Очите на Остин свикват бързо с полумрака. Острият мирис на тамян му напомня за древна византийска катедрала или манастир, каквито е виждал в Гърция. В специално пригодени ниши, в грубо измазаната стена, са разположени газени светилници от злато и стъклопис. Навсякъде има прекрасни икони. Извитият таван е укрепен с яки дъбови греди. Стол с висока облегалка е обърнат към олтар, разположен в дъното на помещението.
Двамата приближават. Олтарът е покрит с пурпурна тъкан, върху която е извезана със злато буквата „Р“. Върху олтара дими кадилница. Върху стената над олтара е закачена лампа, чиято жълта светлина пада върху снимка, в рамка от чисто злато.
На снимката са запечатани седем души. От чертите им личи, че двамата възрастни и петте деца са едно семейство. От лявата страна е застанал прав брадат мъж, в парадна военна униформа с богата украса. Върху гърдите му личат медали.
Слабичко и бледо момче с моряшко костюмче е застанало отпред. До него са наредени три момичета в юношеска възраст и едно по-малко. Всичките са скупчени около седнала жена на средна възраст. Чертите на децата съвместяват широкото чело на бащата и овала на майчиното лице. На преден план се вижда ниска колона, чийто капител е увенчан с великолепна корона.
Тя е масивна и очевидно не е предназначена за продължително носене. Инкрустирана е щедро с рубини, диаманти и смарагди. Всички те блестят като малки пламъчета дори и от черно-бялата фотография. Двуглав орел е впил нокти в земното кълбо.
— Тази дрънкулка не ще да е съвсем евтина — отбелязва Завала, като се навежда, за да разгледа по-добре снимката. — Всички имат толкова нещастен вид.
— Сигурно предчувстват какво ги чака — обажда се Остин. Прокарва пръсти по златната буква и добавя: — „Р“ ще рече „Романови“. — Оглежда помещението. — Това е светилище, в памет на Николай II и неговото семейство. Момченцето е престолонаследник и би следвало да стане цар, ако не бе застреляно заедно с останалите членове на семейството.
Остин сяда на стола с висока облегалка и когато се отпуска назад, в пространството се разнасят дълбоки гласове на мъжки хор. Религиозният химн изпълва помещението и отеква от стените. Остин скача от стола като изхвърлен от пружина и песента мигом секва.
Завала съзира изненаданата физиономия на Кърт и се засмива:
— Малко друса, нали?
— Хитро — отбелязва Кърт и натиска облегалката с ръка. — Песента се чува отново и спира, щом отпуска ръка. — Механичен прекъсвач, който дава съвършено друг смисъл на израза „музикален стол“. Искаш ли да опиташ?
— Не, благодаря. Моят музикален вкус дърпа повече към салсата36.
— Ще трябва да помисля за колекцията си от съвременен джаз. — Остин поглежда вратата. — Нямаме повече работа тук. Дори и най-тъпият плъх не би се оставил да го загащят на такова място.
Излизат от печалното светилище на царското семейство и се връщат при стълбата. Изкачват още един етаж, за да се окажат в друго казармено помещение, което не се отличава от първото, освен с това, че е невероятно разхвърляно, а във въздуха се носи смрад на некъпани тела и развалена храна.
— Пфу! — възмущава се Завала.
Остин бърчи нос.
— Нещата трябва да се разглеждат откъм положителната им страна — тук не ни трябва куче, за да проследим миризмата.
Тръгват по широк коридор, който се издига нагоре също като рампа в подземен гараж. Не след дълго вонята от спалното помещение е отвята от свеж полъх. Естествената светлина, която блика иззад недалечен завой, кара да избледнеят жълтите кръгове, хвърляни от лампите на тавана.
Коридорът свършва с широко отворена стоманена врата. Къс мост води към нещо като склад или гараж. Бетонният под е осеян с маслени петна и изпражнения на дребни животни. От купчина боклук Остин измъква пожълтял брой на „Правда“. Рунтавите вежди на Леонид Брежнев личат на първата страница.
