Огнен лед

23

Москва, Русия

Нощният клуб се намира недалеч от парка „Горки“, в тясна алея, използвана до неотдавна за нощувка от пияни човешки отпадъци, подлагащи под главите си капаци от кофи за боклук вместо възглавница. Пияниците са прогонени от тълпи младежи, които имат вид на току-що излезли от летящата си чиния извънземни. Всяка вечер, пред осветената от единична крушка синя светлина се събира тълпа. Вратата представлява вход към нощно заведение, което е толкова на мода в Москва, че дори не се нуждае от име.

Предприемчивият млад бизнесмен, който го е отворил, вижда блестящите възможности, които разкрива събирането на едно място на празноглавата столична парвенющина с най-упадъчната част от западната поп култура. Начинанието е режисирано по подобие на „Клуб 54“, световно прочулият се нюйоркски бар, чието име не слиза от първите страници, преди да потъне в море от данъчни актове и наркоскандали. Заведението е разположено в огромно помещение, използвано някога от държавно предприятие, произвеждащо с нископлатения труд на стотици работници евтини пародии на американски джинси. Допусканите вътре посетители попадат в атмосфера на френетична музика, умопомрачаващо осветление и подправени наркотици, доставяни от руската мафия, турила ръка на клуба, след като неговият първоначален собственик загива от остро натравяне с олово.

Петров наблюдава тълпата отстрани. Изпълнени с надежда потенциални клиенти, носят най-необичайно облекло, за да привлекат вниманието на издокарания в черна кожа плещест портиер, който стои между тях и дрогирания екстаз. Петров съзерцава в почуда тълпата известно време, а после си пробива път, между облечено в прозрачен сутиен и шорти същество и неговата дружка от мъжки пол, която се е нагласила в бикини от алуминиево фолио. Портиерът гледа приближаващия непознат, с погледа на неаполитански мастиф, наблюдаващ седнала в чинията му котка. Петров спира пред него и му подава сгънато на четири листче хартия.

Той прочита бележката с подозрителни свински очета, прибира сложената вътре стодоларова банкнота, след което вика друга мутра, да заеме мястото му при вратата. Изчезва зад синята врата, за да се върне след малко, в компанията на як мъж на средна възраст, в униформа на съветски морски офицер. Гърдите му са окичени с повече медали, отколкото могат да се заслужат, в течение на няколко човешки живота. Гардът сочи Петров. В скритите под тежки клепки очи проблясват пламъчета и униформеният дава знак на Петров да влезе.

Пулсиращият тътен на музиката едва не го поваля на пода. Огромна маса човешки тела се гърчи като един организъм на дансинга, под яростния монотонен тътен на десетина тон колони, които са отмъкнати вероятно от някой стадион. Той следва с благодарност моряка в едно съседно помещение, чиято яка врата кара тътена да зазвучи като глухо начало на земетресение.

— Тук намирам убежище понякога — казва офицерът. Познатият на Петров командирски глас звучи някак кухо, а в дъха му се улавя застоял мирис на водка. Дебелите устни се извиват в усмивка.

— Мислех те за умрял, другарю.

— Цяло чудо е, че още не съм, адмирале! — отвръща Петров, като разглежда униформата му. — Има и по-лошо от смъртта!

Усмивката на адмирала посърва.

— Няма нужда да ми казваш колко съм изпаднал! Още не съм ослепял. Но все пак, не чак дотам, че да се забавлявам за сметка на нещастието на стар другар.

— Съгласен съм, но не съм дошъл тук, да се забавлявам. Дойдох да моля за помощ и да предложа своята.

Адмиралът се смее.

— Че с какво мога да ти помогна аз? Днес не съм нищо повече от един клоун. Онази измет, дето ми плаща, ме държи тук за развлечение на клиентелата и за да й напомня за лошото старо време. Е, не беше толкова лошо за всички.

— Така е, приятелю. Но и не за всички беше добро — отбелязва Петров, като докосва с ръка белега на бузата си.

