Огнен лед

33

Вашингтон

Сендекър оглежда Овалния кабинет и си мисли за безбройните решения на живот или смърт, които са вземани в прочутото помещение. Трудно е да се повярва, че политическият водовъртеж, който не дава мира на Вашингтон, има за свой център затвореното между тези стени, спокойно пространство. При последното му посещение в Белия дом, го бяха третирали като парий и бе предупреден да не си пъха носа във въпроси, свързани с националната сигурност, но след като НАМПД спаси екипажа и капитана на NR-1 и спести на правителството сериозни затруднения, адмиралът придоби тежестта на четиристотин килограмова горила. Без да губи време, той започна да се ползва от новото положение.

Страховитата секретарка, отговаряща за срещите на президента, не се колебае нито миг, когато Сендекър заявява, че иска да се срещне спешно с първия човек на държавата. Секретарката изхвърля един посланик и една делегация конгресмени от натоварената програма и дори с око не мигва, когато адмиралът подчертава, че на срещата могат да присъстват само президентът и вицепрезидентът.

Сендекър отклонява любезно предложената му от Белия дом лимузина и пристига с шофиран лично от него джип, от гаража на НАМПД. Секретарката го въвежда, заедно с Руди Гън и Остин в Овалния кабинет и се погрижва кафето да им бъде сервирано в президентския сервиз.

Докато чакат, Сендекър се обръща към Остин:

— Все се каня да те попитам, Кърт, като как е да командва човек един национален паметник?

— Доста напрегнато, адмирале! За съжаление, с тези две оръдия на носа, нямаше как да заповядам: „С всички дула по десния борд, огън!“

— Както чувам, ти и екипажът на „Конститюшън“ сте се покрили с безсмъртна слава. Корабът е защитил гордото си име!

Гън се обажда, с пламъчета в очите:

— Според клюката във висшите военноморски среди, „Конститюшън“ ще бъде зачислен към Седми американски флот. След като му затапят раните, разбира се.

— Аз пък научих, че за да му освободят място, щели да отпишат един самолетоносач — казва Остин с невъзмутим вид. — Пентагонът съзира големи възможности за съкращаване на разходите, при използване на платна и боздугани.

— Съкращаването на разходи би било голямо нововъведение за Пентагона — мърка Сендекър. — Какво стана с нападателите?

— Бреговата охрана и полицията претърсиха пристанището. Откриха три надупчени на решето лодки, скрити в крайбрежните храсти на недалечно островче.

— Имало ли ранени?

— Хората от влекача са ранени, но били достатъчно съобразителни да се престорят на убити.

— Какво стана с руснака, дето му викаш Иван?

— Само е одраскан. Добре е.

— Какво каза Разов за тези пирати?

— Нищо. Прекъснал приема, изритал гостите и се изпарил от пристанището, преди да му бъдат зададени въпроси.

— Непостоянен човек е този Разов! — отбелязва Сендекър. — Държим го под око, нали?

Гън кимва.

— Един сателит не го изпуска и за миг. Намира се край бреговете на Мейн.

— Бизнесмен си прави ваканционно плаване — казва адмиралът със сарказъм.

— Помолих в управлението да съобщят последните данни от сателита тук — съобщава Гън.

Вратата се отваря и вътре влиза офицер от Тайната служба.

— Шефът пристига — съобщава той.

Чува се суматоха и през вратата влиза с традиционната си усмивка президентът Уолас, протегнал готова за действие десница. Върлинестата фигура на вицепрезидента Сид Спаркман следва на крачка отзад. След серия ръкостискания, президентът са настанява зад бюрото си и както обикновено, вицепрезидентът придърпва стол до дясното му рамо, за да подчертае мястото си в йерархията.

— Радвам се, че поиска тази среща — казва президентът. — Така имам възможност лично да благодаря за спасяването на хората от подводницата.

Сендекър кимва и казва:

— Истинската заслуга е на Кърт и останалите от специалния отряд на НАМПД.

Президентът присвива очи.

— Чух за онази история в Бостън, Кърт. Що за идиот би стрелял по „Конститюшън“?

— Същият идиот, който разпореди клането на борда на нашия кораб, господин президент — Михаил Разов.

Вицепрезидентът навежда тяло напред на стола си, сякаш за да упражни натиск със собствената си тежест.

