Огнен лед

24

Черно море

Капитан Атууд се обажда, докато хеликоптерът на НАМПД лети към турския бряг. Остин преглежда записките в бележника си, когато познатият глас прозвучава в слушалките.

— Чуваш ли ме, Кърт? Обади се!

— Липсвам ли ти вече, капитане? Колко трогателно!

— Трябва да призная, че наоколо е значително по-спокойно, откакто ни напусна, но не затова ти се обаждам. Не мога да вляза във връзка с „Морски ловец“.

— Кога ги чу за последен път?

— Снощи им съобщих, че тази сутрин тръгвате. Всичко си беше наред. Когато им се обадих, след твоето излитане, не получих никакъв отговор. От тогава ги викаме няколко пъти — нищо.

— Странно! — казва Остин, загледан в кофата, оставена в краката му. Там почива, потопена в морска вода, кутийката, взета от борда на „Одеска звезда“. По настояване на Гемей, бяха разговаряли със специалист на „Морски ловец“, който да изследва нея и съдържанието й в подходящи условия. Капитанът на другия кораб съобщи, че са приключили работа и плават към Истанбул, където с удоволствие ще приеме Остин.

— Не е само странно — ненормално е! Какво мислиш?

Остин изрежда в съзнанието си всички възможни причини за мълчанието на „Морски ловец“, но нито една от тях не издържа критика. Всички превозни средства на НАМПД са снабдени с най-модерна комуникационна техника, която се проверява непрекъснато и всички са в постоянна връзка помежду си.

— Нямам представа, капитане. Пита ли в централата?

— Да. Казаха, че са осъществили връзка вчера. От кораба съобщили за откриването на много ценни образци от Бронзовата епоха, както и че плават към пристанището.

— Задръж така, капитане! — казва Остин и се обръща към пилота: — За колко път ще ни стигне горивото?

— Приближаваме турския бряг. Нямаме товар, така че можем да летим още три четвърти час, преди да тупнем на земята. Искате да се отклоним ли?

— Може би. — Остин поглежда към Руди Гън, който слуша разговора. Той кимва едва забележимо, като участник в наддаване. Прави каквото трябва, казва този жест. Остин заговаря отново по радиото и съобщава на капитана, че ще се опитат да открият „Морски ловец“. Сетне съобщава на пилота последните известни координати на кораба. Хеликоптерът се накланя и полита по нов курс.

Завала се изправя и отваря очи. Унесъл се бе напълно в латиноамериканската музика на един компактдиск. Сам опитен летец, той начаса усеща промяната, сваля слушалките от главата си и поглежда изпитателно навън.

— Правим малко отклонение — обяснява Кърт. Свързва се отново с „Арго“ и моли капитана да уведоми семейство Траут за промяната в първоначалния план. Пол и Гемей останаха на кораба, за да картографират района около потъналия кораб и щяха да се приберат след няколко дни с „Арго“.

Остин затваря очи и се мъчи да си представи „Морски ловец“, какъвто го е запомнил от работата си на него, преди две години в Карибския басейн. Вижда го в съзнанието си като върху компютърен монитор. Не е особено трудно, защото корабът е почти двойник на „Арго“, построен по същото време от една и съща корабостроителница в щата Мейн. Седемдесет метровият корпус е боядисан в тюркоазения цвят, с който се гордеят всички превозни средства на НАМПД. Над кърмата се издига конструкция с форма на буквата А, зад надстройката има хидравличен кран, а на десния борд се вижда още един, по-малък подемник. През надстройката минава само димоход, а на носа се извисява огромна радио антена.

Мисловната му камера обхожда кораба от кърмата, през винчовете и главната лаборатория, библиотеката и столовата. На долната палуба са разположени малката лаборатория и каютите на екипажа и научния персонал. Обичайното население на борда включва дванадесет членен екипаж и десетина учени. Ясно си представя капитана на кораба Лойд Брюър, изправен с добродушна усмивка в кърмовата рубка. Опитният моряк и учен по никой начин не би оставил без отговор, което и да било радио повикване.

Хеликоптерът следва курс от последното известно местонахождение на кораба към неговата цел. Остин се настанява от едната страна, а Завала забива нос в прозореца на отсрещната. Гън сяда до пилота, за да обхожда с поглед хоризонта пред тях. Забелязват рибарски лодки и търговски кораби, както и увеселителни туристически съдове. Трафикът оредява, тъй като са вече встрани от основните морски пътища.

Остин поглежда часовника си и пита пилота по интеркома:

— Как се движим?

— Скоро ще трябва да обръщаме.

— Имаме ли още пет минути?

Пауза.

— Ще ви отпусна десет, но само секунда повече и ще трябва да се учим да вървим по водата.

