Огнен лед

18

Полетът от Новоросийск до Истанбул се оказва въздушен кошмар. Поради неназовани технически причини излитането се забавя. Семейство Траут прекарва в горещата и душна кабина повече от час, преди да ги прехвърлят в друг самолет. Пасажерите, които вкусват от месото, включено в менюто, си плащат скъпо за смелостта, когато машината започва да се тресе във въздушните ями. На всичко отгоре, работи само една тоалетна.

Пол и Гемей решават, че мъките им са свършили, когато най-после машината каца, но се оказва, че шофьорът на таксито им страда от самоубийствен комплекс. Когато Пол го моли да намали, той натиска газта докрай.

— Нещо не се разбирате — отбелязва Гемей, надвикала свистенето на гумите.

— Сигурно е от произношението ми — отвръща Пол.

— Не се притеснявай! — казва Гемей. — След всичко станало досега, на това пътуване, нищо, дори смъртта, не е в състояние да застане между мен и един горещ душ, едно сухо мартини и един здрав сън.

Шофьорът изпуска за един сантиметър хотелския портиер, който отскача като матадор от бичи рога и заковава колата пред входа на хотел „Мармара“, на площад „Таксим“ в Истанбул. Двамата напускат колата, като изхвърлени от катапулт на изтребител, плащат на усмихнатия водач и се отправят през огромното фоайе към рецепцията.

Администраторът е елегантен мъж, чиято занизана коса и подкастрени с бръснач мустачки го карат да прилича на Еркюл Поаро42. Забелязал приближаването на семейството, той цял засиява в усмивка и ги приветства радушно:

— Добре дошли отново, семейство Траут! Надявам се да сте пътували добре и да сте провели плодотворно проучване на древния Ефес! — Преди да заминат за Новоросийск, двамата разтръбиха навсякъде, че отиват да разгледат бреговете на Мала Азия.

— Благодаря! Да, храмът на Артемида е нещо забележително! — отговаря Гемей.

Мъжът се усмихва и подава на Пол ключа и един плик.

— Това пристигна днес.

Пол отваря плика, разгъва бележката и я подава на Гемей. Прочита краткото изречение: „Обадете се веднага! О.“.

Следва телефонен номер.

— Дългът ни зове — отбелязва Пол.

Гемей обръща очи.

— Понякога този дълг зове в най-неподходящо време! — Тя грабва ключа и тръгва към асансьора.

Стигнали стаята, Пол предлага тя да се изкъпе първа, докато той се свърже с Кърт. Тя приема предложението, без миг колебание и поема към банята, като оставя следа от разхвърляни дрехи подире си. Решил да се възмезди, заради жертвата, Пол поръчва да му донесат в стаята шейкър сухо мартини. То пристига почти едновременно със спирането на душа. Пол пълни чаша и почуква на вратата на банята. Тя се отваря и заедно с облак пара, през цепнатината се подава търсеща ръка. Сипва и на себе си, като изпъва дълги нозе на една табуретка, отпива и отсъжда, че като за Истанбул, коктейлът си го бива. Възстановил така силите си, той набира оставения от Остин номер.

— В Истанбул сме — съобщава той. — Получихме бележката ти.

— Добре. Как мина пътуването?

— Пълно с информация и изненади. — Траут разказва накратко.

— Както описваш яхтата на Разов, трябва да е бързоходен кораб. Сигурно разполага с турбини, които го тласкат два пъти по-бързо от кораб с подобни размери. Хитро! Разов може да премества централата си по цялото земно кълбо за броени дни. Радвам се, че няма жертви, но не е добре, дето професорът е загубил бунгалото си. Още щом затворя, ще изпратя в НАМПД заявка за покана на професора и сина му в САЩ.

— Те ще бъдат възхитени. Как мина твоята екскурзия?

— Също като вас с Гемей и ние получихме радушно посрещане. Ще ти разкажа, когато се видим.

— С нетърпение очаквам да науча подробностите.

— Ще имаш такава възможност много по-скоро, отколкото си мислиш. Намирам се на борда на „Арго“ и с удоволствие ще се възползвам от евтините услуги на морски биолог и морски геолог.