Остин захвърля вестника и приближава един прозорец. В желязната рамка не е останало и парче стъкло, което да пречи на погледа. Виждат се няколко стоманени конструкции. Складът е част от цял комплекс изоставени сгради. Остин ги е виждал вече от въздуха. Те са покрити изцяло с ръжда, а покривните греди са се огънали под тежестта на годините. Бетонните стени са обрасли в зеленина.
Завала изсвирва остро. Той гледа през насрещен прозорец. Като се провира през боклуците, Остин отива при него и надниква навън. Постройката е разположена върху ниско възвишение над огромно, обрасло с бурени поле, чиято форма е груб правоъгълник, леко вдълбан като огромна сапунерка. В единия край стърчи ръждива футболна врата. Явно игрище, използвано някога за разтуха на пристигащите подводни екипажи.
Сега трите страни на полето са пълни с конници. Четвъртата, открита към постройките, е оставена празна. Остин разпознава сивите рубашки и черни панталони на казаците, които го свалиха. Сега броят им е поне три пъти по-голям и погледите на всички са насочени към центъра на игрището.
— Защо не ми каза, че ще посетим клуб по поло? — сърди се Завала, със зле имитиран английски акцент.
— Исках да те изненадам — отвръща Остин, загледан в скупчената насред полето групичка. — Дошли сме навреме за последната чука37. Ела с мен и ще те запозная с приятелчетата, които срещнах при първото си идване тук.
Остин и Завала се измъкват от сградата и стигат с пълзене до края на игрището, където бурените разредяват. Кърт отстранява с ръка треволяка, за да види по-добре тримата конника, които се втурват откъм трите страни на игрището към групичката мъже в средата. Те се носят в галоп, надали кръвожадни викове, за да спрат току пред краката на хората и започват да ги обикалят в кръг, като апахи дилижанс. С всяка обиколка скъсяват разстоянието. Конските копита хвърлят пръст, а ездачите се навеждат встрани и нанасят страховити удари с бичове.
Остин бързо схваща едностранчивите правила на играта. Казаците се стремят да разпръснат групата и да подгонят хората по отделно. Четвъртата страна е оставена нарочно отворена, за да изкуши някого да побегне натам. Но този замисъл не дава плод. При всяка следваща обиколка, групата се сплотява все по-гъсто, също като стадо зебри, нападнато от лъвове.
Тримата казаци се връщат на изходни позиции, с дивашки викове. Остин очаква нова, може би по-многобройна атака. Но вместо това, от редиците излиза самотен конник и повежда коня си ходом като на утринна разходка.
Остин засенчва бинокъла с длан, за да не отрази слънчевите лъчи. Ездачът носи познатата кално-сива рубашка, торбести черни панталони и кожена шапка, макар да е доста горещо. Гърдите му са кръстосани от патрондаши. Тъмносивият му огромен кон има широка задница и мощни плещи като на впрегатно животно.
Остин се вглежда в дългата, рошава брада и пуска злобна усмивка. За последен път бе видял тази червенобрада физиономия, лепната за приклада на старинна пушка.
— Ето че пак се срещаме.
— Този уличен метач да не ти е приятел? — интересува се Завала.
— Бегъл познат. Разменихме погледи неотдавна.
Без да бърза, казакът преминава в параден ход и обикаля игрището, под одобрителните възгласи на останалите. След това измъква сабята си, вдига я високо над главата и надава дрезгав вик. Забива шпори в корема на животното и тръгва към средата на полето, устремен като топка за боулинг. В последния миг спира рязко коня, който прикляква на задни крака и бие отчаяно въздуха с предните.
Мъжете се дръпват назад, за да избегнат ударите на копитата. В. суматохата един се препъва и пада на земята, като остава сам. Бързо скача на крака и иска да се втурне към относителната безопасност на общността, но казакът му препречва път с коня си. Мъжът финтира надясно и хуква в противоположната посока. Казакът предугажда този ход и го завръща като каубой говедо. Като не вижда друг изход, мъжът хуква към свободния край на полето.