Остин моли пилота да направи всичко, което зависи от него и присвива очи, като си повтаря едно стихче от стара моряшка молитва: „О, Господи, толкова е необятно морето ти и така малка е моята лодка“.

Гласът на Завала прозвучава в слушалките:

— Кърт, виж на два часа57.

Остин отива от другата страна и проследява с поглед правата, започната от показалеца на Джо. На няколко километра от тях, се очертава огромен, тъмен силует. Пилотът е забелязал действията на Завала и насочва острия нос на машинната в същата посока. Не след дълго, яркото слънце осветява синьо-зелен корпус и белите букви НАМПД.

— „Морски ловец“ — казва Остин, разпознал очертанията на кораба.

— Няма и помен от диря — отбелязва Гън. — Те не се движат.

Хеликоптерът се спуска ниско. Прелитат над палубата и после увисват над нея. Няма ги обичайните за подобен случай обърнати нагоре лица и махащи ръце. Нищо не помръдва, освен флаговете по мачтите. Машината виси точно над мостика. Пилотът я накланя ту на едната, ту на другата страна, за да могат пътниците да видят по-добре. Движени от двата турбо двигателя, перките вдигат невъобразим шум.

— Този трясък би трябвало да събуди самия Нептун — казва Гън. — Жива душа не виждам. Няма и котвени вериги. Изглежда лежат на дрейф.

— Пробвай радиото! — казва Остин.

— Сега!

Пилотът казва, че никой не отговаря на позивната.

— Ще ми се да кацна, но палубата е прекалено разхвърляна.

Всеки изследователски кораб представлява на практика плаваща платформа, върху която учените разполагат своите прибори или плаваща апаратура. По едно и също време могат да се изпълняват няколко различни програми. Всяка такава палуба е снабдена с изобилие от куки, издатини и отвори, с чиято помощ всичко това се прикрепя здраво. В някои случаи на палубата се разполагат и контейнери, които се оборудват като допълнителни складови помещения или лаборатории. Палубата на „Арго“ е сравнително подредена, което позволява да се използва по предназначение хеликоптерната площадка, но в дадения случай, тя е заета от именно такива контейнери.

Остин оглежда палубата и вниманието му е привлечено от покрива на един контейнер.

— До каква височина можеш да ни спуснеш? — пита той.

— Десетина метра. По-надолу е опасно — роторът може да засегне някоя мачта.

— Имаш ли лебедка?

— Естествено. С нея закачаме товари с обем, който не позволява да ги вземем на борда.

Завала слуша разговора с интерес. От дълго общуване с партньора си, той познава начина му на мислене и сега му е съвсем ясно, какво ще последва. Той взема сака си от съседното кресло. Остин инструктира пилота, след това проверява ругера, пъха го в своя сак, който мята през рамо.

Вторият пилот отваря страничната врата, през която нахлува морски въздух. Гън му помага да развие въже от барабана на лебедката и да го спусне през вратата надолу. Остин сяда на прага и люлее крака във въздуха. Когато машината увисва в нужното положение, той хваща въжето и се измъква от нея. Спуска се по него, докато ходилото на единия му крак опира в куката на края и увисва там, като топка на голямо махало.

Пилотът не може да го наблюдава от мястото си и разчита на помощника си, който се е свил на прага и крещи напътствия. Машината се спуска съвсем малко. Палубата прелита под краката на Остин. Хидравличният кран заема голяма част от задната палуба, а наоколо са пръснати навити въжета и вериги, пластмасови чували, с различни уреди в тях, вентилационни отвори, кашони и сандъци.

Вкопчен с една ръка във въжето, Остин сочи с пръст най-близкия товарен контейнер. Хеликоптерът се премества на няколко стъпки по хоризонтала, за да увисне точно над него. Остин дава знак, с насочен надолу палец. Макарата се развива и той виси на по-малко от половин метър от контейнера. Скача върху металната повърхност и се претъркулва няколко пъти, за да не позволи на масивната метална кука да го прасне в тила.

Въжето се навива нагоре, а Остин скача на крака и дава знак на хората горе, че всичко е наред. Завала не губи време. Той скача върху контейнера, но не е премерил добре движенията си, защото би полетял от него с главата надолу към палубата, ако другарят му не го задържа с ръка. Като вижда, че и двамата са долу, пилотът бързо отлита. Загледан след него, Остин се моли да му стигне горивото.

Когато машината придобива размерите на комар, двамата разтриват длани с дезинфектиращ препарат, защото са охлузени от въжето. От своята височина, те имат прекрасна гледка, а видяното ги навежда на мисълта, че на кораба няма жива душа.

