Огнен лед

35

Двата хеликоптера „Сикорски“ се носят като близнаци над океана, също като две валкирии69. Те летят толкова ниско, че колесарите им са мокри от морска пяна. Машините са боядисани в незабележимо сиво, а опознавателните им знаци почти не личат.

Докато гледа през прозореца на десния хеликоптер, лейтенантът от военноморските сили, Зак Мейсън мисли за спешното обаждане от Вашингтон, с което му бе наредено светкавично да събере специален отряд за секретна мисия.

Със своя римски профил и възпитани обноски, Зак може спокойно да мине за преуспяващ банкер. Под патрицианската осанка обаче, се крие корав и опитен войн, който не само е оцелял по време на суровата подготовка в редовете на прочутите „тюлени“, но дори е изпитал наслада от нея. Сред задачите, които е изпълнявал, се числят изоставен план за ликвидирането на Саддам Хюсеин и охраната на Олимпийските игри в Атланта.

Официално той командва група „тюлени“ на източното крайбрежие. Неофициално е офицер за връзка при Обединеното командване за специални операции, една амалгама от „тюлени“, силите „Делта“ и 160-ти специален въздушнопреносим полк. Тази забулена в тайна, военна структура разполага със собствени хеликоптери. Отрядите й са специализирани в завземането на морски цели, каквито са различните видове плавателни съдове и петролодобивни платформи. Обединеното командване е упълномощено да нанася превантивни удари срещу терористични сили. Разпорежданията за тази мисия заобикалят обичайния йерархичен ред. Заповедта е издадена лично от министъра на военноморските сили до адмирала, оглавяващ центъра за специални операции по море в Коронадо, Калифорния. Възложено му е да избегне на свой ред подчинената му служебна стълбица, като конкретните решения се вземат на най-ниско равнище. Мейсън отговаря за операцията пряко пред адмирала в Коронадо.

След като с него си поприказва Сендекър, вицепрезидентът Сид Спаркман се явява пред президента и му излага истината за връзките си с АТАМАН. Той признава, че е бил подмамен от възможността да спечели милиарди долари, но отрича да е знаел за плановете на Разов, насочени срещу интересите на САЩ. Предава писмената си оставка, за да бъде огласена от президента, когато той намери за уместно. Предлага и самия себе си като жертван агнец — ако операцията се издъни, той ще поеме отговорността за нея. Като истински прагматик, президентът прибира оставката и му нарежда да извика военноморския министър.

Разположен в Литл крийк, Калифорния, отрядът на Мейсън е избран, тъй като е подготвен за нападение на кораби. Задачата е формулирана просто: завладяване на кораба, без предупреждение и деактивиране на намираща се на борда му бомба. Мейсън си дава сметка, че изпълнението й надали ще бъде също така просто.

— Приближаваме целта — съобщава пилотът с провлечен глас. — Още десет минути.

Независимо от спокойния си нрав, Мейсън не може да избегне въздействието на адреналина, преди предстоящата мисия. Той поглежда швейцарския си часовник и се обръща към хората, за да покаже пръстите на двете си ръце.

Облечени в черни униформи, с намазани с камуфлажна паста лица, „тюлените“ почти не се виждат в сумрачната кабина. Като елитни бойци, те разполагат с известна свобода, при подбора на облеклото и оръжието си. Някои носят платнена превръзка около главата като тази на Рамбо, а други са предпочели широкополи шапки, с вдигната отпред периферия.

Чува се тихо шумолене, докато мъжете опипват снаряжението и проверяват за сетен път оръжието си. Повечето са снабдени с автоматични пушки „Колт“, скъсена версия на прочутата М-16. Един огромен и силен като бивол мъжага носи М-60, лека картечница, която обикновено се обслужва от двама души. Друг има дванадесет зарядно пушкало, с огромен калибър, чиито куршуми пробиват метал. В добавка към личното си въоръжение, специалистът подривник носи сак с пластичен експлозив и детонатори.

Мейсън командва отряд от шестнадесет души, който ще атакува десния борд. Левият е поверен на помощника му. Независимо от доброто въоръжение, тридесет и двама души си остават малобройна група за завладяването на такъв огромен кораб, какъвто е „Атамански изследовател“. Влизането в открито сражение с екипажа е последното нещо, което биха си пожелали „тюлените“. Главното им оръжие е изненадата, а първи съюзници — шокът и объркването.