— Михаил Разов е известна фигура в родината си — казва той, докато любезната му усмивка се кара със свирепия израз на очите му. — Говорите за мъжа, който може да се окаже следващият ръководител на Русия. С какви доказателства разполагате, че той е замесен във всичко това?

Остин също се навежда напред, като подчертава ширината на раменете си.

— Най-добрите — очевидец!

— Четох доклада за инцидента на борда на „Морски ловец“. Бълнуване на изпаднала в истерия жена.

Остин усеща как в гърлото му се надига жлъчка.

— Истерична — да. Бълнувания — не. Човекът на Разов, Борис, е искал да бъде сигурен, че ще разберем едно — клането идва в отговор на нашето нашествие в старата военна база.

— Радвам се, че употребихте думата „нашествие“, защото то е именно такова — нелегално проникване на територията на друга държава и нарушаване на нейния суверенитет.

Остин изкривява устни в усмивка, но очите му имат израза на лъв, който наблюдава ранена газела. Сендекър забелязва готовността му да впие нокти и го изпреварва:

— Което е станало, не може да се върне! По-голямо внимание следва да обърнем на настоящето, господа! На евентуалния заговор срещу Съединените щати. Въпреки цялото ни уважение към вас, господин вицепрезидент, ние сме убедени, че зад него стои именно Михаил Разов.

— Това е несериозно! — оплаква се вицепрезидентът. Шефът му го прекъсва с жест.

— Разов възнамерява да се издигне до върха, на гребена на неоказашка революция — обяснява Остин. — С твърдението, че е легитимен наследник на романовия престол, той увлича хиляди фанатизирани последователи, които ще го следват до смърт.

— Основателни ли са тези твърдения?

— Не знаем, господин президент. Онова, което знаем е, че великата княгиня Мария е оцеляла, омъжила се е и е имала деца.

— Мария? Единствената, за която съм чувал е Анастасия — казва президентът. — Гледали сте онзи филм на Уолт Дисни. — Той си играе с една химикалка. — Интересно. Дали Разов разполага с някакви доказателства, в подкрепа на своята теория?

— Не бих се изненадал, ако представи свидетелство за раждане. Руснаците имат зад гърба си десетилетен опит в подправянето на документи, по време на комунизма. Според нас, той ще обоснове претенциите си с притежание на короната на Иван Грозни. Смята се, че тя дава мистична власт на своя притежател. Разов вероятно ще заяви, че само законен наследник на царската власт може да разполага с короната. А щом вземе властта, силно се съмнявам, че някой ще тръгне да му прави ДНК тест.

— Той наистина ли притежава тази корона?

— Може би. Разполагаме с опис на царското съкровище, което е било натоварено на „Одеска звезда“. Короната не беше включена в него.

— Ами ДНК?

— Един път на власт, той ще изфабрикува каквото си пожелае заключение от теста.

— Руският народ е доста интелигентен, независимо от всичките си трудности. Мислиш ли, че ще се хване на такава евтина въдица?

Устните на Сендекър се свиват в усмивка.

— Като човек на изборна длъжност, вие имате много по-ясна представа от мен за способността на политиците да баламосват широките маси.

Президентът се прокашля.

— М-да, разбирам гледната ти точка. Няма да е първият доморасъл диктатор, който засипва народа си с купища обещания. Известно ни е, че Разов е бесен на САЩ, заради усилията ни да го елиминираме от политическата карта. Изглежда той е решил да използва тази така наречена заплаха, за да ни шантажира и да ни принуди да отслабим своите усилия. Е добре, аз имам лоши новини за господин Разов: Съединените щати няма да позволят да бъдат шантажирани! Оставим ли да му се размине един път, заплахите му няма да имат край.

— Може би нещата са малко по-сложни — обажда се Кърт, като има предвид разказаната му от Петров история за приятелката на Разов. — Той е имал годеница, която е трябвало да стане негова царица и която е била случайно убита от американска бомба в Белград. Това предизвиква у него дълбока омраза към нашата страна.

Сендекър се включва отново в дискусията:

— Кърт има предвид, че враждебното отношение на Разов към САЩ е мотивирано по-дълбоко от нашите усилия да осуетим политическия му възход. Предполагам, че съсипването на страната ни задоволява националистическите му стремления, но в не по-малка степен удовлетворява и жаждата му за мъст.

