Натюрморт с гарвани

Двадесет и четвърта глава

Кланицата за пуйки „Гро-Бейн“ бе ниска и дълга сграда, потънала в голямото царевично море, което се плискаше досами ръждясалите й метални стени. Беше и боядисана в същия цвят като царевицата — мръсножълто кафеникава, отдалеко тя бе почти невидима. Кори Суонсън спря своя гремлин на големия паркинг. Бе пълен с нагорещени лъскави возила и й се наложи да паркира на известно разстояние от входа. Пендъргаст отвори дясната вратичка, разгъна обутите си в черно крака и излезе с едно гъвкаво движение. Огледа се.

— Били ли сте някога вътре, госпожице Суонсън?

— Никога. Но съм чувала много.

— Признавам си, че съм любопитен да видя как го правят.

— Как правят какво?

— Как всеки ден превръщат сто хиляди фунта живи пуйки в замразени торбички, готови за печене.

Кори изсумтя.

— Аз пък не съм любопитна.

Голям камион с прицеп приближи товарната рампа на кланицата, въздушните спирачки засвистяха и заскимтяха, докато камионът даваше на заден ход с огромния си товар от пълни клетки. До рампата имаше обширна ниша с големи черни гумени престилки отстрани — такива, каквито Кори бе виждала на автомивката в Дийпър. Докато гледаше, камионът вкара прицепа си в нишата и клетките започнаха да изчезват по пет едновременно между гумените престилки, докато накрая от камиона се виждаше само кабината. Последва ново изсвистяване на спирачките и камионът се залюля и спря.

— Агент Пендъргаст, мога ли да попитам какво правим тук?

— Можете, разбира се. Тук сме, за да научим повече за Уилям Ларю Стот.

— Каква е връзката?

Пендъргаст се обърна към нея.

— Госпожице Суонсън, упражнявайки своята професия, открих, че всичко е взаимосвързано. Трябва да опозная този град, да познавам всичко и всекиго в него. Медисин Крийк не е просто участник в драмата, той е главното действащо лице. А тук пред нас имаме един бизнес — една кланица, да бъдем по-точни, — от която зависи икономическото съществувание на града. Местоработата на нашата втора жертва. Предприятието е туптящото сърце на Медисин Крийк, ако позволите тази моя метафора.

— Може би ще е най-добре да ви изчакам в колата. Умрелите пуйки не са сред любимците ми.

— Бих рекъл, че това добре се вписва във вашия Weltanschaunung10 — Пендъргаст посочи готическите дреболии, които се въргаляха из колата. — А и те не са мъртви, когато пристигнат. Във всеки случай вие сте свободна да постъпите както пожелаете.

И той закрачи енергично през паркинга.

Кори го изгледа за миг. След това отвори рязко вратичката на гремлина и побърза да го настигне.

Пендъргаст наближаваше стоманена врата без прозорци, върху която бе окачена табела с надпис: ВХОД ЗА ПЕРСОНАЛА — МОЛЯ, ИЗПОЛЗВАЙТЕ КЛЮЧ. Той опита дръжката, но вратата бе заключена. Кори го видя да бърка във вътрешния джоб на сакото си. След това той измъкна ръката си, сякаш бе размислил и рече:

— Последвайте ме.

Закрачиха покрай бетонната рампа към едно стълбище. Стълбите водеха направо към нишата за разтоварване, където бе спрял камионът с прицепа; товарът му от пуйки сега бе скрит в кланицата. Пендъргаст се мушна между широките гумени престилки и изчезна. Кори преглътна, пое дълбоко дъх и го последва.

Зад престилките нишата се разширяваше в голяма приемна зала. Един мъж с дебели гумени ръкавици издърпваше клетките с пуйки от прицепа и ги отваряше. Над главата му вървеше конвейерна лента, от вътрешната й страна се люлееха стоманени куки. Трима други мъже улавяха пуйките от отворените клетки и ги окачваха с краката нагоре на стоманените куки. Вече достатъчно мръсни от пътуването, за да не приличат дори на птици, пуйките крякаха и се съпротивляваха слабо, увиснали с главите надолу, кълвяха в празното пространство и непрекъснато се оливаха в собствените си, предизвикани от ужаса екскременти. Лентата вървеше съвсем бавно и изчезваше през тесен отвор в далечната стена на разтоварното помещение. Климатичната му инсталация поддържаше почти полярни температури и вътре вонеше силно. Господи, как вонеше.

