Огнен лед

Пролог

Одеса, Русия, 1918

Гъста мъгла се стеле над пристанището, подгонена от внезапно променил посоката си вятър. Влажни, сиви талази мият каменните кейове, катерят се по стъпалата, понесли на раменете си ранна привечер в оживеното черноморско пристанище. Пътнически и товарни съдове застиват на водната повърхност и пускат на свобода стотици моряци. Капитан Анатолий Тавров стъпва на сушата, загърната в пронизващия мраз на мъглата, за да долови пиянска глъч откъм десетките кръчми и бардаци на пристанището. Той прекосява най-гъсто наситената с подобни заведения част и се шмугва в тясна алейка, за да отвори една с нищо неотличаваща се врата. Тежък и топъл въздух, наситен с миризма на цигари и алкохол нахлува в ноздрите му. Един едър мъжага му прави знак да отиде при него, в ъгъла на помещението.

Алексей Фьодоров отговаря за митницата. При всяко свое посещение в пристанището, капитанът и митничарят се срещат в това питейно заведение, посещавано главно от бивши моряци, където водката е евтина и обикновено не е смъртоносна. Чиновникът задоволява естествената нужда на мореплавателя от човешка близост, без непременно да търси в нея приятелство. Тавров води самотен живот, откакто съпругата и дъщеря му станаха жертва преди години на един от характерните за Русия безсмислени изблици на насилие.

Фьодоров има необичайно потиснат вид. Обикновено шумен веселяк, който шеговито подкача келнера заради уж надписана сметка, сега поръчва, като вдига мълчаливо два пръста. И нещо още по-изненадващо: стиснатият митничар плаща. Говори с тих глас, като нервно подръпва късата си брадичка, докато поглежда подозрително към другите маси, наобиколени от обветрени морски вълци. Останал доволен от огледа, той вдига чаша и двамата мъже се чукват.

— Драги ми капитане — започва Фьодоров. — За съжаление, времето ми е ограничено, така че трябва да премина към темата начаса. Бих искал да качиш на борда малка група пътници и известен товар, без да задаваш въпроси.

— Още като плати водката ми, разбрах, че нещо не е като света — отвръща грубо морякът.

Фьодоров се усмихва. Откровеността на капитана го интригува всеки път, макар да не я разбира.

— Ами ние, бедните чиновници, сме принудени да преживяваме с жалките си заплати, какво да се прави?

Капитанът свива устни в тънка усмивка, докато разглежда масивното тяло на митничаря, което напъва по шевовете скъпото френско сако. Той често се оплаква по този повод и Тавров всеки път го изслушва учтиво. Известно му е, че Фьодоров разполага със солидни връзки в Петербург, а по-голямата част от времето си прекарва в измъкване на подкупи от преминаващи през пристанището капитани „за да укротява бюрократичните вълни“, както се изразява сам.

— Познаваш кораба ми — свива рамене Тавров. — Трудно е да се нарече луксозен.

— Няма значение. За нашите цели е идеален.

Капитанът се замисля за миг, защо ще иска някой да пътува на борда на стар въглевоз, след като има толкова по-привлекателни алтернативи, Фьодоров решава, че паузата е увертюра към пазарлък. Бърка във вътрешния си джоб и вади дебел плик, който поставя на масата. Отваря го леко, за да види капитанът хилядите рубли в него.

— Усилията ти ще бъдат възнаградени по съответстващ начин.

Тавров преглъща с усилие, а разтрепераните му пръсти изваждат и запалват цигара.

— Нищо не разбирам — казва той.

Фьодоров забелязва смущението на моряка.

— Какво знаеш за политическото положение в страната?

В това отношение, информацията на капитана се гради върху слухове и стари вестници.

— Аз съм моряк като всички останали — кракът ми рядко стъпва на руска земя.

— Дори и така да е, имаш огромен опит. Бъди откровен, приятелю. Винаги съм ценял високо мнението ти.

Тавров изброява на ум основните събития в страната и отговаря като моряк:

— Ако корабът ми се намираше в същото състояние, в каквото е страната, щях да очаквам да го видя на дъното.

— Винаги ме е възхищавала прямотата ти — отвръща Фьодоров с искрен смях. — Явно метафората ти иде много отръки. — Лицето му става отново сериозно. — Отговорът ти е съвършено точен. Русия наистина се намира в много опасно положение. Младежта ни мре по бойните полета на Световната война, царят абдикира, болшевиките загребват властта, германците окупират южния ни фланг, а ние викаме други да вадят кестените от жаравата вместо нас.

