Огнен лед

9

Фенерчето угасва, за да бъде заменено от светлината на малка настолна лампа, която изважда на бял свят лицето на около четиридесет годишен мъж. То има широко чело и високи скули и би могло да се нарече красиво, ако не беше голям белег върху дясната страна.

— Не се плашете, мистър Остин, аз не съм Фантомът от операта.

Мисълта на Кърт се стрелва петнадесет години назад към Баренцово море. Отново усеща пронизителния мраз през отопляемия си костюм, докато нагласява часовниковия механизъм на мощния взрив, който неизвестно защо е пощадил руснака.

— Съжалявам за онзи капан, Иван, но те предупредих.

— Няма нужда от извинения. Военна злополука. — Той млъква. — От много време се питам едно нещо. Да речем, че местата ни бяха разменени. Щеше ли да се вслушаш в подобно предупреждение от моя страна?

Като мисли малко, Остин казва:

— Може би щях да го приема за заблуда, както си сторил ти. Ласкае ме мисълта, че бих предпочел благоразумието пред храбростта, но не съм сигурен дали щеше да е така — петнадесет години от тогава.

— Да, беше много отдавна. — Устните на Петров се отпускат в тъжна усмивка. — Очевидно здравият разум се е оказал безсилен пред юношеското ми нетърпение. То бе непобедимо в онези времена. Не се притеснявай — нямам намерение да прехвърлям върху теб отговорността за собствената си глупост. Ако те смятах за отговорен, отдавна да съм те ликвидирал. Както се казва, на война като на война. В известен смисъл и ти си осакатен колкото мен, само че белезите върху сърцето ти не се виждат. Войната ни направи коравосърдечни — и теб, и мен.

— Май чух някъде, че Студената война е свършила. Имам предложение: защо не накараш приятелите си да ни заведат в бара на хотел „Папас“? Там можем да си поприказваме за старото време на чашка.

— Всяко нещо с времето си, мистър Остин. Всяко нещо с времето си. Трябва да обсъдим проблем от изключителна важност. — Гласът на Петров става делови, а погледът му се втренчва в очите на госта. — Ще ми се да науча, какво точно търсеше при една изоставена съветска база за подводници?

— Пък аз наивно си въобразявах, че кратката ни визита е останала незабелязана.

— Съвсем не. Мястото е пусто. При други обстоятелства би могъл да дебаркираш с цял полк морски пехотинци, без никой да забележи. От няколко месеца държим района под наблюдение, но сега ни свари неподготвени. От прихванатия радиообмен знаем, че си се приземил с някакъв летателен апарат, а кораб на НАМПД те е взел от брега. Кажи ми моля, какво правеше на руска територия. Помисли си добре — не бързаме за никъде.

— Ще те осведомя с най-голямо удоволствие. — Остин се размърдва. — Може би ще си спомня по-лесно, ако не седя върху китките си. Не могат ли да ги поотпуснат малко?

Петров мисли няколко секунди и кимва.

— Смятам те за опасен човек, Остин. Да не ти хрумне някоя глупост.

Петров дава къса команда. Някой приближава отзад. Остин усеща студено острие до китките си и лентата е прерязана с едно движение.

— А сега, твоята история, Остин.

Кърт възстановява нормалното кръвообращение с масаж.

— Намирах се на борда на изследователския кораб „Арго“, със задача да помогна при проучването на морските вълни и течения, по един проект на НАМПД. Телевизионен екип от трима души трябваше да ни посети, но дочули за военната база и решили да й хвърлят един поглед, преди да дойдат на кораба и без да ни уведомят за промяната в плановете си. Закъсняха и аз излетях да ги потърся. Някакви лица от сушата застреляха лодкаря им, след което направиха опит да ликвидират и тях.

— Какви бяха тези убийци?

— Десетина конника в казашки униформи. Дори сабите и пушките им бяха от онова време. Истински.

— Какво стана после?

Остин разказва подробно за схватката. Петров слуша внимателно, но имайки предвид собствените си впечатления от изобретателността на събеседника си, не остава особено изненадан от изхода на неравния двубой.