Скачат на палубата и тръгват покрай двата борда, като всеки държи оръжието си готово. Остин следва десния, а Завала — левия борд. Напредват много внимателно. Единствените шумове долитат от разветите знамена и вимпели по въжетата. Стигат едновременно предната палуба.

Лицето на Завала изразява смущение.

— Нищо, Кърт, също като на „Мария Селесте“ — казва той, като има предвид платнохода, намерен без човек на борда. — Ти откри ли нещо?

Остин му дава знак да го следва и тръгва обратно покрай десния борд. Прикляква край тъмна следа, разположена между рейлинга58 и една врата в надстройката. Остин докосва предпазливо лепкавата маса и поднася пръст към носа си.

— Дано не е онова, което си мисля, че е — казва Завала.

— Ако си мислиш, че е кръв, ще бъдеш абсолютно прав. Някой е мъкнал тяло от вътрешността — може би не само едно тяло — и го е хвърлил в морето. На рейлинга има още кръв.

С натежало сърце, Остин напуска слънчевата палуба и влиза в мрачната прохладна вътрешност на кораба. Двамата със Завала проучват методично столовата, библиотеката и главната лаборатория, след това се изкачват на мостика. Колкото повече напредват, толкова по-ясно става, че „Морски ловец“ е бил превърнат в кланица. На всяка крачка се натъкват на кървави локви или петна. Челюстите на Остин са стиснати здраво. Лично познава мнозина от екипажа и учените на борда.

Влизат в кърмовата рубка, с опънати като струни нерви. Подът е осеян с накъсани карти, листове хартия и парчета стъкла от строшените прозорци. Остин вдига отскубнат от връзката си микрофон. Но и да бе останал свързан, той не би свършил работа, тъй като цялата комуникационна конзола е нашарена с куршуми.

— Сега поне знаем, защо не отговарят — промълвя Кърт.

Завала мърмори тихичко на испански:

— Все едно се е водила гангстерска война.

— Да хвърлим едно око в жилищния отсек!

Спускат се две нива надолу, в гробовната тишина на кораба, минават през каютите на екипажа и учените, откриват още следи от диво насилие, но нито един оцелял, докато не застават пред врата с надпис: СКЛАДОВЕ.

Остин я отваря, пъха ръка в процепа и пали лампите. Голям брой кашони са подредени на дървени палети, с по малко оставено за минаване пространство между тях, а в ъгъла се вижда сервизен асансьор за издигане на продукти към камбуза.

Остин долавя приглушен звук и показалецът му се втвърдява на спусъка. Дава знак на Завала да наблюдава едната половина на помещението, докато сам се заема с другата. Завала показва, че е разбрал и тръгва, безшумно като призрак. Остин се лепва за стената, а сетне надниква иззад куп кашони с консервирани домати. Шумът се чува по-силно и повече наподобява животински, отколкото човешки. Завала наднича от другия край, а после и двамата излизат в открито пространство. Остин допира пръст до устните и сочи тесен процеп между два палета. От там се носи тихо стенание.

Остин дава знак на Завала да остане на място. Стиснал ругера с две ръце той го пъха между кашоните. Псува ядно, когато вижда, че едва не е застрелял млада жена, свита в тясното пространство.

Тя представлява тъжна гледка. Тъмни къдри висят пред лицето й, зачервените очи гледат с безумен поглед, носът е също червен и не спира да тече. Свряла се е в миниатюрно пространство, свила колене и обвила ръце около тях. Кокалчетата на свитите юмруци са побелели от напрежение. Забелязала Остин, тя издава нечленоразделен звук:

— Н-н-ъ-ъ-н-ъ…

Кърт разбира, че жената повтаря нескончаемо думата „не“. Прибира оръжието в кобура и кляка така, че лицата им се изравняват.

— Няма страшно! — казва той. — Ние сме от НАМПД. Разбирате ли?

Тя вперва поглед в Остин и мълви без звук: „НАМПД“.

— Точно така. Аз съм Кърт Остин. — Джо е застанал зад гърба му. — Това е Джо Завала. Ние сме от „Арго“. Можете ли да ни разкажете какво се случи?

Тя отговаря с рязко завъртане на главата.

— Да излезем на чист въздух! — предлага Завала.

Тя отново клати глава. Няма да е лесно. Жената се е завряла като лалугер в дупката си и могат да наранят както нея, така и себе си, ако направят опит да я извлекат със сила оттам. В шок е.

Остин протяга ръка, с отворена нагоре длан. Тя я гледа втренчено известно време, а после на свой ред протяга ръка и внимателно докосна неговата с пръсти, сякаш за да се убеди, че е истински. Физическият контакт я връща към действителността.

— Бях на този кораб преди две години. Познавам капитан Брюър много добре — обажда се Остин.