— Не знаех, че нещата са толкова зле.

— Влошават се, ако въобще е възможно. И ето, че отново се връщаме към теб и твоя кораб. — Митничарят впива поглед в очите на моряка. — Ние, верни руски патриоти, сме притиснати тук с гръб към морето. Бялата армия държи засега известна територия, но червените скоро ще ги изтласкат откъм север. Германският фронт ще се стопи като захар във вода. Като качиш тези пасажери, ще направиш голяма услуга на Русия.

Капитанът се смята за гражданин на света, но дълбоко в душата си не се различава от останалите си сънародници, с тяхната дълбока привързаност към родината. Известно му е, че болшевиките преследват и избиват старата гвардия, както и че мнозина търсят спасение на юг. От разговори с други капитани знае, че са качвали на борда в потайна доба не един или двама бивши големци.

Място за пътниците ще се намери. Корабът е празен. „Одеска звезда“ е последното корито, на което би потърсил поредната си койка останал без работа моряк. Съдът мирише на гориво, ръжда и долнокачествени товари. Моряците наричат това ухание „миризма на смъртта“ и избягват подобни кораби, сякаш на борда им се е настанила чума. Екипажът е съставен основно от пристанищна измет, която друг кораб не би наел. Тавров би могъл да вземе при себе си първия помощник и да освободи неговата каюта за пътниците. Поглежда дебелия плик. Тези пари могат да заменят моряшкото старопиталище с уютна къщичка на морския бряг за старини.

— Тръгваме след три дни привечер — казва той.

— Ти си истински патриот — отвръща Фьодоров с просълзени очи. Плъзва плика по повърхността на масата. — Това е половината. Ще получиш останалото, когато пътниците пристигнат.

Капитанът пуска парите в джоба си, където започват да парят кожата му.

— Колцина са?

Фьодоров поглежда двама новодошли и казва тихо:

— Десетина. В плика има отделни пари за храна. Направи покупките на различни места, та да не събудиш подозрения. Трябва да тръгвам. — Митничарят се изправя и казва високо: — Е, драги ми капитане, надявам се, че сте разбрал вече същината на нашите митнически ограничения. Довиждане.

В деня на отплаването, Фьодоров се появява на кораба, за да потвърди, че плановете остават непроменени. Пътниците ще се качат късно вечерта. На борда трябва да бъде само капитанът. Малко преди полунощ, докато Тавров кръстосва в самата мъгливата палуба, край трапа спира някакво превозно средство. От скърцането му капитанът разбира, че е камион, фаровете не светят. Вратите се отварят и затварят, чуват се приглушени гласове и тропот от подметки върху мокри павета.

Висока фигура в наметало с качулка изкачва трапа и приближава капитана. Тавров усеща върху лицето си погледа на скрити очи. После се чува дълбок мъжки глас:

— Къде ще се настанят пътниците?

— Ще ви покажа — отвръща капитанът.

— Не, кажете ми!

— Добре. Кабините се намират на мостика, който е на горната палуба. Ето това е стълбата.

— А къде е екипажът ви?

— Всички спят.

— Нека да останат по местата си, а вие — тук.

Мъжът изчезва мълчаливо към офицерските каюти, разположени под руля. След няколко минути привършва огледа си.

— По-добре е от обор, но не много — споделя впечатленията си той. — Качваме се. Отдръпнете се встрани, ето там. — И той сочи към кърмата, след което се спуска на кея.

Тавров се дразни, че го командват на борда на собствения му кораб, но мисълта за количеството на заключените в каютата пари го успокоява. Освен това, благоразумието казва, че би било глупаво да се спречква с човек, който стърчи една глава над него. Заема посоченото място.

Скупчената край трапа група се изнизва нагоре. Тавров долавя сънливия глас на дете, което някакъв възрастен усмирява, докато пътниците се оттеглят по каютите си. Хората носят сандъци и куфари. От псувните и тихия ропот капитанът разбира, че багажът е тежък. Последен на палубата се появява Фьодоров, задъхан от непривичното усилие.

— Е, приятелю — пляска с длани той, за да ги стопли, — това бе всичко. Готови ли сме?

— Щом кажете, тръгваме.