— Последна проверка! — казва Мейсън. Той е снабден с Моторола МХ 300, която има ларингофон и прикрепена към ухото миниатюрна слушалка. Хората се обаждат един по един, а лейтенантът брои. Шестнадесет. Всички са свързани помежду си. От втория хеликоптер се обажда помощникът. Той и хората му са готови.

Мейсън изважда мобифон и натиска бутон. Апаратът е специален и го свързва директно с другите отряди.

Докато отрядът на Мейсън се носи с максималната скорост на хеликоптерите 230 км/ч., на изток от Бостън — другите отряди поемат с подобни задачи на юг. Ако лейтенантът бъде изваден от строя, командването на операцията се поема от командира на втория, а след това — на третия отряд.

— Тук Омега едно — казва Мейсън. — Омега две, приемам.

— Омега две приема, как е на терена?

Мейсън се усмихва на несполучливата рима. Той добре познава и високо цени командира на отряда от Делта, чернокож американец, на име Джо Луис, кръстен на великия боксьор.

— Всичко е наред, Джо! Десет минути!

— Роджър. Ей, Зак, началниците не можаха ли да измислят нещо по-оригинално от „Омега“? Например, „Трите мечета“?

— Адмиралът не си пада по приказки. Освен това, ред беше на въздушните сили да определят наименованието.

— Добре — добре. Осем минути.

— Обади се, когато установиш визуален контакт!

— Добре. Край!

Мейсън натиска друг бутон, за да извика Уил Кармайкъл, командир на Омега три. За разлика от Луис, Кармайкъл е като изваден от учебник. Дори най-спонтанните му реакции приличат на предварително обмислени. Той съобщава, че се движи точно по план и добавя:

— Фасулска работа.

Мейсън знае от опит, че да се завладее един голям и вероятно добре охраняван кораб съвсем не е фасулска работа. Те са упражнявали десетки пъти подобна операция, но действителността винаги може да поднесе изненади. Успехът на мисията зависи от максималното отдалечаване на момента, в който ще бъдат забелязани. Този тип хеликоптер е идеален за случая. Той е сравнително тих, разполага с инфрачервен заглушител на противниковите радари, както и с разнообразна друга електроника. На всичко отгоре, има и доста остри зъби: две картечници М-60 и ракетна система „Хелфайър“.

— Четири минути — обажда се пилотът.

Мейсън вдига четири пръста. Повтарянето е излишно, понеже всички са включени в комуникационната система на хеликоптера, но той го прави за по-голяма тежест. Напрежението е така плътно, че може да се нареже с нож. Отново се чува гласът на пилота:

— Визуален контакт!

Мейсън си слага прибора за нощно виждане и нарежда на останалите да сторят същото. Мейсън различава силуета на огромен кораб, който оставя широка диря в морето. Свързва се с останалите отряди, които също са забелязали целите си. Казва, че ще се свържат отново след спускане на палубата и прекъсва връзката.

Остават броени секунди. В последния миг, когато изглежда, че машините ще се блъснат в чудовищния корпус на кораба, те рязко намаляват ход, издигат се и увисват над двата края на огромната задна палуба. Прибори, снабдени с термични сензори търсят източници на топлина, за да установят местата с човешко присъствие. Убедили се, че палубата е пуста, пилотите минават покрай мачтите и антената, за да увиснат на около петнадесет метра над нея.

Всички знаят, че сега са най-уязвими. Спуска се дебело въже, а хората надяват дебели ръкавици за оксиженисти. Мейсън застава на вратата, хваща здраво въжето и скача. Използвайки горната част на тялото и силата на ръцете, той контролира скоростта на спускане, рязко я намалява накрая и бързо отскача встрани, за да не се стовари отгоре му следващият.

Абордажът приключва за минута и половина. Стъпили веднъж на палубата, хората се освобождават от ръкавиците. Първите четирима застават в кръг, който става все по плътен, с пристигането на останалите. Хеликоптерите отскачат като подплашени морски кончета и увисват на няколкостотин метра, от двете страни на кораба. Там ще изчакат съобщението за успех или провал на мисията. Във втория случай, ще приберат оцелелите и ще потопят кораба с добре прицелени ракетни удари.

