Огнен лед

36

Старшият сред хората на Петров, гигант, когото Остин нарича Малчо, пристъпва напред и забива дървения приклад на калашника си в главата на горилата. Краката на негодника омекват и той рухва на палубата. Към тях тичат някакви фигури. Светва фенерче и лъчът му попада върху Остин. Излайва кратък откос. При скорост шестстотин изстрела в минута и от такова малко разстояние, дори късият откос е смъртоносен.

Лъчът се мята безцелно из палубата, но хората на Разов са добили вече представа за числеността и разположението на нападателите. Смъртоносни цветя разцъфтяват в мрака. Хората залягат. В кратките проблясъци на изстрелите, командосите на Петров се движат като в забавен кадър.

Остин и Завала се хвърлят по корем на палубата и започват да се търкалят докато намерят закрилата на огромен кнехт. Над главите им свирят куршуми, а други рикошират от огромната стоманена гъба. Остин насочва ругера към бягаща фигура, но не е убеден, че уцелва. Стрелбата отсреща се разрежда, което показва, че хората на Разов се пръсват.

— Искат да ни заобиколят — крещи Завала.

Залегналият наблизо Малчо маха с ръка, за да привлече вниманието им.

— Тръгвайте! — крещи той. — Ние ще ги задържим.

Остин храни известни съмнения по въпроса. Малчо и хората му биха могли да удържат позицията за известно време, но също като малобройният спартански отряд при Термопилите, в крайна сметка ще бъдат отблъснати от превъзхождащият ги по численост противник. Малчо прави знак, с насочен над рамото палец. Жестът не се нуждае от превод: Тръгвайте! Двамата дават още няколко изстрела, а после припълзяват под спускателното устройство на една спасителна лодка. Хората на Разов продължават да обстрелват старата им позиция, а двамата рязко стават и хукват към една врата. Влитат вътре, с готово за стрелба оръжие. Кристалните полилеи са тъмни, а единственото осветление осигуряват стенни аплици. Слабата им светлина изважда на бял свят маси столове и кресла. Прекосяват дансинга и минават в другата половина на огромния салон. Остин спира. Обажда се на Петров по радиото и му казва къде се намират.

— Май се набута в гнездото на осите!

— Няма как иначе. Не знам колко дълго ще удържи Малчо.

— Ще останеш изненадан, колко дълго може да удържи. Излезте на палубата — ние я наблюдаваме!

Остин прекъсва връзката, отваря вратата и излиза. Нито следа от Петров и хората му. После от сенките се показват силуети на скрилите се в тях командоси. Приближава Петров.

— Добре направихте, че се обадихте, преди да отворите вратата. Хората ми са малко нещо бързаци. Пратих неколцина и на отсрещната страна. Би трябвало вече да ги чуем…

Прекъсват го експлозии на гранати. Стрелбата става по-хаотична.

— Явно хората ми са намалили гъстотата на вражите редици. Предлагам да продължите към своята цел. Искате ли помощ?

— Ако потрябва, ще те извикам! — отвръща Остин и се насочва към една стълба, която свързва палубата с мостика.

— Късмет! — пожелава Петров.

Остин и Завала са насред път, когато започват да пристигат смразяващите доклади от отрядите Омега. Кърт спира, за да осведоми Завала.

— Бомбите са пуснати — казва му той. — До една!

Завала води и тъкмо е хванал перилото на следващата стълба. Обръща се назад и пита:

— И сега какво?

Вместо отговор, Остин вдига ръка на височината на рамото си и насочва ругера към Завела, който замръзва. Оръжието ревва. Куршумът минава на сантиметри от главата на Джо и въздушната струя раздвижва косите му. Над главата му прелита тежък предмет и тупва глухо на палубата до тях. Завала вижда простряната фигура на едър казак, изпуснал закривена сабя.

— Съжалявам, Джо, но този юнак искаше да навреди на ръста ти.

Завала прокарва пръсти през косите си откъм страната, където профуча куршумът.

— Няма нищо. Винаги съм имал желание да сресвам косите си на тази страна.

— Нищо не можем да сторим по отношение на бомбите — казва тъжно Остин. — Можем обаче да дадем да разбере на мръсния копелдак, който ги пусна.

