Огнен лед

28

Роки поинт, щат Мейн

Преди голямата вълна да го удари, Роки поинт е типично мейнско градче, а живописното му пристанище и красиви къщи се появяват върху хиляди календари и пощенски картички. Спретнатата „Главна улица“ е като извадена от рисувана приказка. Обърнал сега поглед към града, от борда на лодката на Дженкинс, Остин си мисли, че той много прилича на онези картинки, в които трябва да се открият умишлено допуснати грешки. Много неща са сбъркани в тази картинка.

Прибрежните рибни ресторанти, рибарското пристанище и скандалният мотел отсъстват. От водата стърчат развалини, също като криви зъби. Оцветени в „дей-гло“62 шамандури означават местата на потънали съдове. Кранове свеждат чела над развалини по брега. Най-разнообразни дребни отпадъци се носят по водата.

Ако беше поетична натура, Остин би казал, че голямата вълна е отнела душата на града.

— Ама че бъркотия! — е всичко, което казва по въпроса.

— Можеше да е по-лошо — обажда се полицейският началник Чарли Хоз, който е застанал до Остин на десния борд.

— Да, ако се бе треснала ядрена бомба — съгласява се Кърт.

— Ъ-хъ — заключава полицаят, който не иска да остави последната дума на пришълец.

Остин се е запознал с Чарли преди няколко часа. Специален самолет на НАМПД е докарал него, Траут и Дженкинс до летище Портланд. Там ги очакваше шефът Хоз с полицейска кола, за да ги закара до Роки поинт.

След срещата при Сендекър, Остин се върна в кабинета си, за да разгледа под силна лупа сателитни снимки на „Атамански изследовател“. Макар и направени от хиляди метра височина, изображенията са ясни и контрастни. Виждат се дребни подробности. Лесно се разчита името на кораба, виждат се хора по палубите.

Остин остава поразен от приликата с „Гломар“, двеста метровия гигант, построен от Хауърд Хюз, по поръчка на американското правителство, за да извади потънала съветска подводница през 1970 година. Огромни кранове, също като на „Гломар“, стърчат нагоре, като сондажни кули на нефтена морска платформа.

Остин разглежда внимателно целия корпус, като обръща особено внимание на палубните участъци, близо до подемните съоръжения. Прави няколко скици и сяда в креслото си, със самодоволна усмивка. Измислил е как да се качи на борда. Идеята е свързана с много въпросителни, а реализацията й зависи от това, доколко ще успее да приближи кораба. Той ще изчезне, още при появата на някой от съдовете на НАМПД. Мисли известно време за случая с капитан Кемал и миг по-късно пита по телефона Йегър, къде се намира Дженкинс.

— Доктор Рийд го развежда из агенцията, в качеството му на VIP персона. След това ще го настани за нощувка, преди да отлети обратно за Мейн утре сутринта.

— Намери ги, моля те и ми звънни!

След няколко минути телефонът звъни. Остин разкрива плана си пред Дженкинс, като не се мъчи да крие опасностите. Жителят на Роки поинт не се поколебава нито миг. Когато Остин свършва с изложението на шантавата си идея, той просто казва:

— Ще направя всичко по силите ми, за да се докопам до гадовете, които съсипаха моя град!

Остин му заръчва да продължи обиколката си, докато той проведе няколко телефонни разговора. Най-напред се обажда в транспортната служба, за да провери дали има възможност за по-бързо придвижване. След това звъни на Траут в дома им в Джорджтаун. Обажда се Пол и Остин му обяснява обстановката.

Дженкинс от своя страна се свързва с рибарите, които все още разполагат с лодки и ги пита, дали биха помогнали за една работа. По идея на Остин, той им казва, че НАМПД се нуждае от съдовете им за провеждане на дълбоководно проучване. Като награда, освен щедрите парични суми, те ще получат и необходимите за възстановяване на пристанището средства, без да се минава по трънливия път на нормалното бюджетно финансиране.

Дженкинс се справя със задачата без усилие и когато напуска пристанището, подире му се нареждат още шест рибарски съда. Чарли Хоз настоява да ги придружи и Дженкинс го взема с радост на борда. Полицаят е бил професионален ловец на омари, преди да сложи пагона и още не е загубил моряшките си качества.