Президентът се обляга в креслото си и сплита пръсти пред гърдите си.

— Интересува ме най-много следното: по какъв начин възнамерява да ни навреди?

— Смятаме, че Разов е открил способ за освобождаване на залежи от метанов хидрат, скрити под континенталния шелф на източното ни крайбрежие — обяснява Сендекър. — Чрез дестабилизиране на океанското дъно, той може да предизвика огромни размествания на земни маси, което пък, на свой ред, поражда цунами. Те могат да бъдат насочвани към определени крайбрежни цели.

Израз на най-непринудена изненада се изписва на лицето на президента.

— Искате да кажете, че плановете му предвиждат да изпрати срещу нас гигантски вълни?

— Вече го е направил. Негово дело е вълната при Роки поинт.

Президентът се обръща към вицепрезидента:

— Сид, когато подписвах декрета за отпускане на помощ от фонда за бедствия и катастрофи, никой не спомена, че случилото се при Роки поинт е резултат от терористична дейност.

— Не, господин президент. Никой от специалистите, с които съм разговарял, не вижда в случилото се нещо по-различно от естествен природен феномен. В случая — земетресение.

— Е, адмирале?

— Може би е редно да чуем мнението на авторитет в тази област, за да се разсеят всякакви съмнения.

— Това е добра идея — казва президентът. — Кога може да стане това?

— Когато го повикаме от приемната. Всъщност, довел съм двама — доктор Лирой Дженкинс, работил като океанолог в Мейнския университет и доктор Ханк Рийд, геохимик от НАМПД.

— Никъде не ходиш без подкрепления, а Джеймс? — отбелязва с усмивка президентът.

— Останало ми е още от военната академия. Защо да се рискува с едно торпедо, след като могат да се изстрелят няколко? Позволих си и волността да доведа главния ни компютърен специалист Хирам Йегър.

Президентът промърморва нещо в интеркома. След няколко минути, един служител на Тайната служба въвежда Йегър, Рийд и Дженкинс. Йегър не е чужденец в коридорите на властта, а и не се впечатлява от никого, който не използва в речта си думата „мегабайт“. За да изрази уважение към служебното положение на президента, той си е облякъл износено спортно сако, а обичайните джинси е допълнил с чифт нови туристически обуща. Дженкинс е в кафявия си костюм, от университетските години и купена специално за случая синя риза. Рийд е положил титанични усилия, да се справи с косата си, но дори костюмът и връзката не могат да премахнат впечатлението, че от градината се е измъкнал някакъв гном.

Дори и да е имал усещането, че вижда пред себе си най-странната човешка колекция, посещавала някога този кабинет, президентът е достатъчно тънък дипломат, за да не даде никакъв признак за това. След нова серия ръкостискания, той казва:

— Адмиралът ми разказа току-що за тази история с цунами в Мейн. Той изглежда е на мнение, че това е дело на човешка ръка.

Дженкинс пипа нервно възела на връзката си. С внимателни подканвания, от страна на президента, той излага историята на Роки поинт, както и резултатите от своите проучвания.

Президентът се обръща към Рийд:

— Съгласен ли сте с доктор Дженкинс?

— Напълно. Не съществуват никакви основания да се усъмним в правилността на неговите заключения. Моите собствени изследвания показват, че ако върху определени точки на шелфа се приложи усилие, може да се стигне до посочения от доктор Дженкинс резултат.

Намесва се и Остин:

— Описах на сведущи хора съоръжението, приличащо на ракета, което видях в трюма на атаманския кораб. Според тях, това може да се окаже мощна бомба, с насочено действие, способна да прониква на голяма дълбочина в морското дъно. Може би разполага с няколко бойни глави, също като ядрените балистични ракети.

— Не искаш да кажеш, че има ядрена глава, нали? — пита президентът с тревога.

— Доколкото разбирам, работата може да се свърши и с конвенционална. Някои от по-новите модели са почти толкова мощни, колкото и атомните. Има и друго. От капитана и пилота на NR-1 научих, че подводницата е била използвана за търсене на уязвими места по шелфа.

— Къде се намира сега този кораб?

— Край бреговете на Нова Англия. Помолих сателитните ни специалисти да поразгледат наоколо. Всеки момент очаквам куриер с последните данни.