— За нещастие, на мен ми е добре известно, къде могат да се намерят двама такива несретници.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас. Уредил съм транспорта. След колко време сте готови?

— Току-що пристигаме, така че няма нужда дори да стягаме куфари. — Пол гледа с усмивка към банята, откъдето се показва Гемей, с песен на уста — изпълнява много фалшива версия на „Ще го махна този мъж от своята глава“. — Имаме ли време да си допием коктейла?

— Пийте по два! Ще пътувате с VIP43 от Щатите, а той пристига след няколко часа.

— Превъзходно! Значи ни чака компанията на някой нафукан сенатор.

Остин се смее.

— Невероятен си, Пол! Трябва да имаш психически отклонения. Как разбра?

— Предположих. Ще кажа на Гемей. До довечера!

Пол си записва времето и мястото на пътуването. Оставя слушалката и се обръща към Гемей, която излиза, загърнала стройно тяло в хотелска кърпа. На главата е увила като чалма втори, а в ръка стиска недопито мартини. Топлата вода и питието са повдигнали настроението й. Когато научава, че отново потеглят на път, тя дори се усмихва и казва, че й е домъчняло за Остин и Джо.

Пол влиза на свой ред в банята, а Гемей поръчва агнешки шишове и пилаф. Храната пристига, когато са започнали второто си мартини. След вечеря се обличат и с пълни стомаси, чисти тела и обновен дух, вземат друго такси обратно към летището. Този път, шофьорът не се оказва прикрит камикадзе и ако не се брои претрупаното до немай-къде движение, пътуването протича успешно.

Както е поръчал Остин, слизат далеч от главния вход на летището, пред малък терминал, използван за частни полети. Приближават светлините на един хангар, пред който се кипри тюркоазен хеликоптер, със среден размер. С черни букви, отстрани пише НАМПД. Перките се въртят бавно, докато моторът загрява. На асфалта до машината, пилотът разговаря с някого. Макар и в гръб, двамата начаса разпознават тесните рамене и хълбоци, както и оредялата косица на Руди Гън. Той се обръща, поздравява ги и пита, с палец, вдигнат нагоре към отворената врата на хеликоптера:

— Да ви взема ли с мен?

Гемей поглежда мъжа си.

— Значи това е много важният сенатор?

Траут се прави на ударен.

— За бога, Руди, защо не ни каза, че ти си този невероятно важен VIP?

— Исках да ви изненадам. Адмирал Сендекър реши, че няма да е зле да се навъртам наоколо, в случай че ситуацията се напече. И без това бях в Атина, като представител на НАМПД, на международна конференция по морска археология. Колко му е да прескоча насам с един служебен самолет. А хеликоптерът бе взет от един екип, който работи в източния район на Егейско море. Сендекър реши, че трябва съм тук, след като Кърт съобщи за пратката, която трябвало да изпрати.

— Каква пратка?

— Ще ви разкажа всичко по пътя. Да тръгваме ли?

Тримата се качват в хеликоптера и заемат места в просторната кабина. Моторът набира мощност и не след дълго „Сикорски“ се издига бързо във въздуха. Под тях, по двата бряга на Босфора, прострян върху два континента, се разстила, като осеян с пайети, светещият килим на Истанбул. Понесен от двата си двигателя „Ариел“, хеликоптерът потегля на север, с двеста и осемдесет километра в час.

Гласът на пилота казва малко провлечено:

— Здрасти, момчета. Казвам се Майк. Настанете се удобно! Има предостатъчно място, да се изпънете. Машината е проектирана за обслужване на петролни платформи, така че повече прилича на летящ автобус. Може да поеме до дванадесет пасажера. Имате късмет, че се случвате в тази посока. На връщане ще бъдем претъпкани. Разполагате с термос горещо кафе. Обслужете се сами! Ако имате нужда от нещо, моля да ми съобщите! Наслаждавайте се на полета!

Гън налива кафе и раздава димящи чаши.

— Радвам се да ви видя и двамата! Жалко, че ви съкратиха почивката! Официално погледнато, вие сте все още в отпуск, аз съм в Атина и въобще не сме се виждали.

