Огнен лед

38

Вашингтон

Остин гребе с такова настървение в златистата мъглица над реката, че не забелязва моторницата, преди тя да тръгне бавно след него. Той спира, спира и тя. Кърт обърсва потта от челото, пие вода от пластмасовата си бутилка и отпуснал длани върху веслата, примижава срещу слънцето. Хвърлил поглед назад, той се пита, да не би пък все още да е останал живец, в някой сектор от обширната империя на Разов?

Започва отново да гребе. Лодката го следва. Спира отново. Спира и лодката. Един поглед наоколо го убеждава, че може да разчита само на собствените сили. В този ранен час по реката няма лодки, което е и причината Остин да гребе именно тогава. Той описва широка дъга и обръща острия нос на скула назад към къщи. Започва да гребе, като не забравя, че този процес е преди всичко техническа прецизност, отколкото сила. Докато приближава, различава белия корпус на лодката, но не може да види колко души има в нея. Натиска по-здраво веслата и тънкото тяло на скула се устремява към моторницата, неотвратимо като ракета.

Наближава участък от брега, който се вдава в реката като бирена бъчва. Остин знае, че на това място течението се завихря по особен начин и придръпва към брега нищо неподозиращия лодкар, за да го изхвърли отново навътре, малко по-надолу. Макар курсът му да прилича на права линия, всъщност той приближава земната издатина.

При следващото движение, Остин оставя едното весло извън водата, а другото използва като импровизирано кормило. Скулът рязко завива, а Кърт успява да го задържи да не се преобърне, насочил нос право в брега.

Разнася се сърдитият шум на двигател.

Беше се надявал да изненада непознатия преследвач и не очаква такава светкавична реакция от негова страна. Моторницата бързо потегля. Остин разбира, че няма да стигне брега и че е изложил борда на скула пред носа на моторницата. Той бързо изоставя първоначалния план и като прави нов завой, насочва лодката си право срещу наближаващата моторница.

Тя е малко по-дълга от скула, но гледана от равнището на водата, прилича на крайцер. Сблъсъкът би бил точно толкова разрушителен, колкото и с презокеански параход. Остин се надява непознатият да завие в последния миг или поне двата корпуса да се плъзнат един о друг. Малко преди очаквания сблъсък, Остин вдига едното весло на рамо, сякаш ще го използва вместо копие и стяга мускули.

Моторът заглъхва, лодката престава да глисира и цопва във водата. Спира на два-три метра от скула. Разнася се познат лаещ смях и изваяното лице на Петров се появява над борда. Руснакът носи бейзболна шапка и хавайска риза, с палми и полуголи жени по нея.

Остин връща веслото в ключа му. Сърцето му продължава да бие неудържимо.

— Здрасти, Иван. Все се питах, кога ли ще цъфнеш пак. Как разбра, че съм тук?

Петров свива рамене.

Остин казва с усмивка:

— Може да ти се види странно, обаче и аз надникнах в твоето досие. Май си станал Иван Петров едва напоследък.

Както е казал поетът, какво означава някакво си име?

— Кога си тръгваш?

— Утре. Вашият президент предава царското съкровище на Русия. Връщам се на бял кон и дори има приказки за политическа кариера. С изчезването на Разов, казашката му тълпа се разбяга и умерените имат шансове да се закрепят.

— Поздравления! Ти го заслужи!

— Благодаря, но честно казано, виждаш ли ме седнал в Думата?

— Май не, Иван. Ти ще си останеш винаги мъжът в сянка.

— Виниш ли ме за това? Там ми е мястото и там се чувствам най-уютно.

— Дали няма да ми отговориш на един-два въпроса, преди да приемеш нова самоличност? Разов наистина ли бе потомък на царя?

— Това му е казал баща му на смъртния си одър. Когато срещнал Борис, лудият монах видял в тази среща пръста на Провидението. Разполагаме със сигурни доказателства, че той е пряк потомък на Распутин.

— Другия побъркан поп?

Петров кимва.

Остин клати изненадан глава.

— Ами Разов?

— Баща му е бил дезинформиран. Селският поп бил пияница. Дочул историята за спасената княгиня, той я използвал, за да крънка пари за водка от бащата на Разов.

