Огнен лед

8

Черно море

Следвайки курса на първия „Арго“22, корабът на НАМПД се насочва към Босфора — тесен пролив, който разделя азиатската от европейската част на Истанбул. За разлика от Язон, който донесъл Златното руно, Остин може да се похвали единствено с рана на главата, изтормозен телевизионен екип и един куп въпроси, останали без отговор.

Евакуирането на руския бряг протича без проблеми. Капитан Атууд изпраща лодка, за да прибере на борда на „Арго“ Остин и неговите гости. Прибирането на „Гуни“ се оказва по-лесно от очакваното — става дума за внимателно събиране на множество отломъци. Остин не гори от нетърпение да съобщи на Завала, че симпатичното му самолетче се събира фактически в кутия за обувки.

При последния си бръснещ полет към брега, той е забелязал нещо върху водната повърхност — тялото на турския рибар Мехмед. Вземат и него на борда. Тъжната гледка напомня на Кърт, че той сам би могъл да изглежда така: едно грешно движение и сега щяха да вадят и неговото тяло от водата.

Той отива при корабния фелдшер, за да прегледа раната му, а после взема душ и се преоблича. Разбрал се е с Каела да се видят в каюткомпанията за вечеря, след като си е починала. Избрал е маса, разположена до голям прозорец, откъм левия борд. Загледан в пенестата следа на кораба, той се мъчи да намери някакво обяснение за кървавите събития на брега, когато момичето се появява.

Репортерката носи джинси и избеляла копринена блузка, заети от една океанографка, чиято фигура е очевидно по-ниска и обемиста от тази на журналистката. Удобните, но зле стоящи върху тялото на другата дрехи, са придобили особена изисканост върху елегантните форми на Каела. Тя влиза в помещението, с вида на топ модел на някой парижки подиум.

Усмихва се на Остин и приближава масата му.

— Нещо мирише приятно.

— Имате късмет. Главният готвач е отдал тази вечер предпочитанията си на италианската кухня.

Тя сяда.

— Нека позная. — Затваря очи и вдишва дълбоко. — Салата от трюфели и маслини върху канапе от спагети, а после ризото със свинско.

— Не съвсем точно — отвръща Остин. — Ще имаме пица с гъби и чушлета, а ако предпочитате — със свинско.

Каела отваря широко очи.

— Какво стана с четиризвездния готвач?

Остин полага усилие, за да придобие ангелска невинност, но грубоватите му черти не допускат успех в това начинание.

— Признавам — малко преувеличих, но намеренията ми бяха напълно почтени. Там на брега, имахте нужда от малко духовна подкрепа.

— Вие пък приличахте на човек току-що пробил с главата си витрина. Сега сте по-добре.

— Непостижими са чудесата, които могат да се направят с игла и конец, особено ако са хирургически.

Каела хвърля поглед към шибъра.

— Как е пицата?

— Почти толкова добра, колкото в Ню Йорк. Особено ако се прокара с ей този нектар. — Той посяга под масата и вади бутилка „Кианти“. — Купих цяла каса във Венеция.

— Нямат край изненадите при вас, така ли? — казва Каела със смях.

— Съжалявам, че менюто не съответства на обещаното, обаче гледката дори го превъзхожда.

— По този въпрос няма спор. Изключителна е. — Тя става и казва: — А сега, ако решите да отворите виното, аз ще донеса вечерята. — Взема един поднос и се нарежда на опашката. След малко донася две пици и салата. Остин е отворил виното и пълни чашите. Нахвърлят се изгладнели върху вечерята.

— Тази пица е невероятна — отбелязва момичето. Отпива от виното, с отнесен израз на лицето. Внезапно се оглежда и пита: — Да сте виждал Дънди и Майки?

— Тъкмо щях да ви кажа, че момчетата хапнаха набързо и се качиха на мостика да гледат видео — явно са омаяли непристъпния морски вълк, капитан Атууд.

— Тези камери са в състояние да докарат човек до лудост.

— Разкажете ми нещо за Ноевия ковчег.