— Какво става, Руди? — пита Пол. — Чуваме само по нещо от тук от там.

— Не мога да кажа как изглежда картината като цяло, но ето какво знаем с положителност. Преди седем дни, адмирал Сендекър е бил повикан в Белия дом за среща, в която са участвали президентът и вицепрезидентът. Правителството е притеснено от влошаването на политическата ситуация в Русия. Някои от президентските хора се заяли с адмирала, задето е допуснал Кърт да наруши суверенната руска територия, в района на изоставената база. Опасявали се, че подобен акт би дал на руската опозиция нови аргументи срещу правителството, което без друго се бори за живота си. Адмиралът се извинил с обяснението, че става дума за инцидент и предложил лично да се свърже с руснаците. Предложението било отхвърлено. После попитал, какви мерки предприема правителството, във връзка с NR-1. Неизвестно защо, не му казали за изчезването на лодката.

Пол пита с усмивка:

— Доста тъпо от тяхна страна да допуснат, че адмиралът няма да научи.

Гемей клати глава.

— Просто да не повярва човек, че лодката ложе да изчезне ей така, сякаш погълната от морско чудовище.

— Не си далеч от истината. Била е отвлечена и пренесена на гърба на друга подводница.

— Това е още по-фантастично от хипотезата за морско чудовище — отбелязва Гемей.

— Тъкмо се мъчехме да се ориентираме в обстановката, когато се обади Кърт с новината, че зад политическите размирици в Русия, стои минен магнат, на име Михаил Разов. Според Белия дом, между изчезването на подводната лодка и бъркотията в Русия съществува връзка. На всичко отгоре, компанията на Разов „Атаман ентърпрайзис“ е взела на лизинг старата база.

— Значи затова Кърт ни помоли да поразровим около тази компания в Новоросийск.

— Смяташ, че нашата подводница е била отмъкната в тази стара руска база? — пита Пол.

— Приехме го като възможност. Но повече ни разтревожи друго, което каза Кърт. Според източника му, Разов е свързан с мащабен заговор срещу САЩ.

— Какъв заговор?

— Нямаме представа. Сендекър смята, че положението е във висша степен сериозно. Когато Остин съобщи, че събира групата си, за да се върне в базата, адмиралът даде мълчаливо съгласие. Кърт сигурно ви е уведомил, че тази мисия е… хм… неофициална.

— Каза го по доста колоритен начин — смее се Гемей.

— Хич няма и да питам! — казва Гън. — От Белия дом специално поискали от Сендекър да стои настрани от издирването на изчезналата подводница. Предполагам, няма да се учудите, когато ви кажа, че той се измъкнал от ситуацията с техническа маневра — обещал да не търси самата подводница, но нищо не споменал за базата и екипажа.

— Боже, ужасена съм! — шегува се Гемей.

— И аз — приглася Пол. — Кой би допуснал подобно нещо?

— Сарказмът ви е съответно забелязан и отминат с презрение. Но сте прави. Трябва да държим адмиралът изолиран, за да му дадем възможност да маневрира.

— Рисковано е! — казва Пол. — Цялата работа може да вземе да изгърми!

— Сендекър е напълно наясно с тази възможност, но боговете в Черно море са благосклонно настроени.

— Приличаш ми на котка, току-що налапала канарче — казва Гемей. — Явно Кърт се е докопал до нещо. Защо не изплюеш камъчето?

— И то до какво се е докопал! Двамата със Завала открили екипажа на NR-1. Това е пратката, за която споменах. Държали ги в руската база. Сега са на борда на „Арго“.

— Това е великолепно, но аз пак не разбирам — мръщи вежди Пол. — Руснаците са ги заловили и отвлекли?

— Доста по-комплицирано е, доколкото разбирам. Кърт предложи всички да се съберем, за да изслушаме екипажа.

— Откриването на тези хора е сериозно постижение за НАМПД и адмирала — казва Пол.

— За съжаление, няма как да го оповестим публично, след като обществеността няма и представа за самото отвличане. От най-високо място наложиха информационно затъмнение по случая.