— Значи, не съществуват наследници на Мария.

— Не съм казал това. — Устните на Петров се разтягат в енигматична усмивка.

Остин вдига вежди.

— Великата княгиня Мария има двама наследника, които са още живи. Мъж и жена. Разговарял съм и с двамата. Те са доволни от живота си и ясно съзнават, какви бъркотии може да създаде появата им на бял свят, с истинска самоличност. Решен съм да проявя уважение към тяхното желание да останат анонимни. Как разбра, че Разов ще се появи при лорд Додсън?

— При огледа на яхтата открихме документи, от които личи, че короната е била предадена в ръцете на дядото. Взехме самолет на НАМПД до Лондон. Разов беше сам. Явно не е искал никой да узнае, че е откраднал короната. Жалко, че не успяхме да я спасим.

— Не съжалявайте! Там може би си е на по-спокойно място. Ако може да се посочи неодушевен предмет, предизвикал най-голямо количество безобразия, това е именно тя. Всеки един от скъпоценните й камъни е заплатен с кръвта и потта на безименни крепостници. — Петров наблюдава полета на един ястреб над реката и казва: — Е, мистър Остин…

— Кърт. Не са нужни официалности.

Петров козирува.

— До следваща среща, Кърт. — Дава рязко газ и се понася по реката, докато изчезва зад първия завой.

Остин натиска веслата и се връща у дома след няколко минути. Прибира скула и се качва на партерния етаж. Смъкнал шортите си, той сварява кафе и подрежда съставките на богата закуска.

— Голям ранобудник си!

Остин се обръща, за да види Каела Дорн, която слиза от спалнята. На себе си има горнище от пижама и усмивка.

— Да не те събудих?

Тя приближава и вдъхва уханието на прясно кафе.

— Не мога да си представя по-приятно събуждане! — Тя докосва част от белезите по неговото тяло. — Не можах да ги видя в тъмното снощи.

— Беше затворила очи.

— Ти също. Трябва да отбележа, че си го върнахме тъпкано за всичките пропуснати срещи.

— Надявам се, да си е струвало чакането.

Тя го целува нежно.

Кафето е готово. Той пълни чашите и двамата излизат на верандата, с изглед към Потомак. Въздухът е чист и свеж. Остин вдига тост с кафето:

— За новата ти работа в СиЕнЕн!

— Тя е твоя заслуга. Никога не бих я получила, ако не беше специалният ми репортаж за заговора „Атаман“. Ще ми липсват Майки и Дънди. Не знам как да ти се отплатя.

— Ти вече го стори.

— Да не искаш да кажеш, че ми осигури тази възможност, само за да ми бръкнеш в гащите?

— Виждаш ли друга причина?

Тя допира пръст до долната си устна и прави замислена физиономия.

— Всъщност, не.

Остин се бе обадил на Каела, преди да напусне Лондон, за да я предупреди за завръщането си. Уговориха си среща във Вашингтон, след като се отчете в НАМПД. Както бе обещал, той й даде интервю за случая с Разов. Някои подробности премълча, но й даде достатъчно нишки, по които да тръгне самостоятелно. Репортажът се въртя три денонощия по всички централни телевизии, а търсенето на журналистическия й талант стигна такива размери, че Кърт остана силно изненадан, когато тя се обади с предложението за тиха вечеря, в някой уютен селски хан на Вирджиния. Срещата продължи в къщата на Остин и тогава природата взе своето.

Остин излиза през официалния вход, който води към зелена морава и подсвирква. Две бели стрели литват през тревата. Възбудените хрътки го следват на верандата.

— Какво смяташ да правиш с тези типове? — пита Каела, докато гали Саша по главата.

— Засега ще бъдат мои гости. Когато тръгна за следващата задача, ще им потърся нов дом. А сега, искам да те изведа с лодка.

Тя се засмива тихичко.

— Каква лодка имаш?

Остин отвръща:

— НАМПД и аз придобихме напоследък една много голяма яхта.

Тя го прегръща през врата и го целува страстно. После казва с дрезгав глас:

— Дано имат обслужване по стаите!