Лицето на бегача изразява пълна решимост, макар да си дава сметка, че неговите два крака не могат да надбягат четирите на животното. Казакът не бърза да го гони, а продължава да изпълнява фигури, за радост на другарите си. Когато беглецът преполовява разстоянието, конникът се обръща към него. Той поема ходом, преминава в тръст, а след това отново вдига сабя във въздуха и се понася в галоп.
Доловил ударите от конски копита, бегачът издува гърди като пред финиш и мобилизира сетни сили, за да изцеди още нещо от себе си. Безполезно. Конят профучава край него, казакът се накланя на една страна и сабята се спуска рязко, за да нанесе смъртоносен удар в шията. Краката на мъжа се подкосяват и той забива лице в земята. Остин псува безпомощно. Тази атака на страхливец е проведена така светкавично, че той не успява да реагира. Казакът се смее доволен, обръща коня назад и спокойно приближава центъра, в очакване друг смелчага да опита късмета си.
Остин насочва ругера в широкия гръб на ездача. Понечва да натисне спусъка, когато периферното му зрение долавя някакво раздвижване. За най-голямо негово удивление, падналата фигура се размърдва и изправя. Казакът си е играл с плячката — ударил е с плоското на сабята, за да продължи удоволствието от играта.
Конниците се развикват. Червенобрадият се преструва, че не разбира за какво става дума, след това се обръща и демонстрира престорена изненада. Разтваря ръце, за да изрази учудването си от това възкресение, след това тръгва напред. Беглецът е почти стигнал края на игрището. Остин си дава сметка, че казакът няма да го пусне в сградата, където би го стигнал значително по-трудно. Следващият удар ще бъде последен.
Завала губи търпение.
— Айде де, какво чакаш? — Вдига оръжието си и го насочва в гърдите на казака.
Остин слага ръка върху ствола на оръжието и казва:
— Недей! — После се изправя в цял ръст.
Когато бягащият го забелязва, обляното му в пот лице се изкривява от изненада. Видял пътя си за бягство отрязан, той рязко спира. В същото време и червенобрадият съзира Остин. Той задържа коня, надвесва се над главата му и вперва поглед в широкоплещия мъж, с необикновен цвят на косата. Кърт вижда омраза в погледа му. Конят пръхти и нервно рие с копито. Загубил интерес към беглеца, казакът изправя коня на задни крака и изпълнява пирует. След това симулира атака, колкото да обърне назад, видял, че Остин не отстъпва.
Кърт седи с ръце зад гърба, като дете, което крие откраднат сладкиш. Изважда лявата и прави приканващ жест. Озадачената физиономия на ездача се разтяга в доволна усмивка. Тази нова игра му харесва. Приближава предпазливо.
Остин отново махва с ръка. Окуражен, ездачът приближава още. Остин се усмихва като котарак от детска книжка, съзрял мишле. Ездачът надава рев и се устремява напред.
Все още усмихнат, Остин изчаква разстоянието да се скъси достатъчно, за да направи всеки пропуск изключен, а после показва ругера. Стиснал с две ръце тежкия револвер, той го насочва в пресечната точка на патрондашите.
— Това ти е заради Мехмед! — пояснява той и натиска спусъка.
Револверът излайва кратко. Масивният куршум попада в гръдната кост и пръсва ребрата, като парченца от тях се забиват в сърцето. Казакът умира, още преди пръстите му да изпуснат юздите. Конят продължава към Остин, оцъклил подивели от страх очи. Кърт се проклина, че не се е хванал на работа миг по-рано.
Подплашен от застаналия на пътя му човек и като не усеща никаква команда от юздата, животното се отклонява встрани. Твърдата като скала задница блъска Остин като стенобойна машина и го събаря. Той отхвръква няколко крачки назад, за да се приземи върху лявата си страна. Спрял да се търкаля, той прави опит да се изправи, но едва успява да застане на едно коляно. Целият е в прах, а едната му страна е мокра от конската пот. Завала бърза при него и му помага да стане. Когато замъгленото зрение на Кърт се избистря, той поглежда към полето, в очакване да види казашката лава.