— Значи съм казал. Ето остатъкът от парите. — Подава плик, в който шумолят нови банкноти. Сетне внезапно прегръща капитана в мечешка прегръдка и го целува по двете бузи. — Майка Русия не би могла да ти се отблагодари — шепне той. — Тази нощ влизаш в историята. — Пуска смаяния капитан и изчезва по стълбата. След миг камионът се изгубва в мрака.

Капитанът помирисва рублите, сякаш са рози, тъпче плика в джоба си и се качва в рубката. Минава от нея в навигаторската, а от нея — в каютата си, при своя помощник Сергей. Нарежда на младия грузинец да събуди екипажа и да вдигне котва. Като мърмори нещо неразбрано, младият мъж отива да изпълни заповедите.

Шепа човешки отпадъци се изсипва на палубата, в различна степен на пиянство. Тавров наблюдава от руля как събират въжетата и вдигат трапа. Моряците са общо десетина, включително двама, наети в последния момент за огняри. Старшият механик е опитен офицер, който е останал при капитана от приятелски чувства. Той размахва масльонката си като вълшебна пръчица и влива живот в купчината отпадъчна железария, която движи „Одеска звезда“. Постепенно се вдига налягането на парата.

Тавров хваща ръчката на машинния телеграф, разнася се дрънчене и корабът се отделя от пристана. Докато „Одеска звезда“ едва-едва пъпли през пристанището и подава нос извън него, който я види в мъглата се прекръства и шепне молитва. Прилича на кораб призрак, осъден вечно да кръстосва морската шир, в търсене на екипаж. Ходовите светлини едва мъждеят по мачтите като призрачни свещи в гробище.

Капитанът върти кораба си между обгърнати в мъгла други съдове, с лекотата на морско животно. Годините плаване между Одеса и Константинопол са гравирали маршрута в съзнанието му така, че той може да го измине със завързани очи. Никакви карти или знаци не са му нужни, за да знае във всеки момент на колко градуса трябва да завърти огромното колело на руля или какъв курс да следва.

Френските собственици на кораба умишлено не дават и петак за поддръжката му, с тайната надежда някоя хубава буря да го запрати на морското дъно, а те да получат застраховката му. През отточните отвори на палубата се сипе ръжда, която оставя мръсни следи по олющения корпус. Мачти и биги1 са цели в ръжда. Корпусът е наклонен тромаво на дясно, където се набира постоянно изпомпвана морска вода. Машините на „Звездата“ отдавна плачат за основен ремонт и се задъхват, като че ли имат емфизем. Единственият димоход на кораба бълва облак с отровна миризма на сяра, сякаш е свързан със сърцето на царството на Хадес. Като болник на смъртно легло, чиято душа неизвестно защо отказва да напусне окончателно износеното тяло, корабът продължава да пори морските талази, вместо да се спусне кротко под тях.

Тавров е наясно, че това е последният кораб под негова команда. Затова се стреми да поддържа собствения си външен блясък. Всяка сутрин лъска до изнемога обувките с изтънели подметки. Бялата риза е пожълтяла, но чиста, а панталоните от черен груб плат — винаги с ръб. Само изключителните способности на балсамьор обаче, биха могли да сторят нещо за физическия облик на капитана. Нощното бодърстване, слабата храна и лошото време са взели своето. Хлътналите бузи още повече подчертават дължината на покрития със спукани капиляри нос, а кожата е сивкава като пергамент.

Първият помощник отива да спи, а по-голямата част от екипажа се прибира в кубрика2, докато първата смяна огняри започва да храни огнената паст на пещта с въглища. Капитанът пали силна турска цигара, от която се прегъва на две, нападнат от остра кашлица. Овладял отново дишането си, той усеща полъха на хладен морски въздух през отворена врата. Оглежда се и установява, че вече не е сам. На прага е застанал огромен мъж, а около фигурата му се стелят талази мъгла. Той влиза и затваря вратата след себе си.

— Светлина — казва новодошлият с ясен баритон, който капитанът вече е чул при пристигането на непознатите гости.

Тавров дърпа шнура на голата крушка, която виси над главата му. Мъжът е свалил качулката си. Той е висок и слаб, а на главата си е накривил кожена казашка шапка, наречена „папаха“. Бледа следа от порезна рана разсича дясната буза над челюстта, кожата му е червеникава и опърлена от студа, а по черната коса и брада блестят капчици влага. Левият му ирис е матов от някакво нараняване или болест, а здравото око гледа с острата настойчивост на циклоп.