Малката флотилия заобикаля скалистия нос, който е дал името на града63 и се отправя в открито море. То е зелено като стъклена бутилка. Няколко малки облака висят в лазурното небе. Духа лек, западен бриз. Лодките държат курс на изток, после на юг, като се люлеят от вълните. На определени интервали, от НАМПД се обажда Гемей, за да предаде координатите на търсения кораб, следен от сателит.

Остин ги нанася върху карта на Залива Мейн — обширно водно пространство, отделящо брега на Мейн от извитата ръка на нос Код. Корабът мързеливо описва голяма окръжност. Гемей използва най-прост код за съобщенията си, така че всеки неволен слушател да ги приеме за обикновено рибарско дърдорене. Дженкинс и Хоз възпитано не протестират срещу начина, по който тя съсипва мейнския диалект. Но когато от говорителят се чува „гепих бая парче тон север — североизток от последните координати“, те не издържат.

— „Гепих“? — диви се Дженкинс. — Тя нали така каза — гепих?

Хоз също клати глава.

— Целият си живот съм прекарал по тези места и не знам някой да е казал „гепих“. Какво значи това?

Траут едва сдържа усмивката си. Като бъбри някакви извинения, той пояснява, че жена му е гледала много епизоди от „Тя пише за убийства“, които се заснемат в холивудска версия на мейнска къща. После сочи едно петънце на радара и възкликва възбудено:

— Ето го! Няма никакво съмнение!

Остин добавя надвесен над рамото му:

— Гепихме го!

Дженкинс увеличава скоростта. Останалите лодки правят същото. Това не е само проява на нетърпеливост. Дженкинс не се оставя да бъде заблуден от привидната кротост на морето. Той наблюдава с опитно око пенливите „зайчета“ по гребените на вълните, скъсените разстояния между тях, накъдрената повърхност на водата.

— Времето се разваля! — заключава той.

Остин отвръща:

— Чух прогнозата на автоматичната станция по радиото.

— На мен не ми трябва някакъв компютърен глас да ми каканиже, кога да чакам буря — казва Дженкинс с усмивка. — Човек трябва да знае как да разчита изпращаните му сигнали.

Откакто са излезли от пристанището, той не спира да наблюдава сгъстяването на облаците, както и промяната в цвета на водата, станала вече масленозелена. Вятърът ги е отнесъл няколко пункта на изток.

— Ако си свършим бързо работата тук, може би ще успеем да се приберем в пристанището, преди да се разрази бурята. Проблемът е в това, че ако морето се развали, може да се окаже опасно да теглим мрежата.

— Разбирам — отговаря Остин. — Двамата с Пол ще се приготвим.

— Няма да е лошо — обажда се полицаят Хоз, с неестествено за него напрежение в гласа. — Не сме сами.

Шерифът сочи огромна, тъмна сянка, която се извисява в събиращата се мъгла. Аморфната маса приближава и очертанията й се втвърдяват в силует на много голям кораб. Съдът е напълно черен. През надстройката му преминава единствен димоход. По цялата му палуба, стърчат като игли на таралеж множество кранове и други товароподемни съоръжения. Мрачната, светопоглъщата окраска на корпуса му придава зловещ вид, което не убягва на останалите рибари.

От говорителя се разнасят възбудени гласове. Един рибар казва:

— Господи, Рой, що за чудо е това? Прилича на плаваща катафалка.

— Направо си е гробище — добавя друг.

Остин се усмихва при тези думи. Ако някой ги слуша, ще разбере, че не са отрепетирани реплики. Дженкинс предупреждава колегите си да внимават, за да не се натресат в кораба. Те нямат нужда от предупреждения и се държат на почтително разстояние от чудовището. Остин определя скоростта му на около десет възела.

Когато приближава, „Атамански изследовател“ сякаш забавя ход. На палубата му се откроява някакво петънце. То става по-голямо и започва да бръмчи като стършел в гнездото си. След малко черният хеликоптер прелита ниско над рибарската флотилия. Дженкинс и Хоз му махват приятелски. Машината обикаля няколко пъти и се връща на кораба.

Остин го наблюдава спокойно от вътрешността на кабината, където двамата с Пол приготвят снаряжението си.

— Май издържахме проверката — отбелязва той.

— Приемът беше значително по-радушен от този, който ни устроиха, на двамата с Гемей, в пристанището на Новоросийск.