Сега води Остин и скоро двамата се озовават под крилете, щръкнали от двете страни на мостика. Двамата се разделят. Остин изтичва нагоре по стълбата и се лепва до открехнатата врата. Обширната кърмова рубка е осветена от червени нощни лампи.

Вътре сякаш няма никой, ако не се смята фигурата на мъж, седнал с гръб към Остин, пред светещ екран. Остин прошепва в микрофона инструкции на Завала и тихо влиза. Хрътките на Разов изглежда го усещат. Изникват сякаш от нищото и започват да му се радват. Остин ги отблъсква с ръка, но тук свършват надеждите му да остане незабелязан. Разов се обръща и мръщи вежди, гледайки посрещането, осигурено от собствените му кучета. Крясва им кратка команда, при която те се връщат със скимтене и подвити опашки. Тънките устни се разтягат в злобна усмивка.

— Очаквах ви, мистър Остин. Хората ми съобщиха за вашето и на мистър Завала присъствие на борда. Радвам се да ви видя отново. Жалко, че се наложи така бързо да ни напуснете последния път.

— Може би ще промените мнението си, когато ви унищожим, заедно с вашата операция.

— Малко е късно за това — отвръща Разов. Посочва монитора. Екранът е разделен на три части по вертикалата. На всяка от тях личи светеща точка, която се движи бързо към неравната линия на морското дъно.

— Знам, че сте пуснали бомбите.

— Следователно знаете и че нищо не можете да сторите. Когато те стигнат дъното, ракетните двигатели ще ги забият навътре, те ще експлодират, ще пуснат на воля метанов хидрат, който на свой ред ще раздвижи шелфа, ще се надигнат цунами, които ще пометат три ваши крайбрежни града.

— Да не говорим за побъркания ви план да предизвикате всеобщо затопляне на климата.

Разов изглежда изненадан, но после се усмихва и поклаща глава.

— Би трябвало да допусна възможността да разгадаете крайната ми цел. Както и да е. Да, Сибир ще се превърне в житницата на света, а вашата страна ще бъде дотолкова заета с близане на рани и усилия да се изхрани, че повече няма да си пъхате носа в работите на Русия. Ако се държите прилично, може и да ви продаваме сибирско жито.

— Дали Ирина би одобрила тези бълнувания на побъркан?

Усмивката изчезва.

— Вие сте недостоен дори да произнесете това име.

— Може би. — Остин насочва ругера в сърцето на Разов. — Мога обаче преспокойно да ви пратя при нея.

Разов дава някаква заповед. Завесата, която отделя рубката от картографското помещение се дръпва, за да покаже брадат казак и Пуласки, които минават зад гърба на Остин, с насочени в него автомати. Завесата се отваря напълно и там застава висок мъж, в дълга черна роба. Той поглежда Кърт с дълбоко разположените си очи и облизва устни, сякаш ще го яде. Казва нещо на руски с гробовен глас.

По гръбнака на Остин преминава ледена тръпка, но пистолетът му остава насочен в сърцето на Разов.

Руснакът изглежда се забавлява.

— Искам да ви запозная с Борис, мой съветник и пръв съдружник.

Монахът се усмихва, когато чува името си и заговорва на руски. Разов превежда:

— Борис изказва съжалението си, че не ви е намерил на борда на онзи кораб.

— Нямате представа, колко пък аз съжалявам за същото. Сега нямаше да бъде тук.

— Браво! Добър опит за блъфиране. Махнете оръжието, мистър Остин! Докато ние тук си говорим, моите хора ликвидират вашите отвън.

Остин няма намерение да се подчини. Ако се наложи, ще загине под яростен автоматен огън, но ще завлече Борис и Разов със себе си. Пита се къде ли е Завала. Докато обмисля следващия ход, чува в слушалката гласа на Йегър:

— Чуваш ли ме, Кърт? Все още има шанс. Успях да проникна в кода докрай. Бомбите няма да избухнат сами. Трябва да се активират. Чуваш ли ме?

Без да отмества дулото на ругера от Разов, Остин поглежда монитора. Точиците са легнали на морското дъно. Разов забелязва погледа му.

— Свършено е, мистър Остин!