Подплатеното с кожа палто е разкопчано, за да покаже запасан на пояса кобур. Мъжагата държи в ръка пушка. През гърди носи патрондаш, а на кръста — сабя. Под палтото носи куртка в кално-сив цвят, а краката му са обути във високи кожени ботуши. Униформата и очевидно едва сдържаният зъл нрав издават у него казака — представител на войнствена каста, която населява крайбрежните на Черно море райони. Тавров се сгърчва от отвращение. Именно казаци причиниха гибелта на неговото семейство и той винаги се старае да стои настрана от това племе, което черпи утеха от страха, който предизвиква у другите.

Мъжът оглежда пустата рубка.

— Сам ли сте?

— Първият помощник спи там, отзад — отвръща Тавров, като кимва с глава към каютата си. — Пиян е и не чува нищо. — Предлага на непознатия цигара.

— Казвам се майор Пьотр Якилев — казва мъжът, като отклонява цигарата, — а вие ще правите онова, което ви се казва, капитан Тавров.

— Можете да разчитате на точността ми, господин майор.

— Аз не разчитам на никого. — Приближава и изстрелва думите си една по една: — Нито на белите, нито на червените. Нито на германците, нито на британците. Всички са против нас. Дори казаци преминават на страната, на болшевиките. — Втренчен в капитана, той търси най-малък признак на несъгласие. Като не вижда никаква заплаха от тази страна, той посяга с дебели пръсти.

— Цигара.

Тавров му подава целия пакет. Майорът пали и вдишва дима, като да е скъпоценен еликсир. Капитанът забелязва изговора на казака. Собственият му баща е служил като кочияш при заможен господар и Тавров добре познава говора на руския културен елит. Този мъж има вид на степен дивак, но говори като високо образован човек. Тавров знае, че в много случаи за командири на казачеството се назначават синове на благороднически фамилии, получили подобаващо образование във военни академии.

Тавров забелязва изтощението, изписано върху лицето на офицера, както и леката отпуснатост на раменете.

— Дълго ли пътувате? — пита той.

Майорът се усмихва безмълвно.

— Да, дълго и трудно. — Той пуска две струйки дим през ноздрите си и вади манерка с водка. Отпива дълга глътка и се оглежда: — Този кораб вони — отбелязва майорът.

— „Звездата“ е стар, престарял господин с голямо сърце.

— От това не смърди по-слабо — посочва офицерът.

— Когато човек е стигнал моята възраст, той се научава да не обръща внимание на подобни дреболии и да приема с благодарност онова, което му дава животът.

Майорът избухва в смях и тупва капитана по гърба с такава сила, че немощните му дробове се раздират от болезнен пристъп на кашлица. Казакът му подава манерката. Капитанът успява да поеме глътка. Водката е много добра — нищо общо с питието, на което е свикнал. Огнената течност гаси кашлицата и капитанът връща манерката, за да хване отново руля.

Якилев скрива водката в джоба на палтото си.

— Какво ви каза Фьодоров? — иска да знае той.

— Единствено, че ще качим пътници и товар, които означават извънредно много за Русия.

— Не сте ли любопитен?

Тавров свива рамене.

— Чух какво става на запад. Предполагам, че става дума за високопоставени чиновници, които бягат със семействата си и малкото лични вещи, които могат да вземат със себе си.

Якилев се усмихва.

— Хубава легенда.

Тавров пита на свой ред:

— Защо се спряхте на „Одеска звезда“? Има куп други кораби, които са пригодени за превоз на пасажери.

— Размърдайте мозъка си, капитане! — отвръща пренебрежително Якилев. — Никому не би минало през ума, че този стар цървул може да превозва важни пътници. — Хвърля поглед в тъмата на нощта. — Колко време ни трябва до Константинопол?

— Две денонощия, ако всичко върви добре.

— Погрижете се да бъде така.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Друго?

— Да. Наредете на екипажа да стои настрана от пътниците! Една готвачка ще влиза в кухнята, за да приготвя храна. Никой да не я заговаря. С мен числото на охраната е шестима и ще бъдем по всяко време нащрек. Ако някой се появи близо до каютите, без да е викан, ще бъде застрелян на мига. — Слага длан върху кобура, за да подчертае сериозността на думите си.

— Ще съобщя това на хората — казва капитанът. — Обикновено на мостика съм или аз, или първият помощник. Казва се Сергей.

