Натюрморт с гарвани

Втора глава

Два часа по-късно шериф Дент Хейзън стоеше приблизително на същото място. Сега обаче царевичният блок се бе превърнал в гигантско местопрестъпление. Полянката бе обградена с преносими натриеви лампи, които къпеха мястото в ярка бяла светлина; някъде из царевицата бръмчеше генератор. Щатските полицаи бяха прокарали с булдозер път до мястото и сега почти дузина щатски патрулки, автомобили на съдебните медици, линейки и други возила бяха подредени на импровизирания паркинг в царевичака. Двама фотографи правеха снимки, светкавиците им пронизваха нощта, докато един самотен събирач на улики клечеше наблизо и чоплеше земята с пинсети.

Хейзън гледаше жертвата и стомахът му се бунтуваше. Това бе първото убийство в Медисин Крийк през живота му. Последното бе станало по време на сухия режим, когато Рокър Манинг бил застрелян край рекичката, докато купувал един товар нелегален алкохол… това бе станало кога… през 31-а? Неговият дядо бе разследвал случая и бе арестувал убиеца. Но това тук бе нещо напълно различно. Това бе една шибана лудост.

Хейзън се извърна от трупа и се вгледа във временния път през царевиците, прокаран, за да спести на рейнджърите четвърт миля вървене пеша. Съществуваше голяма възможност пътят да бе съсипал доказателства. Питаше се дали това бе стандартна процедура при щатските и дали изобщо имаха процедури при подобни ситуации. Всичките им действия се извършваха някак си ад хок, сякаш рейнджърите бяха толкова шокирани от престъплението, че просто замитаха следите му.

Шериф Хейзън не изпитваше особено уважение към щатските полицаи. Ако човек се вгледаше по-внимателно, те представляваха в основни линии банда стиснали устни тъпанари с лъснати високи обувки. Но можеше да им съчувства.

Това бе нещо, което надхвърляше всякакви очаквания. Запали нова цигара кемъл от фаса на предишната и си напомни, че това всъщност не беше първото му убийство. Случаят изобщо не бе негов. Може и да бе намерил трупа, но той бе извън чертите на града и ето защо — извън неговата юрисдикция. Беше работа на щатските и, слава Богу за това.

— Шериф Хейзън?

Високият капитан на щатските рейнджъри приближи с хрущяща стъпка, черните му обувки блестяха, бе протегнал ръка, стиснал устни в нещо, което трябваше да изобразява усмивка. Хейзън пое ръката му и я раздруса, раздразнен от жеста на капитана. Той за трети път се ръкуваше с него.

Хейзън се запита дали имаше лоша памет или просто бе толкова възбуден, че ръкуването му бе нервна реакция. Най-вероятно — второто.

— Съдебният лекар е тръгнал от Гардън сити — рече капитанът. — Трябва да пристигне до десет минути.

На шериф Хейзън му се искаше да бе изпратил Тад да провери този случай. С радост би се отказал от неделния риболов — Господи, дори би останал трезвен — само и само да можеше да пропусне това. От друга страна, помисли си той, може би случаят щеше да дойде твърде много на Тад. До голяма степен той си оставаше все още хлапак.

— Тук си имаме работа с художник — каза рейнджърът и поклати глава. — Истински художник. Смяташ ли, че ще заинтересува „Канзас сити стар“?

Хейзън не отговори. Това за него бе нова мисъл. Помисли за снимката си във вестника и намери тази идея за неприятна. Някакъв премина покрай него с флуороскоп и се блъсна отгоре му. Боже мой, местопрестъплението ставаше по-населено и от баптистка венчавка.

Напълни дробовете си с тютюнев дим и се застави да огледа още веднъж мястото. Стори му се важно да го огледа, преди да бъде разсипано и прибрано в торби и отнесено нанякъде. Погледът му пробяга по полянката, автоматично регистрирайки в паметта всяка зловеща малка подробност.