— Свръхлек. Гениално хрумване — да използваш сигналния пистолет.

Остин свива рамене.

— Извадих късмет. Те пък използваха антични пушки. Иначе моята история би била лишена от щастлив край ала Холивуд.

— От въздуха не би могъл да се информираш за тази особеност. Сигурно си се приземил?

— В известен смисъл. Древни или не, тези пушки направиха на парцали крилете ми. Разбих се върху пясъка.

— Какво друго забеляза, освен оръжието? Най-подробно, моля.

— Намерихме труп на дюната.

— Облечен като останалите?

— Именно. Кожена шапка, торбести панталони. Намерих това нещо. — Той бърка в джоба си и измъква кокардата, смъкната от шапката на убития казак.

Петров разглежда емблемата и я подава с безизразно лице на един от хората си.

— Продължавай! — казва той.

— След като се убедих, че журналистите са невредими, повиках кораба. Взеха ни на борда и се измъкнахме възможно най-бързо.

— Не открихме никакви следи нито от трупове, нито от оръжие — казва Петров.

— Не знам какво е станало с трупа. Може би онези са почистили след нас. Що се отнася до оръжието, взехме го с нас.

— Но това е кражба, мистър Остин.

— Предпочитам термина „военен трофей“.

Петров махва с ръка.

— Както и да е. А телевизионния екип — заснеха ли нещо?

— Отначало се бореха за живота си. После снимаха трупа, но без обяснения, надали могат да направят кой знае какво с тези кадри.

— Надявам се да е така и то заради самите тях.

— Може ли един въпрос?

— Тук аз ги задавам.

— Известно ми е, но това е най-малкото, което можеш да направиш, в замяна на хубавия букет, който ти пратих.

— Вече съм върнал жеста, като не те убих. Но, карай, задавай въпроса си.

— Каква е цялата тази дяволска работа?

Лека усмивка огъва устните на Петров и той взема пакета цигари от масата пред себе си. Изважда много внимателно една цигара и като пали края й, изпуска дима през ноздри. Острият цигарен дим изпълва стаята и пропъжда миризмата на застояло.

— Какво знаеш за положението в Русия днес?

— Каквото пише по вестниците. Не е тайна, че страната е изправена пред огромни проблеми. Икономиката е нестабилна, организираната престъпност и корупцията са по-могъщи отколкото в Чикаго, по времето на Ал Капоне, военните ви са недоволни от липсата на средства и ниското заплащане, здравеопазването ви е в кома, а в пограничните райони бушуват десетки бунтове и националноосвободителни движения. Но пък от друга страна, разполагате с изобилие от природни богатства, както и с интелигентен и многоброен човешки ресурс. Ако сами не се изпотрепете, ще излезете от кризата, за което обаче е нужно време.

— Доста прилично описание на твърде комплицираната обстановка. В друг случай бих казал, че си прав. Ще се измъкнем. Нашият народ е свикнал с трудностите. Нещо повече — сам си ги създава. Но в настоящия момент сме изправени пред сили, чиито мащаби надвишават всичко познато до момента.

— Що за сили?

— От най-лошите. Човешки страсти, подгонени от див национализъм, цинизъм, отчаяние и безнадеждност.

— И преди сте се сблъсквали с национализма.

— Да, но винаги успявахме да го държим в разумни граници, като изнудвахме водачите или ги представяхме като побъркани ексцентрици, преди да успеят да издигнат своята кауза и да увлекат масите след себе си. Сега е друго. Новото движение се пръкна от степите в южната част на Русия, черноморското крайбрежие, заселено с казаци.

— Казаци? Като онези, които срещнах днес?

— Именно. Първоначално са били живеещи извън закона свободни номади, които заселвали постепенно южните части на Русия и Украйна. След това се обединили в хлабави съюзи. Прочути са с ездаческите си способности, с чиято помощ осигурявали на Петър Велики победи над Отоманската империя. С течение на времето, са се развили във военна каста. Превърнали се в елитни кавалеристи при царете, които тероризирали с тяхна помощ бунтовници, профсъюзни активисти и малцинствени групи.