— Пияницата?

Тавров кимва. Казакът клати глава, единственото му здраво око шари из пустата рубка, а после излиза така внезапно, както се е появил.

Капитанът гледа отворената врата и почесва брадичката си. Пътници с такава охрана не може да са обикновени чиновници. Най-вероятно вози много високопоставени лица, може би дори членове на двора. Но всичко това не му влиза в работата, решава той и се захваща със задълженията си. Проверява курса и уредите, след което излиза на дясното крило, за да се освежи.

Влажният въздух донася уханието на древните земи, проснати край морето. Наостря уши, за да долови накъсания ритъм на машината. Прекараните в морето десетилетия са изострили неимоверно сетивата му. В мъглата се движи друг кораб. Кой още може да бъде толкова безразсъден, че да потегли в такава мъгла? Сигурно е пиян.

Един нов звук заглушава шума от втория кораб. Откъм каютите се носи музика. Мъжки гласове пеят в хор „Боже, царя пази“. Меланхолията на тези гласове го натъжава и старият капитан се прибира в рубката, като затваря вратата зад гърба си, за да не ги чува.

Мъглата се вдига заедно с нощта, а първият помощник се появява с мътен поглед, за да смени капитана. Тавров му дава курса и излиза от рубката, за да се прозее срещу утринното слънце. Хвърля поглед над сатенената повърхност на морето и с удовлетворение установява, че слухът му не го е подвел — успоредно с дългата диря на „Звездата“ се движи рибарска гемия. Гледа я известно време, а след това свива рамене и отива да предупреди всеки един от хората си да не се мярка близо до офицерските каюти.

Доволен от резултата на обиколката, Тавров се свлича в своята койка и заспива облечен. Първият помощник е получил най-строга инструкция да го събуди при първия признак за нещо извънредно на борда. Независимо от това, овладял до съвършенство изкуството на котешкия сън, Тавров се буди на няколко пъти, за да се ослуша, а след това отново заспива. Към обяд става, за да хапне в каюткомпанията малко хляб и сирене, този път подкрепени с колбас, чиято покупка е станала възможна благодарение на придобитото богатство. В камбуза3 се суети едра жена, а един як казак носи изпускащи пара съдове към каютите. След като се нахранва, Тавров освобождава помощника си, за да стори и той същото. С напредването на деня, гемията изостава все повече, докато накрая се превръща в една от множеството трепкащи на хоризонта точки.

„Звездата“ се плъзга леко върху огледалната повърхност на огряното от слънчеви лъчи море. В желанието си да стигне Константинопол час по-скоро, Тавров е наредил да се поддържа скорост, близка до максималната, но в крайна сметка старото корито си плаща за младенческото безразсъдство. Около обяд едната машина аварира и макар старшият механик и първият помощник да си играят с нея няколко часа, единственият резултат е, че се омазват до уши. Капитанът разбира, че по-нататъшните усилия са обречени на същия провал и нарежда да продължат напред с една машина.

Майорът чака в рубката и реве като ранен бик, когато капитанът му излага положението. Тавров обяснява, че корабът ще стигне в Константинопол, макар и не толкова бързо — може би след още едно допълнително денонощие.

Якилев вдига юмруци във въздуха и вперва единствено око в капитана. Тавров очаква ей сега да го направят на кайма, но казакът изфучава и с рязко завъртане изскача от рубката. Тавров изпуска задържания в гърдите въздух и отива при картите си. Корабът напредва с половин бързина, но напредва. Капитанът се моли пред иконата на Свети Николай да не ги подведе и втората машина.

Якилев се връща поуспокоен. Капитанът го пита за състоянието на пътниците. Добре са, отвръща майорът, но ще бъдат още по-добре, ако вонящата ръждива кофа стигне най-после мястото, към което се е запътила. Отново пада мъгла и Тавров е принуден да намали ход с един-два възела4. Надява се Якилев да спи и да не забележи.

Тавров страда от нервен тик, характерен за мъжете с неговата професия и стаж — погледът му непрекъснато бяга по циферблатите на различните уреди в рубката. От време на време излиза ту на десния, ту на левия борд, за да провери състоянието на времето и морето. Към един часа след полунощ той излиза за пореден път на десния борд и проточва шия. Някакъв съд ги настига. Вслушва се напрегнато. Съдът ги приближава бързо.