Беше почти като сцена в някаква игра. В средата на нивата бе направена кръгла полянка, откъснатите стъбла бяха грижливо събрани встрани, като така се образуваше стърнище с буци пръст в диаметър от може би тринайсет метра. Дори в ужасната нереалност на момента Хейзън се улови, че се възхищава на геометричната точност на оформения кръг. В единия край на полянката имаше миниатюрна горичка от изострени пръчки, високи петдесет-шейсет сантиметра, забити в земята; жестоките на вид върхове сочеха нагоре. Точно в средата на полянката бе подреден кръг от умрели гарвани, набучени на пръчки. Само че това не бяха пръчки, а индиански стрели, всяка с кремъчен връх. Птиците бяха поне две дузини, а може би и повече, с празни очи и насочени навътре жълти клюнове.

В центъра на този кръг лежеше трупът на жена.

Поне шериф Хейзън смяташе, че бе жена — устните, носът и ушите й липсваха.

Трупът лежеше по гръб с широко отворена уста, която приличаше на вход на розова пещера. Косата й бе безцветно русолява, кичур от нея бе изтръгнат и липсваше; дрехите й бяха накъсани на безброй малки, съразмерни ивици. Липсваше усещането за безредие. Положението на главата спрямо раменете изглеждаше неправилно. Хейзън си помисли, че навярно вратът й бе строшен. Но по шията нямаше белези, които да сочат удушаване. Ако бе строшен вратът, то това трябва да бе станало с едно рязко завъртане.

Убийството, заключи Хейзън, бе станало някъде другаде. Забеляза следите по пръстта, които стигаха досами полянката — те сочеха, че трупът е бил влачен. Като екстраполира мислено линията, той забеляза дупка в царевичните редове и пречупено стъбло. Рейнджърите не го бяха забелязали.

Всъщност някои от следите бяха ликвидирани от стъпките на самите щатски полицаи. Обърна се към капитана да му посочи видяното. Но после се спря. Какво му ставаше? Та нали това не бе негов случай! Не бе неговата отговорност. И когато лайната се разхвърчат, вентилаторът ще ги отвее в нечия друга посока. В мига, в който отвори уста, вентилаторът ще духне към него. Ако кажеше сега: „Капитане, вие унищожихте доказателства“, щяха да го накарат след два месеца да го повтори пред някой тъпанар — адвокат от защитата в съдебната зала. Защото каквото и да кажеше сега, то щеше да излезе на процеса на маниака, извършил убийството. А процес щеше да има. Един толкова побъркан тип не би могъл да остане дълго време на свобода.

Той пое огромен облак лютив дим. Дръж си устата затворена. Нека си правят грешките. Това не е твой случай.

Той хвърли фаса и го стъпка с крак.

Още една кола се клатушкаше предпазливо по черния път, фаровете й пронизваха нагоре-надолу царевичния блок. Спря на импровизирания паркинг и от нея излезе мъж в бяло с черна чанта. Макхайд, съдебният лекар.

Шериф Хейзън го гледаше как пъргаво си избира пътя през сухите буци — не искаше да изцапа мокасините си. Поговори с капитана, след което отиде при трупа. Огледа го от различни ъгли, след което клекна и внимателно завърза найлонови торбички около ръцете и краката на жертвата. Извади някакъв уред от черната си чанта — шериф Хейзън си спомни, че се наричаше анална сонда. И ето, че съдебният лекар щеше да извърши нещо интимно с трупа. Щеше да му измери температурата. Господи. И това ако е работа!

Шериф Хейзън вдигна глава към тъмното небе, но лешоядите отдавна бяха отлетели. Те поне знаеха кога да си тръгнат сами.

Съдебният лекар и санитарите започнаха да опаковат трупа за транспортирането му. Един от щатските изтръгваше стрелите с враните, етикетираше ги и ги поставяше в хладилен сандък за доказателства. Тогава шериф Хейзън усети, че трябва да се изпикае. Проклето кафе! Но не беше само от него; в стомаха му започнаха да врат киселини. Надяваше се да не се бе възбудила отново язвата му. Той определено не желаеше да си изповърне вътрешностите пред всичките тези образи от щатската.