— Благодари за това на Дженкинс. Негова е идеята да домъкне цял куп свидетели, та атаманите да държат ръцете си прибрани.

Остин е доволен, че се вслуша в съвета на рибаря учен. Дженкинс изтъкна преимуществото на по-голямата численост. След като корабът се навърта в рибарската акватория, няма нищо необичайно, да се натъкне на голяма риболовна флотилия. Всъщност, самият Остин не вижда нещо повече от пет-шест лодки, които влачат мрежи подире си.

Остин основа сегашния си план върху успешното използване на лодката на капитан Кемал, при проникването в изоставената военна база. Все пак, онази задача беше значително по-лека от сегашната. Вместо с буйните казаци — любители на поло, сега щяха да се сблъскат с дисциплинирани и добре въоръжени часови.

Настъпва очакваният от Кърт момент. Корабът забавя ход и спира. Дженкинс е съоръжил лодката си с кърмови трал. С помощта на полицейския началник, той пуска мрежата във водата. После лодката бавно потегля, като описва дъга, на стотина метра от кораба. Маневрата дава възможност на хората на борда му да разгледат подробно рибарския съд. Онова, което не им позволява да видят, са двамата леководолази, увиснали на противоположния борд.

Когато се изравнява със средата на кораба, Дженкинс оставя машината на празен ход и излиза на палубата. Двамата с Хоз започват да бърникат огромния барабан, с който се изтегля трала. В същото време, Остин и Пол се отпускат във водата и минават под лодката. Искат да се гмурнат дълбоко, за да избегнат мрежата.

Разбрали са се с Дженкинс да трали в продължение на няколко мили, преди да обърне и да мине откъм другия борд на кораба. По такъв начин ще разполагат с един час, за да се качат на кораба и да се върнат. За връзка с Дженкинс ще използват подводната си аудио система, плюс хидрофонно устройство, което Пол провесва под васерлинията, преди да напуснат рибарската лодка.

Двамата потъват дълбоко, като изяждат разстоянието с ритмични удари на краката. Чуват приглушения шум от двигателя на Дженкинс, който продължава по курса си, а те остават на дълбочина около дванадесет метра, където видимостта е все още добра. Приближават кораба.

Гигантският корпус се изправя пред тях, като туловище на заспал на повърхността на водата кит. Остин дава сигнал на Пол, да отиде по-надълбоко. Когато застават под кила на съда, двамата запалват фенерите си. Няма как да не се напрегнат, при мисълта за хилядите тона стомана, виснали над главите им.

— Сега ми става ясно, как се чувства бръмбарът, преди да го размажеш с пета — обажда се Пол.

— И аз си мислех същото, но не исках да те плаша.

— Вече е късно! Откъде ще започнем?

— Ако съм разчел правилно сателитната снимка, онова, което ни трябва, се намира към средата.

Те плуват бавно по гръб, докато покритото с ракообразни дъно на кораба запълва изцяло полезрението им. В лъча на фенера си Остин вижда онова, което търси — каучуково уплътнение, което минава от единия до другия край на плоското дъно.

— Бинго! — обажда се той.

Когато разглежда снимката, той съсредоточава вниманието си върху един от подемниците, разположени по средата на палубата. Някой е оставил невнимателно отгърнат брезента, който покрива централен шлюз, подобен на този в „Арго“ и останалите кораби на НАМПД.

Остин знае от опит, че най-вероятно е клапите на шлюза да бъдат затворени. Това е стандартна практика, защото в противен случай, съпротивлението на водата, завихрена в отворената на дъното шахта, би забавила хода на кораба. Но той знае също така, че някои кораби на НАМПД са снабдени и с по-малки шлюзове, през които спускат портативни подводни роботи. Той вижда търсената шахта откъм десния борд, малко пред основната. Тя представлява правоъгълен отвор, със страна около метър. Приближили достатъчно, двамата разбират, че и тук клапата е плътно затворена.

Остин откача портативната оксиженова горелка от пояса си. Пол свързва донесената от него кислородна бутилка с маркуча на горелката. Кърт вади от торбата си два мощни магнита с ръкохватки на тях. Залепва ги за корпуса, а след това двамата с Траут поставят пластмасови бленди на маските си, за да предпазят очи от ослепителната светлина на горелката. Докато Остин се държи с една ръка за магнита, Траут запалва горелката. Дори през защитната бленда, светлината е ярка като слънчевата.