— В онези дни, от нас се страхуваха и ни уважаваха!

— Да, но враговете. Собственото ни правителство ни презря и отритна, когато се превърнахме в пречка за престъпните му дела. Вече нямаха нужда от нас, да им вършим мръсната работа. Гордият някога флот стана за посмешище, а героите като теб се превърнаха ето в това.

Раменете на адмирала се свеждат под лъскавите еполети. Петров разбира, че е отишъл прекалено далеч.

— Съжалявам, адмирале!

Морякът вади пакет американски цигари и предлага на Петров. Той отказва.

— Сигурно съжаляваш. Всички съжаляваме. — Той запалва цигара. — Стига сме говорили за миналото! Каквото е станало, станало е. Не искаш ли курва? Не се занимавам само с театро. Вземам и комисионни. Капитализмът си има и положителни страни.

Петров се усмихва, при спомена за острия като бръснач ум на адмирала по времето, когато са изпълнявали съвместни задачи. Новите тънкокожи управници нямат намерение да понасят откритите критики на адмирала. Петров оцеля, защото се остави да потъне безмълвно в управленското блато. Адмиралът се опита да остане на повърхността и неговият крах е точно отражение на тъжната участ, сполетяла любимия му флот.

— Може би по-късно. Сега ми е нужна информация за определено имущество на военноморския флот.

Очите на адмирала се присвиват.

— Много широк обхват!

Петров произнася само една дума:

— Индия.

— Подводната лодка? И какво по-точно?

— По-добре е за теб, ако не знаеш!

— Искаш да кажеш, малко е рисковано? Е, може пък да си струва!

— Готов съм да платя за информацията.

Офицерът мръщи вежди, а в погледа му се настанява тъга.

— Виж какво, изпаднал съм до нивото на проститутките, които изнудват клиентите да ги черпят с фалшиво шампанско. — Въздъхва. — Що се отнася до въпросите ти, ще отговоря, доколкото ми е по силите.

— Благодаря. Веднъж съм виждал такава подводница в базата й, но никога не съм стъпвал на борда. Доколкото знам, проектирана е за изпълнение на мисии, подобни на моите.

— „Интеграция“ е мръсна дума за военните по цял свят. Питай американците, колко пари са пропилели, само защото отделните видове въоръжени сили разработват само за себе си на практика едно и също оръжие. Същото бе и при нас. Военноморският флот по никой начин не би споделили постиженията си с друга група, особено пък с твоята, която беше извън неговия контрол. — Той се усмихва. — Извън чийто и да било контрол!

— Предполага се, че подводницата е конструирана като спасителен съд.

— Бабини деветини! И колко подводни екипажа е спасила? Аз ще ти кажа! — Той прави колелце с палеца и показалеца си. — Нула броя. Тя може да се спусне до потънала друга подводница. В състояние е да носи върху себе си два дълбоко потопяеми съда, които могат да измъкнат бедните морячета, но това никога не е ставало. „Индия“ е предназначена да изпълнява секретни задачи и да превозва „спецназ“ части.

— Специалните сили?

— Ами да. Когато душехме около бреговете на Швеция, тези лодки носеха на борда си бронирани амфибии, които шарят по морското дъно, като големи бръмбари. Сладко нещо е индията — бърза и много маневрена.

— Според достъпните публикации, построени са две?

— Така е. Имахме една в Северния флот и една в Южния. Понякога се събираха за съвместна операция.

— Какво стана с тях?

— Загубихме Студената война и те бяха извадени от строя. Бяха предназначени за нарязване.

— А нарязани ли са?

Адмиралът се усмихва.

— Да, разбира се.

Петров повдига вежда.

— Поне на книга — допълва адмиралът. — Всичко живо се бои, да не би някоя ядрена глава да попадне в ръцете на поредния луд, нали знаеш. Но когато продавахме половината си конвенционално оръжие, което може да бъде също така опасно, попаднало в подходящи ръце, никой не обели дума.

— И къде се запиляха индиите?

