отвращение и на смазваща загуба. Това бе Тад Франклин!

Залитна, олюля се.

Тад…

После всичко у него изригна изведнъж и с вой на тъга и ярост той започна да се върти, да се върти, да се върти и да „помпи“ с пушката си във всички посоки — огнените експлозии, съпроводени от звъна на трошащите се сталактити се посипаха като кристален дъжд.