Тавров е обикновен, но не и глупав човек. Грабва телефона, който свързва рубката с офицерските кабини.

— Какво искате? — лае Якилев в слушалката.

— Трябва да ви кажа нещо — отвръща капитанът.

— Ще намина по-късно.

— Не, много е важно. Трябва да ви го кажа незабавно.

— Добре. Слезте при нас! Не се притеснявайте — добавя Якилев с лоша усмивка. — Ще се опитам да не ви застрелям.

Капитанът оставя слушалката и буди Сергей, който вони на алкохол. Налива му чаша силно кафе без захар.

— Дръж същия курс на юг. Връщам се след малко. А сгазиш лука, а съм те лишил от водка чак до Константинопол.

Тавров бърза надолу и отваря внимателно вратата, почти в очакване да го посрещне облак куршуми. Якилев го чака. Застанал е широко разкрачен и с ръце на хълбоците. На пода спят четирима казака. Пети седи преметнал крак връз крак и държи карабина.

— Защо ме събудихте? — пита недоволно Якилев.

— Елате с мен, моля — отвръща капитанът и излиза. Спускат се върху потъналата в мъгла главна палуба и тръгват към кърмата. Тавров се надвесва над парапета и вперва поглед в тъмата, погълнала широката им пенеста диря. Той остава така няколко секунди и казва:

— Някакъв съд ни следва.

Якилев го гледа подозрително и свива шепа край ухото си.

— Вие сте се побъркал. Не чувам нищо, освен шума на този загубен кораб.

— Вие сте казак — казва Тавров. — Значи разбирате от коне, нали?

— Естествено — сопва се майорът с презрително сумтене. — Че кой не разбира?

— Аз например, но пък разбирам от кораби, за сметка на това и ви казвам, че ни преследват. Един от цилиндрите на този съд не работи. Мисля, че е същата гемия, която ни следваше през деня.

— Е и? Какво от това? Нали сме в морето? Рибата се въди в морето, нали така?

— На такова разстояние от брега няма риба. — Тавров се ослушва пак. — Няма съмнение: лодката е същата и следва нашия курс.

Майорът се впуска в дълга серия псувни и удря по парапета.

— Трябва да им се измъкнете.

— Няма как! Не и с една машина.

Лапата на Якилев грабва реверите на капитана и го изправя на пръсти.

— Не ми разправяйте на мен кое е възможно и кое не е — крясва той. — Трябваха ни седмици, за да се домъкнем от Киев. Температурата беше тридесет градуса под нулата. Вятърът шибаше лицата ни като с бич. Такава буря през живота си не бях виждал. Тръгнах с пълна сотня5. Сам виждате какво е останало от нея. Другите останаха в степите, за да ни пазят тила през линиите на германците. Ако не ни бяха помогнали татарите, никога нямаше да се доберем до Одеса. Но ние успяхме. И вие трябва да го сторите.

Тавров овладява кашлицата си.

— В такъв случай, ще трябва да сменим курса и да угасим светлините си.

— Ами, направете го! — нарежда офицерът и отпуска желязната хватка.

Капитанът овладява дишането си и бърза назад към мостика със следващия го по петите казак. Когато наближават стълбата, която води в рубката, отгоре блясва ярък правоъгълник светлина. Няколко души излизат на платформата, а зад гърба им остава отворената врата.

— Бързо вътре! — крясва Якилев.

— Искаме да подишаме чист въздух — обяснява женски глас с немски акцент. — Вътре ще се издушим.

— Моля ви, мадам — казва майорът с по-мек тон.

— Щом настоявате — отвръща жената след миг. С видима неохота изблъсква останалите в кабината. При обръщането, Тавров различава профила й. Има волева брадичка и съвсем леко чип нос.

Един от казаците се провиква:

— Не можах да ги удържа, господин майор.

— Прибирай се вътре и затвори тази врата, преди да е чул целия свят глупавите ти извинения.

Войникът изчезва и захлопва вратата. Докато Тавров зяпа нагоре към затворената врата, дебелият пръст на майора се забива в рамото му.

— Нищо не сте видял, капитане — съобщава му казакът с дрезгав глас.

— Тези хора…

— Нищичко! За бога, човече! Не искам да ви убивам.

Тавров се мъчи да отговори, но от устата му не излиза и звук. Усеща промяна в поведението на кораба и се дръпва от Якилев с думите:

— Трябва да вървя на мостика.