— Ще кажа в приемната да го пратят веднага при нас. — Президентът се обръща към вицепрезидента: — Нали си спец по мините, Сид? Знаеш ли нещо за метановия хидрат?

Спаркман, който мълчи по време на изложението, има вид като да е глътнал оцет.

— Да, господин президент. По принцип това е замръзнал газ. Някои го наричат огнен лед.

— Да се върнем към подробностите, доктор Дженкинс. Какво можем да очакваме край бреговете си?

Дженкинс изглежда угрижен, сякаш му е хрумнала нова тревожна мисъл.

— Размерът на щетите зависи от дълбочината на дъното в близост до брега, формата на залива и от това дали има река. — Той си поема дълбоко дъх. — Възможно е вълната да достигне тридесет и пет метра, след като се удари в брега.

Президентът е смаян.

— Това може да причини щети, които дори не сме в състояние да си представим!

— За съжаление, има и по-лоши неща от цунами! — казва тихо Дженкинс.

— Кое би могло да е по-лошо от гигантска вълна, която удря гъсто населена област? — пита президентът.

Дженкинс отново въздъхва.

— Господин президент… изпускането на голямо количество метан може да предизвика всеобщо затопляне на атмосферата.

— Какво? Как може да стане това? Мислех, че трябва да се справяме само с неприятности, причинени от човешка ръка.

— Така е, но… нека ви дам един пример! През единадесети век е имало изпускане на голямо количество метан в атмосферата. Започнало затопляне в световен мащаб. Тропикът стигнал чак до Англия, а океанът навлязъл до Аризона.

В стаята е тихо.

— Разов би следвало да знае за тази възможност — обажда се Спаркман. — Защо му е да предизвиква подобно нещо?

Рийд обяснява:

— Руснаците винаги са искали да затоплят ледената пустош в северните си райони. Това са приказно богати, но необикновено сурови земи. По едно време, сериозно обмисляха идеята да затоплят водите на Северния океан, чрез атомна енергия. Един умерен климат би направил възможно масовото култивиране и заселване на тези райони. В същото време, според редица учени, подобно затопляне би превърнало Америка в прашна пустиня.

— Съветниците ми са ме информирали за опасностите, които крие затоплянето на световния климат. Това е твърде сложен процес, доколкото разбирам. Не съществува никаква гаранция, че той ще протече именно по удобния за Разов начин.

— Но той явно е готов да поеме риска! — отбелязва Рийд.

— Боже милостиви! — възкликва президентът. — Това би било бедствие с невъобразими размери!

— Ще бъде още по-лошо! — намесва се Сендекър. — С огромния си специализиран флот и при отслабване на САЩ, той би могъл да тури ръка върху цялата енергийна база на планетата. Ще се превърне в нещо като световен господар.

— Този човек трябва да бъде спрян! — заявява президентът.

— Една ескадрила изтребители много лесно ще се справи със задачата — предлага вицепрезидентът.

— Разполагаме ли с достатъчно доказателства, за да посегнем на този кораб, особено с оглед на положението в Русия?

Сендекър отвръща:

— Много уместен въпрос, господин президент. Както на всички ни е добре известно, Русия се задъхва от борбата между екстремистите на Разов и умерените сили. Разов би използвал всяка наша атака срещу руски кораб, за да ни посочи като истинския враг. С умерените ще бъде свършено! Ядрената мощ на Русия ще попадне в ръцете на побъркани казаци!

— Но от друга страна, не можем да позволим на този кораб да изпълни мисията си — подчертава президентът.

На вратата се почуква и в кабинета влиза останала без дъх млада жена.

— Извинете за закъснението ми, но се натъкнахме на усложнения!

— Няма нищо — казва Сендекър, — но какво сложно може да има при откриването на огромен кораб?

— Това бе лесно — отвръща жената, като подава една папка. — Толкова бързо засякохме целта, че решихме да разгледаме и останалата част от крайбрежието до Флорида.

— Значи, открили сте и друг кораб?

— Всъщност сър, открихме три други кораба, разположени срещу брега на Флорида. Други три са на път за там, а май има раздвижване и край тихоокеанското крайбрежие.

— Благодаря — казва Сендекър и освобождава куриерката.