Но времето сякаш е спряло.
Смаяни от внезапната кончина на водача си, казаците седят на седлата, неподвижни като статуи. Мъжете насред игрището също не помръдват. Остин изплюва малко пръст. С бавна и решителна стъпка той отива до мястото, където е изпуснал револвера и го вдига от земята. Провиква се към беглеца да влезе в склада. Заповедта раздвижва мъжа и той хуква нататък.
Видели спасяващия се свой другар, останалите хукват подире му в безредна тълпа. Остин и Завала подвикват окуражително и сочат сградата. При вида на мъртвия си водач и бягащата плячка, казаците надават вой и тръгват с вдигнати саби към Остин и Завала. Двамата се любуват неподвижни на дивата красота, която представлява казашката лава.
— У-ха! — възкликва Завала. — Също като в стар уестърн.
— Дано не се превърне в римейк на „Последния рубеж на Къстър38“ — отвръща Остин с тънка усмивка.
Той вдига ругера и стреля. Челният ездач се разделя със седлото. Пушкалото на Завала се разтриса и на земята има второ тяло. Останалите не отслабват устрема на атаката, с ясното съзнание за своето числено превъзходство. Нов залп и още двама на земята.
Казаците са смели мъже, но лишени от самоубийствен комплекс. Един по един увисват до туловищата на конете си, за да не са толкова лесни мишени. Докато Остин и Завала се приспособят към новата тактика, един кон се стоварва на земята и ляга странично.
Остин решава, че животното се е спънало, но веднага вижда залегналия зад коня ездач, който стреля по тях. Примерът е бързо последван от други. Останалите на седлата се пръсват встрани, за да нападнат по фланговете като рамене на клещи. Остин и Завала се хвърлят на земята. Над главите им като разярени оси свистят куршуми.
— Това е автоматично оръжие! — сърди са Завала. — Нали каза, че имат само мускети и копия?
— Как можех да знам, че са обрали оръжейна изложба?
— Ами нали разчитаме на предварителните данни.
Отговорът на Остин е удавен от автоматични откоси. Двамата със Завала стрелят един-два пъти; колкото да не е без хич и се оттеглят пълзешком в сградата. Казаците посипват района с куршуми. Решили, че противникът е неутрализиран, те се мятат на седлата и продължават прекъснатата атака.
Скрити зад дебел бетон, Завала и Остин се прицелват внимателно и още двама тупват на земята. Разбрали грешката си, ездачите бързо обръщат конете и се оттеглят към средата на терена за прегрупиране.
Като се възползва от моментното прекъсване, Остин се отделя от прозореца и поглежда групата мъже. По-окаяни нещастници не му се е случвало да види. Работните им костюми са загубили цвят от мръсотия. Смачкани и мазни, те висят по телата им на парцали. Дълбоко хлътналите им от изтощение очи гледат отчаяно. Първият беглец, изпитал на гърба си казашкия гняв, идва при Остин. Униформата му е скъсана на лактите и коленете и цяла в прах. Върви обаче със стегната, горделива походка като на парад.
Младежът отдава отривисто чест и казва:
— Мичман втори ранг Стивън Крайсман от екипажа на подводна лодка NR-1, от състава на американските военноморски сили.
Остин бърка под дрехата си и вади бейзболната шапка, намерена от Завала в руската подводница.
— Може би ще върнете това на собственика му — казва той, като я подава на мичмана.
— На капитана е. Къде я намерихте? — пита Крайсман, вперил поглед в шапката, сякаш я вижда за първи път.
— Партньорът ми я откри в една руска подводница.
— Кои сте вие, момчета? — пита младият мъж.
— Аз съм Кърт Остин, а онзи до прозореца е партньорът ми Джо Завала. Служители сме на НАМПД.