— Какво е станало?

— Няма никого на руля. Нима не усещате? Онзи глупак, първият помощник, пак се е насвяткал.

Тавров се изкачва пръв в рубката. В светлината на компаса вижда рулевото колело да се завърта ту в една, ту в друга посока, сякаш движено от невидими ръце. Капитанът влиза вътре и се спъва в нещо меко и стенещо. Ругае с мисълта, че помощникът му се е напил до несвяст. Запалва лампата и разбира, колко е далеч от истината.

Помощникът лежи ничком върху металната палуба, а около главата му има локва кръв. Гневът на капитана се превръща в уплаха. Коленичи до младежа и го обръща. Насреща му зейва като втора уста огромна рана — гърлото е прерязано.

С разширени от ужас очи, капитанът се изправя и започва да отстъпва назад, докато гърбът му опира в твърда човешка маса. Рязко се завърта и съзира Якилев.

— Какво е станало? — пита майорът.

— Невероятно! Някой е убил първия помощник!

Якилев подритва трупа с върха на ботуша.

— Кой би могъл да го направи?

— Никой.

— Никой е заклал помощника ви като прасе? Я елате на себе си, капитане!

Тавров клати глава и не може да откъсне очи от трупа на убития.

— Искам да кажа, че познавам отлично хората си. Всички, освен последните двама.

— Какви последни? — Здравото око на Якилев блясва като фар срещу Тавров.

— Наех ги в последния миг като огняри. Бяха в бара, в който разговарях с Фьодоров и после поискаха работа. Имаха вид на главорези, но не ми стигаха хора и нямах избор.

Якилев псува, вади пистолет и като блъска капитана встрани, хуква навън и вика хората си. Тавров поглежда отново помощника и си дава дума да не допусне без бой да му се случи същото. Връзва кормилото и като скача в каютата си, отваря с треперещи ръце вратата на сейфа. Измъква оттам маузер калибър 7.63, с който се е снабдил преди много години за случай на бунт, развива мекото кадифе, зарежда пълнителя и като пъха оръжието в пояса си, наднича предпазливо през вратата.

Спуска се на долната палуба и поглежда през кръглия илюминатор във вратата, която води към кабините на пътниците. Коридорчето е пусто. Спуска се на главната палуба и бавно се прокрадва в нощта. Забелязва приклекналите край парапета казаци.

Внезапно през борда прелита неголям черен предмет, който тупва върху палубата и започва да подскача отгоре й, като хвърля искри.

— Граната! — виква мъжки глас.

С бързината на змия, Якилев се хвърля към гранатата, хваща я и като се претъркулва по гръб, запраща опасната гостенка в морето. Следва експлозия и викове на болка, докато казаците стрелят с пушките си в мъглата. Един от войниците се надвесва над парапета, с остър нож в ръка и прерязва въжетата на няколко впити в него куки. Разнася се рев на двигател, а казаците не спират да стрелят, докато тайнствената лодка се отдалечава.

Майорът се обръща рязко, с готово за стрелба оръжие. Като забелязва капитана, той се усмихва.

— Най-добре е да скриете някъде тази играчка, преди да сте се наранил с нея — съветва го той.

Тавров пъха оръжието в пояса си и приближава с въпрос:

— Какво стана?

— Излязохте прав за преследвачите. Приближи ни рибарска гемия и някакви невъзпитани простаци направиха опит да се самопоканят на борда. Трябваше да им дадем урок. Един от вашите хора ги насочваше със светлинни сигнали, докато не забихме нож в сърцето му. — Казакът посочва простряно на палубата тяло.

— Посрещнахме горещо посетителите си — обажда се друг казак, а другарите му избухват в смях. Войниците изхвърлят трупа през борда. Капитанът се готви да попита за втория огняр, но закъснява.

Той съобщава за присъствието си с мощен удар — четирима казаци са покосени от пушечен огън, като с невидима коса. Един куршум попада в гърдите на Якилев и го поваля край борда. Той не пада веднага и използва собственото си тегло, за да изтласка капитана от опасната зона. Останалият невредим казак се хвърля по корем и пълзи върху палубата, без да прекратява стрелбата, но е закован на място, преди да стигне до укритието на един вентилационен отвор.