— Обичайната смесица от шарлатанство и малко фактология, която „Невероятни загадки“ забърква за масовия зрител. Смесваме мъгляви образи от древността с постижения на съвременната снимачна техника и гарнираме всичко това с драматичен текст. Много се държи на напрегнатата музика. Всеки път се намеква за опити на властите да замажат нещата, както и за опасностите, при които е работил екипът. Зрителите обожават такива неща.

— Този път опасността беше истинска.

— Да, така е — отвръща тя замислено. — Много ми е мъчно за братовчеда на капитан Кемал. Моя беше идеята да се заврем в онази изоставена база.

— Не се самообвинявайте. Откъде бихте могла да знаете какво ви очаква там?

— И все пак… Дали са съобщили на Кемал?

— Свързаха се с него преди малко. Явно е оправил радиото си. Капитанът му предаде лошата вест.

— Бедния Мехмед! Непрекъснато превъртам в главата си тази сцена. Близките му ще се побъркат от мъка.

Остин прави опит да отклони мисълта на момичето от печалното събитие.

— Ако ще търсите Ноевия ковчег, не е ли по-разумно да се насочите към планината Арарат?

Каела подема с готовност новата тема:

— Не, защо? Запознат ли сте с откритията на Уилям Райън и Уолтър Питман?

— Това са двама геолози от Колумбийския университет, които подкрепят хипотезата, че това море тук е било сладководен басейн, преди водите на Средиземно да нахлуят през Босфора по време на Потопа. Населението на крайбрежието се е спасило с бягство.

— Тогава ви е ясно, че сагата за Потопа, предавана от поколение на поколение, може да е вдъхновила и историята за Ноевия ковчег. Което ще рече: митичният съд трябва да е плавал из тези води. Би било загуба на време да се катерим с камерите по Арарат, не е ли така?

Остин се обляга назад и гледа тези кехлибарени очи. В тях блещука проницателен интелект.

— На това ще отговоря с въпрос.

— Да видим дали ще позная. Ще поискате да научите защо човек, който претендира да е сериозен репортер, се занимава с телевизионния еквивалент на жълт вестник.

Остин прибавя добрия усет към останалите качества на Каела.

— Гледал съм ваши предавания. В епизода, който имам предвид, Големият крак23 живее в Лох Нес с някакъв потомък на извънземни.

— Това ще е било преди мен, но мисълта ви ми е ясна. Нашата поредица е най-долнопробния боклук сред долнопробните телевизионни боклуци.

Остин разперва ръце.

— Значи?

— Дълго е за разправяне.

— Имаме колкото щеш време за приказки. Ще пълня чашата ви, колкото пъти пожелаете.

— Това е най-доброто предложение, което съм получила днес. — Тя подпира брадичка с длан и го поглежда. В огромните очи няма свенливост. — Ще ви разкажа за себе си, ако направите същото за вас.

— Добре, започвайте!

Тя отпива от виното.

— Родена съм в Оукланд — Калифорния. Кръстили ме Катерина на татковата майка и Ела — на Ела Фицджералд, любима певица на мама. Фамилното ми име е Доран. Когато постъпих в телевизията, съкратих всичко това на Каела Дорн. Мама беше учителка по балет в едно афроамериканско дружество, а татко е от ирландски произход, дългокосо, пушещо марихуана хипи, отишло в Бъркли, за да протестира срещу войната във Виетнам, и т.н.

— Това е типично за шестдесетте години.

Тя кимва.

— Сетне той се отказва от цялата тази работа и днес преподава съвременна американска история в същия този Бъркли, като специализира в областта на протестните движения от шестдесетте и седемдесетте години на двадесети век. Още носи брада, но доста побеляла.

— Случва се и на най-добрите сред нас — казва Остин, като сочи преждевременно посивялата си глава.

— Като дете и аз бях революционно настроена. Таткова грешка. Един ден мама ме спипа на улицата, където играех с други бандитчета и ме замъкна в балета си, та да ме държи под око. Замених хъшлашките дрехи с пачка. Не бях лоша танцьорка.

Седналата срещу Остин жена сякаш е родена за танца.

— Бих се изненадал, ако отстъпвате по грациозност на Павлова.