— Господине? — притича един младеж от охраната. — Господине?

Пендъргаст се обърна към него.

— ФБР — надвика той шума и размаха портфейла със значката си пред лицето на младежа.

— Добре, сър. Но никой не може да влезе в предприятието без разрешение. Най-малкото това са моите инструкции. Правилата… — В думите му се съдържаше заплаха.

— Разбира се — рече Пендъргаст и мушна портфейла си обратно в сакото. Дошъл съм да разпитам господин Джеймс Брийн.

— Джими ли? Той караше „кучешката смяна“, но след… след убийството помоли да бъде прехвърлен в дневната.

— Така ми казаха и на мен. Къде работи той?

— На конвейера. Вижте, трябва да сложите предпазна каска и да облечете престилка, а аз трябва да информирам шефа…

— На конвейера ли?

— На конвейера. — Младежът изглеждаше объркан. — Нали разбирате, на лентата. — Посочи нагоре към редицата висящи и гърчещи се пуйки.

— В такъв случай, просто ще следваме конвейера и ще стигнем до него.

— Но, господине, това не е позволено. — Той погледна към Кори, сякаш търсеше помощ от нея. Кори го познаваше — Барт Бледсоу. Завърши гимназията миналата година с тройки и ето къде бе попаднал. Типичната история за успех в Медисин Крийк.

Пендъргаст пое по лъскавия циментов под, сакото му се ветрееше подире му. Бледсоу го последва, все още протестиращ, и двамата минаха през малка врата, разположена в отсрещната стена. Кори се втурна бързо подире им, стиснала с пръсти носа си, внимаваше да не настъпи пуешките курешки, които валяха като дъжд от конвейерната лента високо над главите им.

Помещението отвъд бе малко и в него се намираше само дълго и плитко корито с вода. Няколко жълти знака над него предупреждаваха за опасност от електрически ток. Пуйките минаваха бавно, поливани от фин воден спрей, докато стигнат до коритото. Кори наблюдаваше от безопасно разстояние как главите им се плъзгаха безпомощно под водата. Следваше шум като от зумер, после слабо изпукване. Пуйките преставаха да се борят и излизаха отпуснати от водата.

— Зашеметяват ги — рече Пендъргаст. — Хуманно. Много хуманно.

Кори пак преглътна с мъка. Можеше да се досети какво следваше по-нататък.

Лентата сега минаваше през тесен отвор в отсрещната стена, край който имаше два прозореца с дебели стъкла. Пендъргаст приближи единия от прозорците и надникна. Кори отиде до другия и погледна смутена през него.

Следващото помещение бе голямо и кръгло. Вече неподвижните пуйки го обикаляха бавно, а една машина издаваше напред малък нож, с който точно клъцваше главите им. Мигновено рукваше пулсиращ фонтан кръв и опръскваше стените, които се спускаха под ъгъл надолу към езеро от кръв, както се стори на Кори. Един мъж с оръжие като мачете стоеше встрани, готов да нанесе смъртоносния удар на всяка пропусната от машината пуйка. Кори се извърна.

— Как се казва това помещение? — попита Пендъргаст.

— Кървавата зала — отвърна Бледсоу. Беше спрял да протестира, раменете му бяха увиснали и имаше вида на победен.

— Подходящо. Какво става с кръвта?

— Източва се в резервоари. Откарват я с камиони, но не знам къде.

— За да се превърне в кървав фураж, не ще и дума. Кръвта на дъното изглежда доста дълбока.

— Може би шейсет сантиметра по това време на деня. Малко се повишава към края на смяната.

Кори потрепери. Гледката бе почти толкова гадна, колкото вида на Стот в царевичното поле.