Използвайки заетостта на огняря, Тавров и майорът се измъкват настрани, но след няколко крачки, огромното тяло на казака се свлича в локва кръв. Той прави знак на капитана да се приближи и шепне в ухото му:

— Погрижи се за семейството — чува морякът хъхрещ, гърлен глас. — Те трябва да оцелеят. — Ръката се вкопчва в сакото на Тавров. — Не забравяй: без цар няма Русия. — Офицерът премигва, сякаш силно изненадан от положението, в което е поставен. — Да пукне този мърляв кораб! Дайте ми кон… кон… — И животът си отива от огромното тяло. Огънят в окото угасва, пръстите се отварят и изпускат реверите на сакото.

В този миг корпусът е разтърсен от силен удар. Свит на две, Тавров прибягва към борда и вижда рибарската гемия на стотина метра от кораба. От нея стрелят с малокалибрено оръдие. Второ попадение разтърсва корпуса.

Някъде отдолу се разнася приглушен тътен. От корпуса изтича запалено смазочно масло, което се разстила като огнена пелена върху повърхността на морето. Вторият огняр решава да напусне кораба. Притичва през палубата, захвърля пушката през борда и сам се мята в незаета от огнената покривка част от повърхността. Преценката му за скоростта, с която тя се разпространява обаче, се оказва неточна. За броени секунди, пламъците го поглъщат и страховитите му писъци огласят нощта.

Канонадата измъква останалите от техните укрития. Моряци тичат отчаяни към спасителната лодка откъм пощадената от огъня страна. Тавров иска да се присъедини към тях, но си спомня предсмъртните слова на Пьотр. Пълнейки с хриптене болните дробове, той се задъхва по стълбата нагоре и отваря с цялата тежест на тялото си вратата към офицерските кабини.

Погледът му пада върху покъртителна картина. Четири момичета, в девическите си рокли, се притискат към стената заедно с готвачката. Застанала в закрилническа поза над тях, по средата на помещението се е изправила жена на средна възраст, със сиво-сини, изпълнени с тъга очи. Тя има дълъг и тънък нос и волева, но изящна долна челюст. Устните й са решително свити. Биха могли да са просто които и да е подгонени от страха бежанци, но Тавров знае, че не е така. Трудно избира обръщението:

— Мадам — промълвя най-накрая той, — вие и децата трябва да дойдете в спасителната лодка.

— Кой сте вие? — пита жената със същия немски акцент, който капитанът вече е чул.

— Капитан Тавров. Командвам този кораб.

— Кажете ми какво стана. Какъв беше този шум?

— Охраната ви е избита. Корабът стана обект на нападение. Трябва да го напуснем.

Тя поглежда момичетата и сякаш от вида им събира нови сили.

— Капитан Тавров, ако изведете мен и децата ми в безопасност, ще бъдете богато възнаграден.

— Ще направя, каквото мога, мадам.

Тя кимва.

— Водете ни!

Тавров проверява дали пътят е чист, а после придържа вратата, докато семейството напуска каютата и прекосява палубата, като се държи встрани от огъня. Корабът се е наклонил твърде силно и те почти се катерят по хлъзгавата метална повърхност. Падат, стават, помагат си една на друга, но не спират да вървят напред.

Екипажът се тъпче в лодката, като се бори със спускателния механизъм. Капитанът взема нещата в свои ръце и нарежда на моряците да настанят семейството вътре. Когато всички са насядали, той заповядва да започне внимателно спускане. Безпокои го ъгълът на крена6, но въпреки него, лодката се спуска успешно, макар да блъска корпус о борда на кораба.

Спасителната лодка се намира на два-три метра над водната повърхност, когато един от мъжете възкликва. Гемията се е показала иззад носа на кораба, с насочено към лодката оръдие. Снарядът попада в края й, а в следващия миг въздухът се изпълва с трески, горещи парчета желязо и части от човешки тела.

Тавров е обгърнал с ръка най-близко седналото до него момиче. Продължава да го прегръща и когато се оказва в ледената вода, викайки високо името на загиналата си дъщеря. Вижда някакъв дървен отломък и се насочва с бавни движения към него, за да не бъде забелязан, като влачи почти изпадналото в несвяст момиче подире си. Той му помага да се покатери върху несигурния сал, а после го тласка от себе си, така че импровизираното спасително средство излиза заедно с товара си от светлината на загиващия кораб, за да потъне в мрака на нощта. Премръзнал и изтощен, старият капитан се плъзга под равнището на ледената вода, като отнася със себе си своята мечта за уютна къщичка на брега на морето.