Жената го гледа известно време, а после в погледа й нещо се променя.

— Виждала съм ви един път в централата.

— Възможно е. От кой отдел сте?

Тя поклаща глава.

— Аз не работя там. Казвам се Жан Монтегю. Преподавам в Тексаския университет. Бях гост на кораба.

— Ще излезете ли оттам, Жан? Не вярвам да е много удобно.

Тя прави гримаса.

— Чувствам се като сардина.

Събуденото чувство за хумор е добър признак. Остин й помага да се измъкне, след което я предава на Завала. Той проверява дали не е ранена.

— Не, нищо ми няма. Мога да вървя сама. — Тя прави няколко стъпки и протяга инстинктивно ръка за опора към Джо.

Излизат на задната палуба. Чистият въздух и слънцето не са в състояние да разпръснат облака от ужас, надвиснал над кораба. Жан сяда върху едно навито въже и премижава срещу слънцето. Завала й предлага плоско шише с текила, което винаги носи в торбата си, воден от медицински съображения, както сам твърди. Алкохолът връща цвета на бузите й, а погледът й се съживява. Остин чака търпеливо тя да заговори.

Жената е вперила поглед в морето. Най-накрая проговаря.

— От там дойдоха.

— Кои?

— Убийците. Пристигнаха призори. Повечето хора спяха.

— С каква лодка пристигнаха?

— Не знам. Те просто бяха… тук. Лодка изобщо не видях. — Започнала един път, историята се изнизва докрай: — Измъкнаха ме полузаспала от леглото и ме извлякоха навън. Облечени бяха в някакви странни униформи, с торбести панталони и ботуши. Застреляха приятелката ми без предупреждение. Из целия кораб се разнасяха изстрели.

— Казаха ли кои са?

— Не пророниха ни дума. Занимаваха се с работата си, също като че ли избиват животни в скотобойна. Само един от тях проговори.

— Разкажете ми за него!

Тя протяга трепереща ръка и отпива нова глътка текила.

— Беше висок, много висок и кльощав — почти съсухрен. Кожата му бяла, сякаш никога непоказвана на слънце, а косите и брадата дълги и сплъстени. — Тя бърчи нос с отвращение. — Вонеше, като че ли не се е къпал с години.

— Как беше облечен?

— Целия в черно, като някакъв свещеник. Но най-страшни бяха очите му. — Тя потръпва. — Твърде големи за това тясно лице, кръгли и втренчени. Мисля, че не мигаха. Като на риба. Мъртви — никакво чувство в тях.

— Казвате, че ви проговорил.

— Трябва да съм припаднала. Когато дойдох на себе си, лежах в моето легло, а той се бе навел над мен. Дъхът му беше така отвратителен, че напрегнах всички сили, за да не повърна. На кораба беше тихо. Само един глас, тих като съскане на змия. Почти хипнотизиращ. Каза, че е избил всички на кораба, освен мен. Оставяли ме жива, за да предам едно послание. — Тялото й се свива конвулсивно в ридания, но гневът надделява и й помага да продължи: — Искал НАМПД да узнае, че това е отмъщение за избитите му гвардейци и оскверняването на „светия кът“. Каза, че искал Кърт Остин.

— Сигурна сте, че ме назова по име?

— Не мога да сбъркам такова нещо. Казах му, че не сте тук. Те знаели, че сте на „Арго“. Казах, че това не е „Арго“. Накара един от хората си да провери. Когато разбра, че са сбъркали кораба, той побесня. Заяви, че НАМПД и САЩ трябва да са наясно, че това е само троха от горчивия залък, който им е приготвил.

— Друго?

— Само това си спомням. — Тя гледа с празен поглед.

Остин благодари и отива при торбата си, хвърлена на палубата. Измъква сателитния телефон. След броени секунди, разговаря с Гън.

— Още ли си във въздуха?

— Горе-долу. Летим на честна дума, но май ще стигнем. Вие с Джо как сте?

— Добре.

Гън усеща напрежение в тона на Кърт.

— Какво става на борда?

— Не ми се говори за това по телефона, но по-лошо няма накъде!

Гън отговаря:

— Пристига помощ. Обадих се на Сендекър и той се свърза с приятелите си във флота. Те са благодарни за спасения екипаж на NR-1. Когато им каза, че имаш нужда от помощ, изпратиха един кръстосвач от НАТО, който се намира в района.

— Не бих възразил срещу самолетоносач, но и кръстосвач върши работа.

— След два часа са при вас. Друго?

Челюстите на Остин се свиват, а погледът му бълва огън.

— Да, бих искал да остана насаме за пет минути с един побъркан, с очи на паяк!