Мейсън се оглежда. Със задоволство установява, че подривникът Джо Берън е налице. Той би могъл и сам да се справи при нужда, но Джо е професионалист. Лейтенантът изважда малка химическа факла. Разтърсва я, за да се смесят химикалите и тя светва със синкаво сияние, което показва на втората група, че всичко е наред. Миг по-късно сам вижда подобен сигнал от другия борд. Радиовръзката ще бъде съвсем кратка.

Мейсън вади мобифона.

— Омега три. Кърмата овладяна. Засега няма противникови сили. Омега две, обади се!

— Омега две. Кърма овладяна. Няма никого.

— Тук Омега едно. Давайте според плана!

— Роджър — отвръща Луис.

— Омега три. Окей.

Мейсън заповядва на отрядите да действат. Те се разделят на две групи. Докато едната заема позиция, готова да прикрие с огън другарите си, втората напредва. След това тя заема позиция, а първата се устремява напред.

След няколко минути, двете групи се събират при носа. Мейсън нарежда на помощника си да огледа мостика, докато сам той се спуска надолу. Групата му бързо преминава през различни отсеци в товарната част на кораба. Спират пред заварена за стената врата. След като не могат да влязат през нея, значи никой не може и да излезе. Отминават я. Нахлуват с готово за стрелба оръжие в котелното отделение. Машините работят, но няма и помен от технически персонал.

Слушалката на Мейсън пропуква.

— Тук палубен отряд. Проверих кубриците и офицерските каюти. Койките са непокътнати, няма жива душа. Доста зловеща картинка!

— Тук котелно помещение. Машините работят. Никакво човешко присъствие.

Двата отряда продължават огледа и все така не срещат жива душа. След внимателна проверка, отново се качват на горната палуба.

Гласът на помощника се обажда отново:

— Лейтенант, мисля, че трябва веднага да се качите на мостика!

Мейсън повежда бързо хората си нагоре. По пътя минава край оставени на пост мъже.

— Нещо ново? — пита той юначагата с голямото пушкало.

— Не, сър.

Лейтенантът влиза в кърмовата рубка. Помощникът и неколцина от хората му го чакат. Всичко изглежда наред.

— Какво искахте да ми покажете?

— Там е работата, сър, че няма нищо. Няма хора никъде.

Мейсън оглежда компютърните монитори, грейнали със синкава светлина, вижда проблясващите на тях букви и цифри и проумява цялата истина: Той и хората му са единствените живи същества на борда на огромния кораб.

Обаждат се другите отряди на Омега. Луис и Кармайкъл докладват, че и останалите два кораба са изоставени.

Докато слуша, Мейсън усеща промяна в хода на кораба. Сигурен е. Корабът не се движи вече напред. Приближава огромния прозорец над палубата и поглежда в мрака. Не може да бъде напълно сигурен, но като че ли коритото се движи странично.

— Лейтенант — възкликва един от хората му, — вижте това!

Мъжът е застанал пред огромен монитор. На него се вижда нещо като мишена за стрелба с лък. Малко встрани от центъра има изображение на кораб. Той се завърта около оста си и приближава центъра на концентричните кръгове. От двете страни на изображението, непрекъснато мигат червени светлини. Мейсън схваща положението за миг. Корабът и двамата му събратя се управляват от друго място.

Мейсън нарежда на помощника си да държи мостика под контрол и вика хеликоптерите да се спуснат на палубата. След това казва на Джо Берън да отиде с помощниците си на предната палуба. Свързва се с другите отряди и нарежда да се заемат с основния елемент от операцията — самите бомби. Мейсън се спуска на първата палуба и повежда подривната група във вътрешността на кораба. Скоро стигат до заварената врата, която са отминали първия път.

Лейтенантът проверява местоположението им върху скицата на кораба — намират се пред хангара с бомбата. Берън се залавя моментално за работа и залепва ивици експлозив върху вратата. Натиква капсул-детонатор в подобната на маджун маса на експлозива и прокарва свързан с него проводник зад близкия ъгъл. Мейсън и останалите се отдалечават на безопасно разстояние и закриват уши с длани. Берън възпламенява експлозива и в коридора отеква глух мощен тътен.