— Едната наистина беше унищожена. Втората продадоха на частно лице.

— Знаеш ли на кого точно?

— Естествено, но какво значение има? Той представлява групировка, използвана от друг, да му вади кестените от жаравата. Може дори да са цяла верига.

— Но сигурно подозираш кой може да е истинският купувач?

— Убеден съм, че остана в страната. Купувачът се нарича „Волга индъстриз“. Имат офис в Москва, но никой не знае, коя е компанията майка. Пък и никой не се интересува. Платиха си в брой.

Петров поклаща глава.

— Как е възможно с такава лекота да се покрие бойна машина, дълга сто и тридесет метра?

— Непрекъснато го правят. Нужни са просто неколцина твърди офицери, които не са получавали заплатите си, в течение на година. Такива има цял куп. Следва договорка с някой правителствен амбулантен търговец и хайде! Най-страшни са бившите комунисти!

— Като нас ли?

— Бабината ти! Ние веехме червения байрак, но никога не сме били идеолози. Добре ми е известно, че и ти не вярваше в цялата дивотия. Правехме го, защото беше вълнуващо и друг плащаше сметката.

— Трябват ми имена!

— Че как да ги забравя? Боклукът, който направи милиони от тези далавери се поинтересува, дали не искам някоя троха. Казах не, не е справедливо да се разпродава народно имущество за лична полза. В резултат, се оказах на улицата. Никой не ме щеше. И ето, сега съм тук.

Адмиралът затъва в море от горчиви спомени.

— Имена, моля те?

— Извинявай! Не бяха лесни години. Основните играчи са петима. — И той изстрелва имената.

— Познавам ги до един — отбелязва Петров. — Дребни партийни функционери.

— Какво да ти кажа, приятелю? Достатъчно ли е? Само това знам. Тукашните клиенти не обсъждат военни тайни. Във всеки случай, радвам се, че те видях! Шефовете ми искат да обикалям през няколко минути. Прощавай! Трябва да се връщам.

— Може би не трябва — казва Петров. Бърка в джоба си и му подава кафяв плик. — Ако можеш да си пожелаеш нещо, какво би било?

— Извън възкресението на жена ми и убеждаване на децата ми, че все пак си заслужава да разменят по някоя дума с мен? — Той се замисля. — Бих искал да се преселя във Флорида. Да си седя на слънце и да разговарям само с когото аз пожелая!

— Какво съвпадение! — казва Петров. — Вътре има еднопосочен билет за форт Лаудърдейл, паспорт и виза, както и попълнени имиграционни формуляри, които ще направят възможен престоя ти в САЩ. Има също известна сума пари, както и името на един господин, който се интересува от съдружник в риболовно предприятие. Особено голям е интересът му към човек, с опит в мореплаването. Разбира се, флотилията ще бъде значително по-малка от тази, с която си свикнал.

— Не си играй с мен! — казва морякът. — Все пак, бяхме приятели едно време!

— Все още сме — казва Петров, като подава плика. — Приеми го, като закъсняло възнаграждение за заслугите ти към родината.

Адмиралът поема плика и разглежда съдържанието му. Очите му се наливат със сълзи.

— Как разбра?

— За Флорида ли? Приказва се. Не е трудно да разбере човек.

— Не знам как да ти се отплатя!

— Вече го стори. Сега трябва да вървя, а ти уведоми работодателите си, че искаш да напуснеш!

— Да ги уведомявам? Само се преобличам и изчезвам!

— Идеята не е лоша, ако вземем предвид каква сума носиш. Впрочем, още нещо!

Морякът замръзва.

— Какво?

— Не забравяй плажното масло — слънцето там е много силно.

Адмиралът прегръща Петров в яки мечешки обятия. После запраща фуражката в ъгъла. Кителът с дрънчащи медали я следва.

Петров се измъква тихичко. Излиза навън и пуска една от редките си усмивки. Ръкува се с портиера, като му оставя още сто долара. Горилата прави път на Петров през тълпата, а той се стопява бързо в нощта.