— И къде отиват после пуйките?

— В „Попарването“.

— Аха. А вие как се казвате?

— Барт Бледсоу, господине.

Пендъргаст потупа объркания младеж по гърба.

— Много добре, господин Бледсоу. Моля, водете.

Обиколиха Кървавата зала по тясна метална пътечка — миризмата на прясна кръв бе отвратителна — и минаха през една преградна стена. И изведнъж цялата сграда се разкри пред тях и Кори се озова в пещерообразно пространство — една огромна зала с конвейерната лента и висящите пуйки, която криволичеше наляво и надясно, нагоре и надолу, изчезваше и се появяваше отново от големи стоманени контейнери. Приличаше на някакво адско изобретение на Руб Голдбърг. Шумът бе непоносим, а влажността — над точката на насищане: Кори усети капчици да се кондензират върху ръцете й, върху носа и брадичката й. Тук миришеше на мокри пуешки пера и на курешки, на нещо дори още по-неприятно, което тя не можеше да определи. Прииска й се да си беше останала в колата.

Мъртвите, с източена кръв птици, се появяваха откъм Кървавата зала и изчезваха в огромна стоманена кутия, от която се носеше ужасяващо съскане.

— Какво става там? — попита Пендъргаст, едва надвиквайки шума и сочейки към кутията.

— Това е „Попарителят“. Там птиците се обработват с пара.

— А после? — попита отново Пендъргаст.

— Отиват в „Скубача“.

— Естествено. В „Скубача“.

Бледсоу се поколеба малко, след това изглежда взе някакво решение.

— Изчакайте тук, господине, моля ви.

След което изчезна.

Ала Пендъргаст не изчака. Продължи с бърза крачка, следван от Кори. Преминаха през няколко разделителни стени, които обграждаха „Скубача“, който всъщност представляваше четири машини в редица, всяка от която имаше десетки гумени пръсти със странни форми, които се въртяха, бръмчейки, и скубеха перата от отредените им части от птиците. От другата страна се появяваха полюшващи се голи, жълто-розови трупчета. Там конвейерът се издигаше нагоре, завиваше и изчезваше от полезрението. Дотук всичко бе автоматизирано; ако се изключи мъжът в Кървавата зала, единствените работници в залите само наблюдаваха машините.

Пендъргаст приближи една жена, която гледаше някакви циферблати на пулта за оскубване.

— Мога ли да ви прекъсна? — попита той.

Докато жената вдигаше поглед към него, Кори я позна — беше Дорис Уилсън, хлевоуста изрусена блондинка над петдесетте със зачервено лице на пушачка, която живееше сама в същия парк за каравани като самата нея. „Уиндъм парк естейтс“.

— Вие сте човекът от ФБР, нали?

— А вие?

— Дорис Уилсън.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, госпожо Уилсън?

— Давайте.

— Познавахте ли Уили Стот?

— Беше майсторът по почистването след вечерната смяна.

— Справяше ли се тук?

— Беше достатъчно добър работник.

— Разбрах, че пиел.

— Да, фиркач беше. Но това не му пречеше в работата.

— Откъде беше?

— От Аляска.

— И какво е правил там?

Дорис направи пауза, за да дръпне някакви лостове.

— Работил в рибна консервна фабрика.

— Имате ли някаква представа защо е заминал оттам?

— Доколкото чух — женска история.

— И защо се е заселил в Медисин Крийк?

Дорис изведнъж се ухили и разкри редица кафеникави, криви зъби.

— Същия въпрос си задаваме всички тук. В случая на Уили той си намери приятел.

— Кой?

— Суийд Кейхил. Суийд е най-добрият приятел на всички, които пият в бара му.

— Благодаря ви. А сега бихте ли ми казали къде мога да намеря Джеймс Брийн?

Устните й посочиха конвейерната линия с пуйките.

— Зоната на изкормването. Ей там е, преди Обезкостяването. Дебел, черна коса, очила. Гръмогласен.

— Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо.

Дорис кимна на Кори.