Когато тя излиза, президентът избухва:

— Три кораба? И други на път? По дяволите! Как ще разберем кой град е на мушката? — Буреносен облак застива върху лицето му. — Ами ако целите са повече от една?

Сендекър се обръща към Йегър:

— Хирам?

— Кърт и Пол свършиха цялата черна работа — казва той. — Те ми осигуриха достъп до шифрованите файлове на борда на яхтата на Разов, но той използва стеганографична система. Комуникациите са прикрити под дигитални образи — това е масова практика при терористите, защото образите се поддават изключително трудно на дешифриране. В нашия случай, ставаше дума за фотография на меню от руски ресторант. То е част от така наречената „Операция Тройка“.

— Разов ми каза, че „Тройка“ не е нищо повече от наименование на плана за откриване на три руски търговски центъра в САЩ — казва Остин. — Нямало нищо секретно в цялата работа.

— Менюто прикрива плановете на истинската операция — продължава Йегър. — Ключът за дешифриране на данните се намира на яхтата. Отново благодарение на Кърт, двамата с Макс успяхме да проникнем в контролния център на информационната система. Проследихме бинарния код в затънтен край на системата. Всъщност операцията не се нарича „Тройка“, а „Хрътка“.

Остин вдига вежда.

— Горки и Саша — казва той. Забелязал въпросителните погледи около себе си, той пояснява: — Така се наричат двете хрътки на Разов. Той е влюбен в двата помияра.

Президентът казва:

— Аз също обичам кучета, но сега се интересувам повече от подробностите на тази операция.

Отново говори Йегър:

— Файлът „Хрътка“ съдържа информация, според която три кораба ще се разположат срещу Бостън, Чарлстън и Маями.

— Но… това са именно градовете, в които Разов възнамерява да открие търговски центрове — казва поразен вицепрезидентът.

— Какво по-добро прикритие за операцията? — отбелязва Сендекър.

Йегър казва:

— Адмиралът попадна право в целта. Видях разпореждания за евакуиране на целия персонал на АТАМАН от посочените градове. За съжаление, файлът не съдържа данни, дали само един град или и трите ще станат обекти на нападение.

— Аз залагам на Бостън! — казва Остин. — Точно сега в града се провежда международна финансова конференция, на която са представени всички страни, които са се опитвали да подкопаят почвата под краката на Разов.

— Тоест, другите кораби са за заблуда?

— Не изключвам възможността да нападне и трите града, но ми се струва, че Бостън е най-подходящата цел. — Остин отваря картонена папка, която е държал в скута си. Изважда два прозрачни листа и ги оставя на бюрото на президента.

— Това е карта на Роки поинт. А другото е скица на бостънското пристанище и околностите.

Президентът налага скицата върху картата и възкликва:

— Та те са почти идентични!

Остин кимва.

— Мисля, че когато Разов изпробва механизма си за създаване на цунами, той е избрал място, колкото се може по-близо до истинската цел.

Президентът удря с длан по бюрото и посяга към телефона.

— Това е достатъчно! — казва той. — Свиквам извънредно заседание на кабинета и Обединения щаб на началник-щабовете, за да обсъдим удари въздух — вода, независимо от последиците. Може би ще се наложи да евакуираме тези градове. С какво време разполагаме?

Хирам отвръща:

— Операцията ще започне след по-малко от двадесет и четири часа.

Сендекър казва:

— Паниката при една масова евакуация може да предизвика също толкова сериозни жертви, колкото и самото нападение. Мога ли да предложа компромисно решение, господин президент?

Ръката на президента застива във въздуха.

— Слушам те, но не мога да пренебрегна задълженията си като главнокомандващ.

— Не молим за това. От чутото е видно, че непосредствена цел е Бостън и може би още два града. Според сведенията на Йегър, командният център се намира на борда на яхтата. Предлагам да извадим от строя именно този център. Като презастраховка, изпращаме екипи на трите други кораба, за да деактивират експлозивите. В същото време, ще намерим претекст, да задържим другите съдове, насочени към района.

Президентът почесва брадичка в размисъл.

— Добре. Естествено, не мога да оторизирам официално действия в международни води. Трябва да имам път за отстъпление, в случай че играта загрубее.

— Няма да е първият случай, в който НАМПД действа под прикритие и встрани от официалните канали — успокоява го Сендекър.