— След това идва революцията, царят пада, а казаците стават файтонджии в Париж — завършва Остин.

— Не всички имат този късмет. Едни се присъединяват към болшевиките, други защитават с кръвта си останките от имперска Русия, дори и след убийството на царското семейство. Сталин прави опит да ги неутрализира или елиминира, но успява само отчасти. До ден-днешен казаците представляват военна каста, убедена в специалната си мисия на народ, олицетворяващ самата идея за чиста и свята Майка Русия. Наричат себе си „казачество“. Терминът съдържа и идеята за избран от висша сила народ, който да господства над малоценните раси.

Остин се размърдва на стола си.

— Те не са първите, решили че им е отредена свещената мисия да оправят света. Историята е пълна с примери за подобни избраници, които идват, за да си отидат бързо-бързо, като оставят подире си камари трупове.

— Така е. Разликата се състои в това, че тези избраници заемат страници от световната история, а казаците и сляпата им вяра са си живи и здрави днес. — Той се навежда над масата и втренчва поглед в Остин. — Русия се превръща в страна на насилието, а насилието е в кръвта на казачеството. Наблюдава се мащабен възродителен подем в неговите среди. Неоказаците са завладели властта в цели територии около Черно море. Пренебрегват централната власт, защото знаят, че тя е твърде слаба и беззъба. Основали са частни армии и набират наемници. Идеите им завладяват съзнанието и на мнозина руснаци, които се умориха бързо от така наречения капитализъм и свобода. Мнозина в парламента, както и от улицата лелеят мечти за възстановяване на някогашното величие на Русия, а пътят към него виждат в най-реакционен национализъм. В редовете на руската армия съществуват чисто казашки единици, които следват собствените си традиции и имат техни си военни рангове и отделна офицерска каста. Основали са Нова Русия край бреговете на Черно море и напират към съседни територии, с цялата си организирана мощ от седем милиона души. Тази кокарда, която си намерил, е емблемата на движението им. Представлява изгряващо над Нова Русия слънце.

— Но те са все пак малцинство, Иван. Какво толкова могат да сторят?

— И болшевиките бяха незначително малцинство, но отлично знаеха как да хванат за сърцето самата Русия. Знаеха, че на войниците им е дошло до гуша от воюване, а селяните искат земя.

— Те имаха своя Ленин.

— Каза го вместо мен — отбелязва Петров, с нерадостна усмивка. — Съвършено вярно. Революцията не би успяла без решителен и безпощаден ръководител, който обедини страната и размаза като буболечка съпротивата. — Усмивката изчезва. — Подобен водач имат и казаците. Името му е Михаил Разов. Приказно богат минен магнат, с огромни интереси в корабоплаването, който оглавява стопанския гигант „Атаман Индъстриз“. Посветил се е на идеята за възстановяване на Велика Русия. Възприел е казашкото преклонение пред мъжествеността и грубата сила. Според него, корупцията се ликвидира най-ефикасно с картечница. Абсолютен параноик, той е уверен, че цял свят се е спуснал по петите му.

— Парите и властта образуват могъща смеска.

— Нещата са по-дълбоки. — Петров пали нова цигара. Остин забелязва с изненада, че ръката с клечката кибрит трепери. — Съветва го някакъв монах на име Борис, човек с вроден магнетизъм и репутация на пророк. Той упражнява зловредно влияние върху Разов, като му внушава, че е законен наследник на Петър Велики и бъдещ цар на Русия.

— Пък аз бях останал с впечатлението, че Николай е последната брънка в династията на Романови.

— Въпросът е бил винаги спорен.

— И така да е, аз също мога да заявя претенции към испанския трон, но това не означава, че ще ми го дадат.

— Разов твърди, че разполага с доказателство.

— ДНК-проба?

— Съмнявам се, че ще допусне да му вземат кръв.