Втурват се към димящата врата, в която зее назъбен правоъгълен отвор. Тънкият като змиорка Берън се вмъква вътре с лекота. Останалите подават саковете си през дупката и бързо влизат. Лъчи от фенерчета се стрелкат във всички посоки, а после някой открива прекъсвача на корабното осветление и залата се огрява от мощно сияние.

Отрядът тюлени се вижда върху огромна платформа с правоъгълен отвор в средата. Ракетата виси в отвора, окачена на тавана и закрепена неподвижно, с помощта на огромни, прилични на ръце лостове, опрени в стените. Мъжете наблюдават със страхопочитание страховития цилиндър. От лъскавата му повърхност се отразява светлина.

— Бързо! Нямаме време за гледане! — виква Мейсън.

Берън прокарва длани по повърхността на ракетата. След това изучава сложната плетеница от тръбопроводи и жици, които влизат в нея провесени от тавана. Поема си дъх.

— Не съм виждал никога подобно чудо!

— Въпросът е, можеш ли да я обезвредиш?

Берън се усмихва и потрива ръце.

— Папата в Рим ли живее?

— Не, живее във Ватикана.

— Пак е близо. — Берън вади стетоскоп от сака си и го поставя в ушите. Преслушва няколко места по повърхността на цилиндъра, с израза на кардиолог, който преглежда пациент.

— Готова е за излизане. Чувам шум.

— Ами тези връзки? — пита Мейсън.

— Гориво и енергия. Бих могъл да ги прекъсна, но е възможно това да се окаже сигнал за съоръжението да поеме командването си само.

— С други думи, да се самостартира.

Берън кимва.

— Трябва да й изрежа сърцето.

Той прокарва пръсти по ръба на панел, който леко се откроява се върху повърхността. Рови в сака си за инструменти и не след дълго намира подходящ ключ за крепежните болтове на панела. Започва да ги отвива с акумулаторен върток.

Като някакъв спортен коментатор, описващ хода на състезание, Мейсън съобщава на другите два отряда какво точно прави Берън. Междувременно останалите от отряда претърсват наоколо и откриват стоманено въже, дебело три сантиметра, с което връзват горната част на цилиндъра към тавана, с надежда да го спрат, ако рече да тръгне.

Берън напредва бавно с работата си. Няколко болта са заяли от влажния въздух в хангара и той използва специални инструменти, за да ги захване здраво. Внезапно замръзва и се ослушва.

— Да пукне дано! — казва той.

— Какво има? — пита Мейсън, който наднича през рамото му. Берън понечва да отговори, но Мейсън му дава знак с ръка да замълчи. Обажда се помощникът от мостика.

— Не знам какво може да означава това, лейтенант, но уредите се побъркаха до един.

— Задръж така! — Мейсън се обръща към Берън: — От мостика съобщават са необичайна активност на всички прибори. — Мейсън наостря уши. Помещението се изпълва с нарастващ шум.

Берън се оглежда, сякаш иска да види самия шум.

— Проклетата машина ще тръгне всеки миг!

— Можеш ли да й попречиш?

— Ако успея да махна този капак, може би ще мога да прекъсна активиращата верига. Бъдете готов с клещите.

Берън отвива нов болт и се насочва към следващия, когато чуват друг шум. Прилича на стържене на огромна скоростна кутия. Шумът идва изпод краката им. Всички поглеждат надолу, което ги спасява от ослепяване. Електрически проводници и тръби се откъсват с ярка светлина от страните на корпуса, малко над главите им. Хората се хвърлят по корем. Отдолу започват да се отварят клапите на големия шлюз.

Чува се шум от роторите на двигателя.

Клапите се отварят напълно и следва нова експлозия. Страничните „ръце“ се откъсват. Импровизираните стоманени спирачки се скъсват като конци и свободните краища на стоманеното въже свистят във въздуха, готови да отрежат всяка попаднала на пътя им глава.

И после бомбата потъва надолу.

В ушите на Мейсън кънтят викове. Другите два отряда стават свидетели на същата картина. Джо Луис крещи:

— Тук Омега две. Бомбата тръгна.

След това се разнася гласът на Кармайкъл:

— И нашата също.

Мейсън и отрядът му застават на ръба на отвора и гледат надолу. Воден вихър и пяна изпълват правоъгълния отвор, който прилича на дверите адови.