Ченето на мичмана се удря в адамовата му ябълка. Със своите стоманени погледи и димящи оръжия, двамата спасители на него и другарите му приличат повече на командоси, отколкото на учени.
— Представа нямах, че НАМПД разполага със специални части за бързо реагиране.
— Не разполага. Ранен ли сте?
— Ако пренебрегнем усещането, че съм прегазен от булдозер, много съм си добре — отвръща той, като разтрива удареното от сабята място. — За известно време ще трябва да се откажа от носенето на вратовръзка. Може и да ви прозвучи глупаво, мистър Остин, но какво търсите тук, вие и другарят ви?
— Аз питам пръв. Според последните ми данни, вашата лодка търсеше грънци по дъното на Егейско море.
Младежът свива рамене.
— Това е дълга история.
— Не разполагаме с много време. Вижте дали не можете да съберете събитията в тридесет секунди.
Крайсман се усмихва.
— Ще направя каквото мога.
Поема си дълбоко дъх и започва да разказва:
— Имахме на борда гост, учен на име Поласки. Той извади неочаквано оръжие и установи контрол над лодката. Закачиха ни на гърба на гигантска подводница. Всичко това е направо невероятно. — Той млъква за миг, като очаква скептична реакция. След като такава липсва, младият човек продължава: — Прехвърлиха ни на спасителен кораб. Накараха ни да работим в един потънал товарен кораб. Рискована работа с използване на дистанционно управляеми манипулатори. После голямата подводница ни докара тук. Капитанът и пилотът останаха в NR-1. Затвориха ни под земята. Когато ни изведоха днес на открито, решихме, че ще се връщаме в NR-1, но те ни изкараха на онова поле. Охраната ни изчезна някъде, а тези с кожените шапки започнаха игра с нас. — Той отново разтрива врата си. — Кои са тези кучи синове?
Завала дава знак на Остин.
— Съжалявам — казва той. — Трийсетте секунди май свършват.
Остин приближава и Джо му подава бинокъла.
— Членовете на конния клуб се разправят за нещо — съобщава той.
Остин поглежда през бинокъла групата казаци, все още скупчени насред игрището. Част от ездачите са спешени и размахват ядно ръце.
Остин оставя прибора и казва:
— Може би си разменят готварски рецепти, но според мен, по-скоро искат да включат имената ни в пазарния списък на готвача си.
Завала има вид на човек, измъчван от зъбобол.
— Много изящно се изразяваш. Как ли да избегнем тази чест, без да ги обидим прекалено дълбоко?
Хванал брадичка в размисъл, Остин отговаря:
— Имаме две възможности. Можем да хукнем към морето и да се отдалечим с плуване, като разчитаме на вероятността, нашите разгневени домакини да не прекъсват разправията си. А можем и да потънем вдън земя.
— Сигурен съм, че и сам виждаш проблема, пред който сме изправени — казва Завала. — Ако излезем на открито, ще ни отстрелят като на стрелбище. Ако се върнем под земята, имаме апарати само за двама.
Остин кимва.
— Предлагам смесена тактика. Ти и останалите бягате към брега. Аз оставам и ако ездачите нападнат, ще ги увлека надолу в базата, където не могат да се възползват от преимуществото, осигурено от конете. Ще се измъкна по пътя, по който пристигнахме. Също като рибка през дупка в мрежата.
— Шансовете за успех са много по-високи, ако сме двама и се пазим взаимно.
— Някой трябва да охранява групата. Те са доста изтощени.
Мичманът ги приближава.
— Простете, че ви подслушвам. Аз имам курс при „тюлените“39. Позагубил съм тренинг, но все още мога да изведа хората от тук.
Остин преценява степента на решимост, изразена от квадратната челюст и решава да не губи време в спорове.
— Добре тогава, така да бъде. Бягайте към брега и плувайте навътре. Ще ви вземе една рибарска гемия. Ние ще ви прикриваме, докато можем. Тръгвайте!