— Изглежда, добре сте се насадили — съгласява се Остин. — Имате си съпротивително движение, имате си харизматична фигура за водач, на всичко отгоре насъсквана от пророк с месиански, че и наследнически претенции. Благодатни условия за една хубава революция.

Думите на Петров звучат тържествено:

— Няма такова нещо като „изглежда“. Русия е на ръба на неоказашко възраждане, което може да я залее цяла, като заличи от лицето на земята всички наши постижения. Царят и семейството му са вече канонизирани от десните сили в страната. А Разов се е навел, за да наметне свещеното наметало. — Петров се усмихва. — Малцина са политиците, които могат с чиста съвест да заявят, че са били свалени от светец.

— Повечето твърдят, че сами са светци. Но каква е твоята роля във всичко това? За КГБ ли работиш?

— КГБ е пълно с хора на Разов. Аз оглавявам малка група в недрата на министерството, която се е заела със задачата да държи под око силите, представляващи заплаха за сигурността на страната. Отчитам се направо пред президента. Но това е само част от историята. Има и друга, която засяга и твоята страна, Остин. Според Разов, САЩ оглавяват международна конспирация, поставила си за цел да навлича непрекъснато беди върху Русия. Той е убеден, че твоята страна използва своята мощ навсякъде по света, за да държи Русия изостанала и бедна. Това становище споделят и мнозина в Думата.

— Америка има дълъг списък с врагове. Това е част от цената за ролята й като единствена суперсила.

— Добави името Разов в този списък. Той има не само политически, но и лични причини за омразата си. Годеницата му бе убита случайно, по време на бомбардировките в Белград преди седем години. Доколкото съм чувал, Ирина била изключителна красавица, а той така и не е преживял загубата й. Така че, приеми нещата много сериозно и не забравяй, че той се готви да причини сериозни вреди на страната ти.

— По какъв начин?

Петров разперва ръце.

— Не знаем. Известно ни е само, че операцията се нарича „Тройка“.

— Значи, губиш както собственото си, така и моето време. Би следвало да използваш дипломатически канали и да дадеш тази информация на началниците във Вашингтон.

— Направено е вече. Предупредихме ги да не предприемат никакви открити действия.

— Не мога да си представя, че Белият дом или Пентагонът биха пренебрегнали подобна информация. Особено пък сега, след като платиха скъпо, за да се научат да се отнасят сериозно към всяка заплаха.

— Е, те не останаха доволни от нашата позиция. Предупредихме ги, че ако реагират тромаво, ще провалят нашите усилия и ще направят възможно заплахата, каквато и да е тя, да бъде изпълнена.

— Има ли връзка между нея и базата за подводни лодки?

— Сам отговори на този въпрос. Тя бе създадена за обслужване на подводници, въоръжени с ракети със среден радиус на действие, а задачата им бе да кръстосват Черно море и да не дават мира на Турция, защото разрешава на Америка да поддържа бази на нейна територия. Базата бе изоставена след краха на СССР и остана безлюдна години наред. После Разов я нае. Корабите му непрекъснато влизат и излизат от нея. Срещнатите от теб казаци са част от охраната.

— За какво са им тези циркаджийски костюми и антично въоръжение?

— Свързани са със символиката на неговото движение. Част от хората са екипирани точно като царските гвардейци. Но не бива да се заблуждаваш — той е струпал достатъчно количество модерно въоръжение от арсеналите на бившата съветска армия.

— Защо не сте ги подгонили досега?

— Наблюдаваме ги отдавна и изчакваме удобен момент. И ето че изневиделица се изтърси ти.

— Съжалявам, че ви разбърках картите, но хората бяха изпаднали в беда и се наложи да им помогна.

— Според нас, той ще нападне САЩ, преди да завземе властта у нас.

— Бих могъл да ви помогна в разкриването на неговите планове.

Петров клати енергично глава.

— Не искаме американски каубои да нахлуват с пистолети във всяка ръка.

— И аз не искам. Аз съм учен от НАМПД.

— Ти си лукав и страдаш от склонност към нарушаване на правилата. Известна ми е дейността на групата ти. Разполагаме със сведения за ролята ти в аферата „Андреа Дориа“, както и в заговора за узурпиране на правата над световните водни запаси.