— Благодаря. Добра бях, но припкането на пръсти в „Лешникотрошачката“ не се връзваше с моята склонност към приключения. Пак таткова грешка. Преди да ни измъкне собственоръчно от пламъците на Виетнамската война, той е поскитал доста между Хартум и Делхи. Изучавах английска литература в Бъркли, а после ме взеха в една местна телевизия, която искаше да си попълни квотата за служители от малцинствените групи. Писна ми да чета репортажи за пътни произшествия и щом научих за „Невероятни загадки“, веднага се възползвах от шанса да посещавам екзотични места, като на всичко отгоре ми и плащат добре. Е, това съм аз. А вие? Как стигнахте до положението да спасявате разни девойки и техни приятели?

Остин дава синтезиран отчет за житейския си път, но спестява службата в ЦРУ, като разтяга някой и друг период, за да не допусне логически празноти в повествованието. Каела го слуша внимателно и дори да забелязва усилието му да манипулира отчасти истината, не го показва.

— Не съм изненадана, че си падате по бързи лодки или че събирате пистолети за дуел, дори не и от факта, че обичате съвременен джаз. Смайва ме обаче обстоятелството, че изучавате философия.

— Не знам дали „изучавам“ е точната дума. Попрочел съм едно-друго в тази област. — Замълчава за миг и продължава: — „Човек не може да измисли нещо до такава степен невероятно и неправдоподобно, което да не е било вече казвано от един или друг философ“ — Рене Декарт.

— Тоест?

— В хода на моята работа, се сблъсквам с най-различни странни личности и случки. Успокоява ме фактът, че от гледна точка на философията, няма нищо ново под слънцето. Алчност, сребролюбие, зло. Но също и доброта, щедрост, любов… Платон казва на едно място… — Остин забелязва странния поглед на момичето. — Извинете, говоря като някакъв професор.

— До днес не бях срещала професор, който пада от небето, за да поведе битка срещу цяла банда главорези. — Тя го гледа втренчено. — Кажете моля, с какво точно се занимава вашата група за специални задачи? Някой спомена тази фраза.

— Няма нищо „точно“ около нея. Ние сме четирима, като всеки е специалист в някаква област. Джо Завала е морски инженер, който проектира голяма част от съоръженията ни. Едно от творенията му бе свръхлекият, с който долетях при вас. Той е способен да кара всяка машина над или под водата. Пол Траут е дълбокодънен геолог, с дипломи и атестации от всяка сериозна институция в тази област. Съпругата му Гемей е водолаз и морски биолог, със специализация в подводната археология.

— Внушително. Но още не знам с какво се занимава тази група.

— Зависи. Най-общо казано, провеждаме подводни мероприятия, които излизат от рутинните рамки. — Остин пропуска да уточни, че в някои случаи тези мероприятия излизат от рамките на правителствения контрол.

Тя сплита пръсти.

— Точно така. Сега вече си спомних. Гробницата на Христофор Колумб в Юкатан. Вие я открихте.

— Донякъде. Беше мероприятие на НАМПД.

— Вълнуващо. С удоволствие бих направила една серия за вашата група.

— Отделът ни за връзки с обществеността ще остане възхитен. Благоприятните отзиви за нашата работа са от голяма полза, когато се изправим пред Конгреса с празна кесия. С удоволствие ще ви помогна.

— Благодаря.

— Нека ви попитам нещо. Какво възнамерявате да правите със заснетия материал на руска територия?

— Не знам точно — казва тя и смръщва вежди. — Не разполагаме с кой знае какво, ако изключим трупа на някакъв мъж, облечен като портиер на руски бар. — Тя избухва в смях. — Не че оскъдицата от факти е пречела някога на „Невероятни загадки“ да забърка своя коктейл.

— Може би е някой от онези извънземни, които всеки път успявате да идентифицирате — предлага Остин.

— Не и с тази сабя. — Каела потръпва при неприятния спомен. — Не, сериозно, Кърт — какво мислите за цялата работа? Кои бяха онези момчета и защо проявиха такава чувствителност към нашето нашествие в изоставена военна база?

Остин поклаща глава.

— Нямам отговор.

— Сигурно сте се замислял за това.