— Не съвсем — отвръща Кърт. — Бомбите са безвредни, преди да се активират.

Изражението на Разов издава неговата изненада, но той се овладява бързо. Чертите му се изкривяват от гняв.

— Така е. И вие ще можете да видите как се прави това. Жалко за вас, той като ще се наложи да умрете с ясното съзнание, че немощните ви напъни да осуетите моето грандиозно начинание, са се провалили напълно.

Разов прави почти незабележим жест с глава. Борис пристъпва напред и протяга дълги пръсти към клавиатурата. Не успява да я достигне.

Остин насочва пистолета към ръката на монаха и натиска спусъка. Ефектът е унищожителен. Ръката се превръща в дъжд от парчета кости, плът и кръв. Борис гледа с невярващ поглед. Всеки обикновен смъртен би припаднал от болка, но Борис надава яростен рев и отправя към Остин изпълнен с омраза поглед. Бърка с лявата ръка под расото си и вади кинжал. Без да обръща внимание на изтичащата кръв, той тръгва към Остин.

Двамата отзад прищракват с автоматите, но Борис им крясва нещо на руски. Той иска американеца за себе си.

Остин не може да повярва, че наистина вижда този човек все още прав. Вдига ругера, за да приключи въпроса с един изстрел между двете безумни очи, но ръцете му са хванати отзад. Това е Пуласки.

Борис е толкова близо, че Кърт долавя животинската миризма на немитото му тяло, както и отвратителния дъх. Борис се усмихва, като разкрива колекция гнили зъби и вдига ръка, за да нанесе своя удар.

Остин стоварва с все сила пета върху стъпалото на Пуласки, който квичи от болка и охлабва хватката. Остин прикляква и нанася удар с лакът в ребрата му. Пуласки го освобождава напълно. После дългата цев на пистолета почти опира гърдите на руснака. Цялото му тяло е отхвърлено назад от мощния изстрел, той се блъска в стената и пада на пода.

Тогава Пуласки нанася силен удар с приклад в главата на Остин, който вижда цялата галактика на куп. Стоварва се на палубата, но острата болка не му позволява да загуби съзнание. С премрежен поглед, вижда Разов да въвежда инструкции в компютъра. Усеща как ругерът отново подскача в ръката му и потъва в мрак.

Пуласки се навежда над него, за да му прати последен куршум, но откъм втората врата избумтява оръдието на Завала. Пуласки и застаналият зад него казак се строполяват едновременно.

Когато Остин идва в съзнание, до него е клекнал Завала. Хрътките са се свили страхливо в един ъгъл, още когато започва пукотевицата. Сега приближават и близват ръката на Кърт.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано, но се наложи да се разправя с неколцина от негодниците на Разов по-напред.

Остин отблъсва нежно кучетата и пита:

— А той къде е?

— Измъкна се, докато бях зает с тези двамата.

Подкрепян от Завала, Остин се изправя на крака. Поглежда труповете на Пуласки, казака и Борис, сетне отива при компютъра. Екранът представлява димяща дупка.

— Бомбите трябваше да се активират от тук. Разов въвеждаше командата, когато аз разбих терминала със случайно попадение.

Завала се смее.

— Дано не му е изтекла гаранцията!

Остин търси по радиото Петров:

— Къде си, Иван?

— Тук съм си. Някакви проблеми?

— Имаше някои, но се справихме. Как е при теб?

— Допуснаха грешката да се опитат да ни заобикалят. Ние ги чакахме готови. Извадиха няколко мои хора от строя, но ще се оправят.

— Добра работа! Борис е мъртъв. Не позволихме да активират бомбите. Разов избяга. Потърси го!

— Добре… почакай… излита някакъв хеликоптер.

Остин долавя трясъка на двигател в безредната автоматна пукотевица. Излиза на крилото, за да види как черната машина се издига над кораба. Вдига пистолета, но мачтите му пречат. След миг хеликоптерът изчезва в мрака.

Нещо докосва коляното му. Хрътките се нуждаят от ласка и храна. Остин прибира оръжието и ги гали. С двете бели животни подире им, той и Завала се спускат надолу, за да се присъединят към отряда на Петров. Може пък той да изнамери отнякъде чиния наденички за новите му приятели.