Дори и да се е запитал, как Остин успя да уреди евакуацията по море, младежът не казва нищо. Той поздравява с отсечен жест и бърза при другарите си. Измъкват се през един прозорец откъм, гърба на постройката. Докато Завала ги придружава до брега, Остин остава на пост. Казаците още не са се разбрали. Кърт включва радиостанцията и вика Кемал.
— Всичко наред ли е? — пита капитанът. — Чухме изстрели.
— Нищо ни няма. Чуйте ме внимателно, капитане. След малко ще забележите едни хора да плуват откъм брега. Приближете колкото е възможно и ги вземете на борда.
— Ами вие и Джо?
— Ние ще излезем по обратния път. Пуснете котва по-настрана и ни изчакайте! — Остин прекъсва връзката. Нещо привлича вниманието му.
Когато Завала се връща, Кърт е отвън.
— Изпратих ги до дюната. Вече трябва да са във водата.
— Предупредих Кемал. — Посочва нагоре, където нещо блещука под слънцето. — Какво е това, според теб? — Предметът пораства от глава на топлийка до насекомо. Чува се ритмичен шум.
— Защо не ми каза, че казаците имат и военновъздушни части?
Остин наблюдава приближаващия хеликоптер през бинокъла. През отворената му врата виси Ломбардо с камера в ръце.
— Ах това мръсно свинско копеле!
Завала поема бинокъла, а машината се завърта и показва другата си страна. Той разглежда застанала там фигура и хвърля странен поглед към Остин.
— Трябва ти очен лекар, драги — казва той и му връща бинокъла.
Погледнал отново, Остин псува още по-ядовито. Мургавото лице на Каела се вижда съвършено отчетливо. Хеликоптерът увисва над игрището. Водени от придобития опит, журналистите явно са инструктирали пилота да държи машината по-височко. Но те не знаят, че конниците са заменили допотопните си пушкала със съвременно автоматично оръжие. Казаците забелязват хеликоптера и без да губят и секунда, започват да го обстрелват. След миг двигателят започва да изхвърля черни облаци пушек. Хеликоптерът се разтриса, като попаднала в неочакван порив на вятъра птичка и пада от небето.
Перките са забавили въртенето до степен да се виждат по отделно, но бавното им въртене осигурява на падането парашутен ефект. Машината се спуска като лист. Съприкосновението със земята е достатъчно грубо, за да сплеска колесара, но корпусът остава невредим. Миг след удара, Каела, Ломбардо, Дънди и още един мъж се пръсват навън като пилци.
Казаците ги забелязват и яростта им избухва като вулкан. Те скачат на седлата и се втурват към беззащитната четворка в галоп. Кръвта на Остин изстива. Казаците са на секунди разстояние от жертвите си. Няма време да ги спасяват, но въпреки това той хуква нататък, с пистолет в ръка. Когато конниците започват да падат от седлата, като посичани с невидима коса класове, той е все още на тридесет метра от тях.
Така неудържимата до преди миг атака е спряна като със стена. Конниците се въртят объркани. Още и още казаци падат.
Остин забелязва движение в гората, недалеч от игрището. От нея излизат мъже в черни униформи. Те вървят бавно и уверено към конниците. Стелят в движение от рамо. Преценили огромното силово превъзходство, казаците се оттеглят в противоположна посока.
Мъжете в черно не спират преследването. Освен един. Той се отделя от другите и тръгва към Остин и Завала. Накуцва. Когато приближава, Завала вдига инстинктивно оръжие. Остин навежда дулото му към земята.
Петров спира на няколко крачки. Белегът на бузата му се откроява ярко.
— Здравей, Остин. Радост е за мен да те видя отново.
— Здравей Иван. Дори не можеш да си представиш колко се радвам пък аз.
— Мисля, че мога — отвръща Петров с безгрижен смях. — Елате с приятеля си да почерпя по водка. Можем да си побъбрим както за старото, така и за новото време.
Остин се обръща към Завала и кимва. С Петров начело, тримата тръгват през полето.