— Естествено. Не е необходимо да си Шерлок Холмс, за да се сетиш, че някой не иска чуждо око да наднича там. Само не знам кой и какво се крие тук.

— Има само един начин да се провери — отвръща Каела. — Като отидем и видим с очите си.

— Не мисля, че ще е много разумно. — Той започва да свива пръсти: — Първо, сега можем да си седим тук и да се присмиваме на хората, облечени като статисти в супер продукция по „Борис Годунов“, но единствената причина за това е слепият късмет. Второ, след като нямате руска входна виза, ще трябва да проникнете в страната нелегално. Трето, няма как да стигнете до там.

Каела свива на свой ред пръсти:

— Оценявам високо вашата загриженост, но първо, този път ще бъдем по-добре подготвени и бързо-бързо ще се изметем, при първия сигнал за опасност. Второ, липсата на виза не ви попречи да се приземите на руска територия. И трето, ако не убедя капитан Кемал, сигурна съм, че има цял куп други рибари, които с готовност ще приемат да спечелят за ден-два онова, което иначе изкарват за цяла година.

Остин сплита пръсти зад тила си.

— Не се обезсърчавате лесно.

— Нямам намерение да изкарам целия си живот в „Невероятни загадки“. Един такъв репортаж би могъл да се окаже пропуска ми към някоя голяма телевизия.

— Дотук стигат невероятните ми способности да убеждавам другите — казва Остин. — След като явно сте взела решение, може би ще успея да ви убедя да ме придружите на една вечерна обиколка на Истанбул. Дворецът „Топкапъ“ трябва да се види на всяка цена, а около Голямата джамия има няколко великолепни магазина, от които можете да купите нещо за спомен на близките си. Можем да приключим с вечеря на някой от увеселителните кораби.

— Пак четиризвезден готвач?

— Не съвсем, но гледката е великолепна.

— Аз съм в хотел „Мармара“ на площад „Таксим“.

— Знам го. Какво ще кажете за седем часа?

— Ще ви чакам с нетърпение.

През останалата част от плаването той почти не я вижда. Каела и колегите й интервюират капитана и екипажа, работят върху сценария на „Ноевия ковчег“. Остин се свързва с централата на НАМПД, където предава отчет за инцидента на руския бряг, а през останалото време се мъчи да сглоби нещо от останките на „Гуни“. „Арго“ се справя отлично със задачата си и не след дълго, покрай борда му започват да се точат красиви вили и средновековни укрепления, издигнати на брега на Босфора.

Двучасовото плаване през пролива никога не е скучно. Тясната, дълга близо тридесет километра водна ивица се смята за една от най-опасните в света. Капитан Атууд промъква „Арго“ между танкери, фериботи и пътнически съдове, докато извършва дванадесетте промени на курса, необходими за преодоляване на последната отсечка от днешното плаване. Силното течение от Черно към Мраморно море прави преживяването още по-вълнуващо. Всички на борда изпускат въздишка на облекчение, когато „Арго“ отминава пристаните, отредени за фериботи и увеселителни съдове, за да акостира недалеч от моста „Галата“.

Остин наблюдава от мостика, как телевизионният екип товари багажа си в едно такси. Каела му маха за раздяла и колата се загубва в гъстото движение. Кърт поглежда към огромния мост — страж на Златния рог и величествените очертания на „Топкапъ“, издигнат в 1400 година от султан Мехмед. В далечината се виждат минаретата на „Ая София“ и „Синята джамия“.

Връща се в каютата си, за да довърши писмената работа, а после взема душ и сменя шортите и фланелката с широки панталони и лек пуловер. Привечер слиза на кея, за да потърси такси. До него спира шевролет от около 1950 година. В него вече има пътници, което означава, че колата е „долмус“, ще рече — тъпкана. За разлика от нормалните таксита, тези вземат толкова пътници, колкото успеят да се наблъскат в тях.