— Във Вашингтон трудно се запазва тайна — казва Пол. — Все отнякъде ще протече.

— Съгласен съм. Уведомихме командването на военноморските сили за случилото се, но без подробности. Няма да можем вечно да се измъкваме с подобна стратегия. Ето защо, предстоящата среща с екипажа е от огромно значение. Трябва да стигнем до дъното на инцидента. Да пийнем още кафе, а вие ще ми разкажете за АТАМАН.

Гемей пълни отново чашите.

— Нека Пол се заеме с хронологията, а аз ще внасям колорит.

Гън слуша повествованието, без да се обажда. От опит знаят, че той ще попие и анализира фактите като компютър — репутацията му в това отношение е пословична. Той завършва Военноморската академия на САЩ, като първенец на випуска, командвал е на различни равнища, а преди да поеме сегашния си пост в НАМПД, е отговарял за цялостната логистика в системата на НАМПД.

След края на разказа, Гън задава въпросите си. Особен интерес проявява към „лудия калугер“ Борис, както и към забележката на Юри, за липсата на големи кораби в частното пристанище. Грубата реакция на АТАМАН се обяснява лесно: Разов крие нещо и не иска никакви чужди лица наоколо. Но фигурата на Борис и липсата на корабите не се вместват в никаква хипотеза. Гън се обляга в креслото, наглася роговата рамка на очилата върху орловия си нос и сплита пръсти замислен, също както би сторил Шерлок Холмс. Липсва му само лула и жокейска шапчица с козирка.

Гласът на пилота го изважда от това състояние.

— Кацаме на „Арго“, момчета. Можете да го видите откъм дясната страна.

На кораба са запалени всички светлини за приветствие и той блести като коледно дръвче, върху мастиления фон на морето. Машината увисва над палубата и внимателно се спуска точно върху мигащия Х, който обозначава площадката за кацане. Приземяването е почти съвършено — копелетата на хеликоптера едва чуто тупват на палубата. Перките спират да се въртят и вторият пилот идва да им отвори. Пътниците благодарят за успешния полет и слизат на палубата, като премигват срещу прожекторите, превърнали нощта в ясен ден.

Сред събраната тълпа посрещани, се открояват ярко широките плещи и сребърната коса на Остин. Той приближава, ръкува се с Гън и прегръща семейството през раменете.

— Надявам се, че можахте да си изпиете на спокойствие мартинито — казва той.

Гемей отвръща с усмивка:

— Мушнахме по две, благодаря.

— Съжалявам, че се наложи да ви мъкна насам, така скоро след преживяното в Новоросийск. — Той ги води в столовата, където се виждат пред три блещукащи кристални чаши, пълни с току-що изцеден сок от портокал. — Джо бабува на екипажа в заседателната зала. След петнадесет минути започваме. Те нямат търпение да се приберат у дома. Разбрал съм се да ни отделят един час, докато приготвят хеликоптера за обратния полет.

Гън цупи устни от удоволствие, докато Кърт разказва за спасяването на подводничарите.

— Не искам да омаловажавам случилото се, Кърт — казва той, — ама ми звучи като епизод от „Розовата пантера“, с всички тези суетящи се насам-натам хора.

— На мен повече ми приличаше на сцена от Виетнамската война — отвръща Кърт. — Някой ден ще си спомням всичко това с усмивка. — Той прокарва пръсти през косата си. — Но ако косата ми имаше накъде да побелява още, щеше като нищо да го стори.

— Много ме заинтригува този руснак, дето му викаш Иван. Откъде го познаваш?

— Пътищата ни се кръстосаха, когато работех за ЦРУ.

— Приятел ли е или враг?

— За момента го приемам като приятел. Сигурен съм, че би направил много нещо за доброто на Русия, както го разбира. Той е много хитър и изобретателен и не е оцелял през всичките чистки в специалните им служби, със сляпо послушание.

— Доста ясно резюме. И смяташ, че трябва да му се доверим, въпреки съмнителното му минало?

— Засега. Поради една проста причина.

— Каква?

— Не разполагаме с алтернатива!