— Не, наистина няма да е! — съгласява се сухо президентът. — Какво ще кажеш, Сид?

— Измамническото поведение на Разов не може да бъде толерирано. Бих го взривил начаса. Бих поставил подводници и самолети в готовност да унищожат него и корабите му, ако другият план не успее.

— Точно така! — съгласява се президентът. — Е, адмирале, май имаш моята „благословия“. Но никой, извън тук присъстващите, не бива да научи никога за това! Сид, незабавно придвижи нещата с военните! — Президентът поглежда часовника си и се изправя. — Моля да ме извините, господа, предстои ми посещение от група скаути, които идват от родния ми щат!

Докато напускат Овалния кабинет, Сендекър докосва ръкава на вицепрезидента с думите:

— Дали не бихте могъл да ми отделите една-две минути?

Спаркман го гледа с тревога.

— Разбира се, защо да не мога? Да излезем на въздух! Бихме могли да обсъдим начините за връзка между НАМПД и Белия дом.

Излизат от административната сграда в южния двор. Сендекър оглежда красиво оформените площи.

— Красиво, нали?

— Най-прекрасната гледка във Вашингтон.

— Жалко, че никога няма да живеете тук!

Спаркман се смее, но видимо е засегнат.

— Нямам намерение да напускам сегашното си жилище. Тук не бих могъл да си платя само отоплението.

— Недейте да скромничите, цял Вашингтон знае, че сте следващият президент!

— Няма гаранция, че ще ме изберат или дори, че ще издигнат моята кандидатура.

— Не сте искрен — няма нищо лошо, човек да храни политически амбиции.

— В този град всички са политически мотивирани. Дори и вие.

— Няма спор по този въпрос. — Сендекър се обръща, за да го погледне в лицето. — Само че моите амбиции не се финансират от луд руснак! Кажете, какво ви е обещал Разов? И се опитайте да ме убедите, че не се чувам какво говоря! Заловен сте с ръка в меда!

Сендекър блъфира убедително. Спаркман изглежда за момент сякаш ще избухне, а после рухва. Лицето му изразява покруса.

— Щях да получа голям дял в добива на метанов хидрат край американските брегове. Щях да спечеля милиарди — съобщава той с треперлив глас.

— А сега, след като научихте истината, скрита зад тези планове, променихте ли становището си?

— Разбира се! Нали ме чухте в Овалния кабинет. Аз именно предложих твърда позиция. Аз поисках да се ликвидира Разов!

— Естествено, това няма отношение към обстоятелството, че ако Разов бъде ликвидиран, вашата малка тайна ще си остане тайна.

Подобие на усмивка се появява на лицето на чиновника.

— Вие нямате репутацията на човек, който си губи времето с празни приказки, адмирале. Какво искате?

— Преди всичко, искам да ви е ясно, че дори само една дума от казаното в Овалния кабинет да стигне до ушите на Разов, ще имам грижата да изгорите в пъкъла!

— Аз може да съм алчен, адмирале, но не съм предател. Няма начин да прикривам или да помагам на руснака след онова, което научих.

— Добре. Второ, искам веднага след като всичко приключи, да подадете оставка!

— Не мога…

— Можете и ще го сторите! Ако ли не, централната телевизия ще разказва за ролята ви в цялата мръсотия ден и нощ. Съгласен?

Лицето на Спаркман изразява отчаяние.

— Съгласен! — прошепва той.

— И още нещо. Кажете на Разов, че САЩ все още се мъчат да проумеят, защо е отвлечена NR-1. От малко дезинформация глава не боли!

Спаркман кимва.

— Благодаря, господин вицепрезидент! Няма да ви губя повече време. Знам, че сте прекалено зает с изпълнението на нарежданията на президента.

Спаркман изправя рамене.

— Ще определя човек от моята служба за поддържане на тесен контакт с вас!

Двамата се разделят, без да се ръкуват. Спаркман влиза обратно в Белия дом. Сендекър крачи към паркинга, където го очакват останалите. Яд го е, че разби една кариера, яд го е, че Спаркман се оказа такъв глупак. Сините му очи горят със студен пламък, когато сяда зад волана на джипа и казва:

— Господа, мисля, че е време да приберем хрътките на господин Разов в кучкарника!