Остин сяда между двама души на задната седалка. Мъж с яко телосложение заема сгъваемата седалка, а четвърти седи до шофьора. Остин казва да го закарат до площад „Таксим“. Вече няколко пъти е бил в града и го познава сравнително добре. Таксито поема в друга посока и отначало Кърт предполага, че го прави заради останалите пътници. Само че, никой не слиза. Шофьорът започва да се отдалечава от площада и като мисли, че това става, за да се надуе сметката, Остин се навежда напред и пита къде отиват.

Шофьорът продължава да гледа безмълвно пред себе си, но мъжът до него се обръща назад. Той има широко, брутално лице, което дори родната му майка надали харесва. Остин проучва чертите му за миг, преди да отмести поглед към пистолета в ръката му.

— Млък! — съска мъжът.

Седналият до Остин го дърпа назад за рамото. Дълго острие на нож е насочено към дясното му око. Таксито се стрелва встрани от автомобилния поток и потъва в лабиринт от тесни калдъръмени улици.

Отдалечават се от пролива, заобикалят Каракьой и полицейските патрули, които следят за реда в квартала на червените фенери. Остин гледа с мечтателен поглед светлите ресторанти, накацали по Галата. След това таксито тръгва по „Истикал Кадъсъ“, като ту влиза, ту излиза от гъстия поток, край нощни заведения, кина и нелицензирани бардаци. Колата се изкачва по Бозоглу, където са се намирали всички посолства на стара Европа, по време на Империята и прави поредица остри завои.

Колата не се преобръща, независимо от плачевните стонове на гумите й, което дава на Остин да разбере, че я кара професионалист, добре запознат с нейните възможности. Никой не прави опит да му завърже очите, което го навежда на мисълта, че най-вероятно билетът му е еднопосочен. Докато продължават да се лутат насам-натам из лабиринта на града обаче, той си дава сметка, че никаква превръзка не му трябва — загубил е всяка представа за местонахождението си.

Обстоятелството, че още не са го ликвидирали, му дава известна утеха. Инстинктивно усеща, че тези мъжаги ще използват оръжията си, без да се колебаят. След още известно време, през което светлините на града доста поизбледняват, колата навлиза в зарината с боклук улица, а после и в някаква алея, която не е много по-широка. Придружителите на Остин го изправят пред тухлена стена, а после връзват ръцете му зад гърба, с помощта на самозалепваща лента. После го вмъкват в преддверието на стара канцеларска постройка. Мраморният под е замърсен. На стената е прикован бронзов указател, цял покрит от патината на годините. Миризмата на лук и бебешки плач навеждат на мисълта, че сградата е жилищна.

Придружителите го натикват в асансьор и застават зад него. Те са едри мъжаги, по-високи от самия Остин, който никога не се е смятал за пигмей. Мястото е оскъдно и Кърт е принуден да притиска лице в хладната решетеста врата на кабината. Според него, тя датира още от султанско време. Старае се да не мисли за ръждивите въжета и прогорели проводници, докато древното съоръжение дрънчи и скърца към третия и последен етаж. Този асансьор му струва повече нерви от пътуването с таксито. Кабината спира и един от мъжете ръмжи в ухото му:

— Излизай!

Озовава се в тъмен коридор. Някой набира гърба на пуловера му в шепа и така го направлява към някаква врата. Тя се отваря и го вкарват вътре. Усеща миризма на стара хартия и масло от отдавна неизползвани канцеларски машини. Натискат го надолу и ръбът на стол удря задната част на краката му. Сяда и присвива очи в мрака. Проблясва светлинка и той премигва като гангстер от стар филм, осъден на смърт.

Иззад светлината се разнася английска реч:

— Добре дошъл, мистър Остин. Благодаря за посещението.

Има нещо познато в този глас, но не може да го определи.

— На такава покана нямаше как да откажа.

Тъмнината ражда сухо хихикане.

— Годините не са ви променили, нали?

Познавам ли го? Някакъв спомен се промъква в съзнанието на Остин, с предпазливостта на котка, която дращи по входната врата.

— Забравата ме наранява. Исках да ви благодаря за прекрасните цветя, с които помогнахте за възстановяването ми. Ако не се лъжа, картичката беше подписана от Джон Доу.

Остин се вкаменява.

— Да пукна дано! — казва той, с някаква странна смесица от задоволство и лошо предчувствие. — Иван!