Пендъргаст се заизкачва по метална стълба. Кори го последва. Покрай тях конвейерната лента с люлеещи се трупчета се изкачваше към висока платформа, която най-сетне бе обслужвана от хора, а не от машини. Облечени в бяло, с бели шапки, те изкусно разрязваха пуйките и изсмукваха вътрешните им органи с големи струйници като на прахосмукачки. След това пуйките продължаваха към следващата зона, където ги измиваха със струи вода с високо налягане. По-нататък Кори забеляза двама мъже да отрязват главите на птиците и да ги пускат в голям улей.

„Денят на благодарността вече никога няма да бъде същият“, помисли си тя.

Край лентата чернокос, дебел мъж говореше гръмогласно — разказваше някаква история на висок глас. Кори долови думата „Стот“ и след това „последният, който го е видял жив“. Погледна към Пендъргаст.

В отговор той й се усмихна.

— Мисля, че това е нашият човек.

Докато крачеха по платформата към Брийн, Кори забеляза, че Барт се завръща — разрошен, той почти тичаше. А пред него вървеше Арт Ридър, управителят на предприятието. Буквално превземаше бетонното разстояние с късите си крака.

— Защо никой не ми съобщи, че тук има човек от ФБР? — крещеше той, без да се обръща конкретно към някого. Лицето му бе дори по-червено от обичайното и Кори забеляза влажно пуешко перо, втъкнато в короната от грижливо продуханата му, прилична на шлем коса. — Това е район, забранен за външни лица.

— Съжалявам, сър — отвърна обърканият Барт. — Той просто влезе. Разследва…

— Знам много добре какво разследва. — Ридър се спусна по стълбата и се обърна към Пендъргаст, задъхан, опитвайки се да си върне усмивката, която бе негова запазена марка. — Как сте, агент Пендъргаст? — Протегна ръка. — Арт Ридър. Спомням си, че се видяхме на социалната сбирка.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна Пендъргаст и пое протегнатата му ръка.

Ридър се извърна към Барт и усмивката се стопи от лицето му.

— Връщай се в разтоварното. Ще се разправям с теб по-късно. — След това се обърна към Кори. — А ти какво правиш тук?

— Аз съм… — Тя погледна към Пендъргаст, но агентът бе погълнат да изследва най-различните приспособления, които висяха от тавана.

— Аз съм негова помощничка — отвърна най-сетне Кори.

Ридър издиша шумно. Пендъргаст се обърна и отиде до работното място на Джими Брийн — той бе замлъкнал, когато шефът му се бе появил — и се зае да наблюдава работата му.

Ридър заговори отново с доста по-спокоен тон.

— Господин Пендъргаст, мога ли да ви поканя в кабинета си, където ще се почувствате далеч по-удобно?

— Имам няколко въпроса към господин Брийн тук.

— Ще повикаме Джими веднага. Барт ще ви покаже пътя.

— Няма нужда да прекъсваме работата му.

— В кабинета ще бъде далеч по-тихо…

Ала Пендъргаст вече разговаряше с Джими. Мъжът продължи да работи — да пъха накрайника в пуйката и да изсмуква вътрешностите й с едно силно „шльок“, докато говореше. Погледна Ридър, а после — отново Пендъргаст.

— Господин Брийн, доколкото разбрах, вие сте видели последен Уили Стот жив.

— Така е, така е — потвърди Джими. — Горкият човек! Всичко стана заради колата му. Не ми е приятно да го казвам, но парите, с които трябваше да ремонтира тази своя бракма, той харчеше при Суийд. Онази трошка се повреждаше непрестанно…

Кори погледна към Арт Ридър, който стоеше вече зад Джими, а отвратителната усмивка отново бе цъфнала на лицето му.

— Джими — прекъсна го Ридър, — струйникът трябва да влезе докрай, а не така. Извинете ме, господин Пендъргаст, но той е за първи път на тази работа.

— Да, господин Ридър — каза Джими.