— Все гледаме да си запълним свободното време.

— Тогава, запълвайте го с проблемите на океана.

Остин скръства ръце пред гърди.

— Ако те разбирам правилно, очакваш от нас да броим рибките в морето, когато вашият луд нахлуе в страната ни?

— Имаме най-сериозното намерение да спрем Разов, преди да се е стигнало дотам. Твоята намеса може вече да е повлияла фатално върху усилията ни в тази насока. Ако не се държиш настрана, ще те приема като враг на руския народ и ще действам съответно.

— Благодаря за съвета. — Остин поглежда часовника си. — Жал ми е да прекъсна приятната среща, но вече закъснявам за вечеря с изключително красива жена, така че ако си свършил…

— Свърших. — Петров излайва нещо на руски. Мъжагите изправят Остин на крака и се опитват да го изведат през вратата. Той успява да остане на място и казва:

— Приятно ми бе да те видя, Иван. Съжалявам за стореното по-рано.

— Миналото си е минало. Бъдещето е, за което трябва да се погрижим и двамата. — Петров опипва белега си и казва с официален тон: — Вие ми дадохте много полезен урок, мистър Остин.

— И той е?

— Опознай противника си.

Водят го назад през тъмния коридор към скърцащата кабина на асансьора. Минута по-късно е вече в таксито. Шофьорът избира друг маршрут и не след дълго Остин се оказва точно на мястото, откъдето го взеха.

— Вън — казва шофьорът.

Остин се подчинява с готовност. Отскача назад, за да не го събори изфучалата машина. Гледа как стоповете й изчезват зад първия завой и тръгва към трапа на „Арго“. Обажда се в хотела на Каела. След като никой не отговаря от стаята, проверява за оставено на рецепцията съобщение.

— Да, сър, има такова — оставено е от госпожица Дорн — казва администраторът.

— Прочетете ми го, моля.

— Да, сър. Пише следното: „Чаках цял час. Сигурно е изникнало нещо по-важно. Отивам да вечерям с момчетата. Каела“.

Остин се мръщи. В съобщението няма и дума за пренасрочване на срещата. Ще трябва да оправи нещата на сутринта. Междувременно излиза на палубата и започва да я кръстосва надлъж и шир, като обмисля всяка дума от разговора с Иван. Постепенно устните му се свиват решително. Да пукне, ако остане бездеен, докато над страната му виси заплаха. Най-лесният начин да накараш Кърт да направи нещо е да му го забраниш. Прибира се в каютата и набира един номер.

На осем хиляди километра от тук, Хосе „Джо“ Завала вдига жужащата машинка от стойката й в своя корвет кабрио 1961 и отговаря с весело „здрасти“. Завала тъкмо си мисли, колко прекрасен е светът: той е млад, здрав и с работа, която му оставя колкото щеш свободно време. До него е седнала знойна блондинка — статистичка в Министерството на търговията. На път са към едно уютно ресторантче във Вирджиния, където ги очаква романтична вечеря на свещи. Топлият въздух приятно разрошва гъстата му черна коса. След вечеря ще посетят жилището му в бившата сграда на общинската библиотека за по чашка, а след това… кой знае? Има всякакви възможности. Може тази вечер да се окаже начало на продължителна връзка. „Продължителна“ има собствено значение в особения свят на Завала.

Чул гласа на своя приятел и колега, Джо се радва искрено. Лицето му се озарява от усмивка.

— Здравей Кърт, стари приятелю. Как караш отпуската?

— Свърши. Както и твоята впрочем, длъжен съм да ти кажа.

Усмивката на Завала посърва и израз на болка помрачава красивото му лице, докато Остин излага плановете си за най-непосредственото бъдеще. Той оставя телефона с дълбока въздишка, поглежда в преданите, красиви очи на своята спътничка и съобщава:

— Опасявам се, че имам лоши новини: баба ми е починала току-що.