Огледа се, увери се, че никой не го гледа и се мушна в тъмния царевичак. Пое покрай един ред, дишайки дълбоко, опитвайки се да се отдалечи достатъчно, за да не намерят следите от урината му и да ги вземат за доказателство. Нямаше нужда обаче да се отдалечава много; щатските не проявяваха особено любопитство към нещо друго, освен към самото място на престъплението.

Спря наблизо извън кръга от лампи. Тук, потънали в царевичното море, човешките гласове и бръмченето на генератора, както и необичайната жестокост на местопрестъплението изглеждаха много далечни. Лек ветрец подухна и едва раздвижи задушния въздух, но царевичните стъбла около него се разлюляха и разшумяха. Хейзън се спря за минута, душеше въздуха. След това дръпна ципа, изсумтя и се изпика шумно върху сухата земя. Накрая след едно мощно изтръскване, от което пистолета, белезниците, палката и ключовете му издрънчаха, той прибра всичко на място и вдигна ципа.

Докато се обръщаше, зърна нещо на отразената светлина от лампите. Спря и светна с фенерчето към царевичните редове. Ето го — при следващия ред. Взря се по-внимателно. Парче от някаква тъкан, закачена високо на едно от сухите стебла. Изглеждаше като да е от същата материя, с която бе облечена жертвата. Освети нагоре-надолу с фенерчето, но не видя нищо друго.

Изправи рамене. Пак го правеше. Това не бе негов случай. Можеше и да спомене за парцала; може би щеше да остави щатските сами да си го намерят. Ако това изобщо имаше някакво значение.

Когато се върна обратно, капитанът на рейнджърите веднага се отправи към него.

— Шериф Хейзън, тъкмо те търсех — рече той — В едната си ръка държеше ръчно GPS1, а в другата — топографска карта, и върху лицето му бе изписано съвсем различно изражение, отколкото допреди малко. — Поздравления.

— Какво означава това?

Капитанът посочи GPS устройството.

— Според показанията му, ние се намираме в очертанията на град Медисин Крийк. На четири метра от границата му всъщност. Което означава, че случаят е твой. Ние сме тук, за да помогнем, разбира се, но случаят е твой. Така че нека пръв да поднеса поздравленията си.

Той засия и протегна ръка.

Шериф Дент Хейзън игнорира ръката му. Вместо това извади пакетчето цигари от джоба на ризата си, изтръска една цигара, лапна я и я запали. Дръпна дълбоко и след това заговори, думите му изскачаха сред димните кълбета.

— Четири метра? — повтори той. — Боже Господи!

Капитанът прибра ръката си.

Хейзън заби поглед в него:

— Жертвата е била убита някъде другаде и след това е била пренесена тук. Убиецът е дошъл през царевицата ей от там, като последните шест-седем метра е влачил трупа. Ако проследите реда от онова строшено стъбло, ще се натъкнете на закачило се парче плат. Платът е същият като дрехата на жертвата, но е закачен твърде високо на стеблото, значи тя не е вървяла, най-вероятно той я е носил на гръб. Можете да видите моите отпечатъци и мястото, където отидох да се изпикая, на съседния ред; но не си правете труда. И за Бога, капитане, наистина ли са ни нужни всичките тези хора? Това е сцена на местопрестъплението, не е паркинг на Уол-Март2. Искам да останат наместо само съдебният лекар, фотографът и събирачът на улики. Останалите да се отдръпнат.

— Шерифе, ние трябва да следваме собствените си процедури…

— Сега моите процедури са ваши процедури.

Капитанът преглътна, без да отговори.

— Искам чифт лицензирани и тренирани по изискванията на АКС3 следови кучета и веднага щом е възможно, да поемат следата. Освен това искам да повикате и екипа за събиране на улики и доказателства от Додж.

— Добре.

— И още нещо.

— Какво е то?

— Искам вашите момчета да спрат всички прииждащи представители на пресата. Особено на телевизионни микробуси. Задръжте ги, докато ние приключим тук.

— За какво да ги задържим?

— Глобете ги за превишена скорост. Вас затова ви бива, нали така?

Капитанът стисна още и без това стиснатите си челюсти.

— А ако не превишават скоростта?

Шериф Хейзън се ухили.

— О, няма начин да не я превишават. Можеш да си заложиш задника за това.