— Нагоре, ей така. Нагоре и да влезе докрай. — Той на няколко пъти мушка и вади шланга от пуйката, за да демонстрира, след което го върна на Джими. — Следваш ли мисълта ми? — След това се обърна към Пендъргаст: — Тук съм започнал, господин Пендъргаст, в Зоната на изкормянето. И стигнах до върха. Искам нещата да се правят както трябва.

Нотка на гордост прозвуча в гласа, който Кори намираше за отвратителен.

— Разбира се, господин Ридър — отвърна Джими.

— Та казахте, че… — Пендъргаст не сваляше очи от Джими.

— Точно така. Миналия месец колата на Джими пак се повреди и аз трябваше да го карам до работа. Обзалагам се, че и в този случай се е повредила и той се е опитал да стигне пешком до Суийд. И е бил убит. Господи! Поисках да ме преместят още на сутринта, когато го намериха. Нали така, господин Ридър?

— Така направи.

— По-скоро аз ще изсмуквам вътрешностите на пуйките, отколкото да го правят на мен. — Устните на Джими се разтеглиха във влажна усмивка.

— Не ще и дума — рече Пендъргаст. — Разкажете ми за бившата си работа.

— Бях нощен пазач. От полунощ до седем сутринта, когато идва групата преди първа смяна.

— А какво прави тази група?

— Проверява дали машинарията работи, тъй че когато пристигне първият камион, птиците да бъдат веднага обработени. Не можем да ги оставим в спрял нагорещен камион, за да се поправи нещо. Тогава ще имаме един камион, пълен с мъртви пуйки.

— Това често ли се случва?

Кори забеляза, че Джими Брийн хвърли нервно поглед към Ридър.

— Почти никога — отвърна бързо Ридър.

— Когато пътувахте към предприятието онази вечер — продължи Пендъргаст, — забелязахте ли нещо или някого на пътя?

— Защо мислите, че поисках да мина в дневна смяна? Тогава си помислих, че някой е изпуснал кравата си в царевичната нива. Нещо голямо и приведено…

— Къде по-точно го забелязахте?

— По средата на пътя. На около две мили от кланицата и на две мили от града. Вляво от пътя. Сякаш дебнеше. Стрелна се в царевичака, когато фаровете ми го осветиха след завоя. Скри се бързо на четири крака. Не бях много сигурен обаче. Би могло да бъде сянка. Но ако е така, това бе много голяма сянка.

Пендъргаст кимна. Обърна се към Кори:

— Имате ли някакви въпроси?

Очите на Кори се разшириха от страх. Въпроси ли? Усети, че Ридър я гледа, очите му бяха червени и присвити.

— Разбира се. Да. Имам.

Последва пауза.

— Ако това е бил убиецът, какво е правел, какво е чакал там? Искам да кажа, че той не би могъл да очаква колата на Стот да се повреди, нали така? Може би се е интересувал от кланицата?

Настъпи мълчание и тя видя, че Пендъргаст се усмихва, макар и едва доловимо.

— Ами, не знам, по дяволите — отвърна Джими след малко. — Добър въпрос.

— Джими, внимавай, по дяволите — изведнъж се намеси Ридър. — Изпусна онази пуйка да мине покрай теб.

Той се втурна напред и сграбчи пуйката, която бавно отминаваше. С едно движение бръкна в нея и я изкорми с ръка, хвърли вътрешностите във вакуумния контейнер, където те бяха погълнати веднага с ужасяващо клокочене. Ридър се обърна, изтръска кръвта от пръстите си с рязко друсване на китката. Усмихна се широко.

— По мое време нямаше вакуумни шлангове — рече той. — Не бива да се страхуваш да си пооцапаш малко ръцете в тази работа, Джими.

— Да, господин Ридър.

Потупа Джими по гърба, оставяйки върху него голям кафяв отпечатък.

— Продължавай.

— Мисля, че ние приключихме тук — обяви Пендъргаст.

Ридър изглежда изпита облекчение. Протегна ръка.

— Радвам се, че ви бяхме от полза.

Пендъргаст се поклони официално, обърна се и закрачи.