Докато Завала се мъчи да компенсира разочарованието на дамата си с дълъг списък умопомрачителни обещания, Пол Траут е сгънал като богомолка двуметровата си фигура над един микроскоп в Океанографския институт на Масачузетс, зает с вдъхновяващата задача да изследва кални проби от най-дълбокото дъно на Атлантическия океан. Макар това занимание да дава обилни възможности човек да се изпоцапа, лабораторната манта на Пол е безупречно бяла. Вързал е една от безбройните си ярки папийонки, а светлокестенявата му коса е сресана с път точно по средата и след това назад над ушите.

Траут пораства в Уудс хол, където баща му се занимава с риболов и при всяка възможност, се завръща при корените си. Поддържа близки приятелски връзки с мнозина учени от този световно признат институт и често им предоставя знанията и опита си на дълбокодънен геолог.

Съсредоточеното внимание на Траут е отвлечено от глас, който вика името му. Без да вдига глава от микроскопа, той поглежда нагоре и забелязва една от техническите помощнички.

— Току-що ви потърсиха по телефона, доктор Траут — казва тя и му подава слушалка. Мисълта му е все още на морското дъно и когато чува гласа на Остин, приема, че му се обажда от централата на НАМПД.

— Върна ли се вече, Кърт?

— Всъщност, още съм в Истанбул, където ще пристигнеш и ти до двадесет часа. Имам една задача за теб тук, в Черно море.

Лешниковите очи на Пол примигват. Истанбул. Черно море? Реакцията му е тъкмо обратната на тази при Завала:

— Винаги съм искал да поработя по онези места. Колегите ми ще позеленеят от завист.

— Кога тръгваш?

— Затънал съм до уши в кал, но мога да замина веднага за Вашингтон.

Линията заглъхва в другия си край, докато Остин си представя Пол потънал в кал. Той е свикнал с характерната за всеки истински янки ексцентричност на Траут и се отказва да научи подробностите. Добавя само:

— Кажи на Гемей.

— Наслука, капитане — отвръща Траут, с прочутото рибарско пожелание. — До утре.

На шест метра под водната повърхност, източно от Маратон, във Флорида кийз, жената на Пол, Гемей, чопли с нож около голям корал. Откъртва парченце и го прибира в специална торбичка на кръста си. Тя използва част от свободното си време, за да помогне на група специалисти, които проучват причините за влошения коралов растеж в района. Заключенията й не са обнадеждаващи. Положението е по-лошо от миналата година. Новите корали, които не са направо ликвидирани от отровните отпадъчни води на Флорида, са безцветни или кафеникави и нямат нищо общо с веселия колорит на съплеменниците си от бистрите води на Карибите или Червено море.

Долавя остър плющящ звук — някой сигнализира от повърхността. Прибира ножа в канията, променя налягането в компенсатора и с няколко мощни тласъка на изваяните си бедра, изскача над кораловия риф. Хваща се за наетата лодка и примигва срещу яркото слънце на Флорида. Съсухреният лодкар, наричан Бъд, заради марката бира, която харесва, държи малко чукче, с което е сигнализирал върху металната стълба на кърмата.

— Капитанът на пристанището се обади по радиото — крещи Бъд. — Мъжът ти те търсел под дърво и камък.

Гемей доплува до стълбата, подава кислородната бутилка и колана си, а после се прехвърля в лодката. Изтръсква солената вода от тъмночервената си коса и бърше лице с кърпа. Тя е висока и слаба за ръста си и ако свали някой здравословен килограм, ще да заприлича на модел. Изважда парчето корал и го тика под носа на Бъд.

Той поклаща глава.

— Водолазният ми бизнес отива на кино, ако това продължи.

Той е прав. Нужно е колосално обединено усилие от страна на всички — от местното население до Конгреса, — за да се върне животът по тези места.

— Оставил ли е съобщение мъжът ми?

— Да — веднага да му се обадиш. Викал ви някой си Кърт. Май отпуската ти свърши.

Тя се усмихва, като разкрива съвсем леко раздалечените си предни зъби и подхвърля парчето корал на Бъд.

— Тъй ще да е.