Остин започва да реже, с надеждата, че клапата няма да е дебела колкото самия корабен корпус. Независимо, че корабът е неподвижен, около него се вихрят течения, които дърпат двамата насам-натам. Пол му помага да се задържи на място, но един особено мощен порив го обръща буквално на другата страна. Изпуска ръкохватката и когато инстинктивно прави опит да се залови с другата ръка, изпуска оксижена.

Траут се сблъсква със същия проблем, само че той изпуска кислородната бутилка. Двамата успяват да се заловят отново за магнитите, колкото да видят, как бутилката и все още запалената горелка потъват надолу.

В шлемофона на Траут гърмят всички моряшки псувни, които Остин е усвоил, през дългите години на съприкосновение с морето. След като изчерпва репертоара си, той съобщава очевидното:

— Изпуснах горелката.

— Ако не си забелязал, аз пък изтървах бутилката. Не знаех, че са ти известни толкова много изящни изрази.

Остин успява да се усмихне.

— Испанските ги знам от Завала. Извинявай, че те домъкнах чак дотук и то за нищо!

— Ако не ме бе довел под задника на това чудовище, сега щях да лепя тапети у дома, под надзора на Гемей. Имаш ли резервен план?

— Може би, ако почукаме, ще ни отворят. Или пък да изплуваме отстрани и след като открием висяща стълба, да се качим на борда.

— Надали ще стане.

— Ти ме попита за резервен план. Не си питал, дали ще стане или не.

Остин се готви за връщане, когато Пол надава вик на изненада и сочи с пръст право надолу.

Острият му поглед на рибар е доловил слаби светлини да се издигат от мрачните бездни. Приближаващият предмет става все по-голям. Двамата бързешком се дръпват от пътя му и увисват малко встрани. Предметът се превръща в малка подводница, която застава неподвижно, на около тридесет метра под дъното на кораба. Тя е ярко осветена.

— Да пукна, ако това не е NR-1! Какво ли прави по тези места?

— По-важно е, накъде се е запътила — отвръща Остин. — Хайде да се повозим!

Остин се гмурва към подводната лодка откъм кърмата. Той е влизал в подобен съд и знае, че отпред на кулата му има камера. Двамата с Пол се хващат за монтажните халки в задната част на корпуса и увисват на тях. Не след дълго отгоре се появява слаба жълтеникава светлина. Отворили са главния шлюз.

Траут поглежда нагоре и светлината се отразява от маската му.

— Струва ми се, че съм гледал подобни кадри в „Досиетата Х“, когато извънземни отвличат човешко същество.

— Винаги е приятно да си спечелиш нови приятели — отбелязва Остин, вперил поглед в ивицата светлина, която се разширява постепенно, докато се превърне в ярък правоъгълник.

Вертикалните дюзи на подводницата издават приглушен шум и тя влиза в кораба. Пол и Кърт се пускат от халките, преди тялото й да се покаже над повърхността в басейна. Стигнали ръба му, те предпазливо подават глави от водата. Остин преценява дължината на разположения в трюма на кораба басейн на около шестдесет метра, а ширината — на половината от това разстояние. От двете страни се издигат ходници, до които се стига по метални стълби.

Мъже в работни комбинезони са се надвесили над парапетите и наблюдават изплаването на NR-1. Клапите на шлюза се затварят и огромното помещение се изпълва с радостни възгласи. Отгоре се спускат дебели стоманени въжета, с огромни куки накрая. Няколко леководолаза се хвърлят в басейна. Те прокарват под носа и кърмата на лодката масивни ремъци и нанизват краищата им на куките. След това мощни винчове повдигат цялата подводница, докато невидими помпи започват да изтласкват водните маси вън от кораба. Басейнът се изпразва за броени минути. Винчовете спускат подводницата. Няколко групи мъже се спускат на хлъзгавото дъно на басейна. Докато едни го почистват от водорасли и мятащи се морски животни, други привързват корпуса на подводницата със стоманени въжета, за да не се влияе от люлеенето на кораба. Чуват се вентилатори, които нагнетяват в пространството пресен въздух.

Остин и Траут са се изкачили по някаква стълба, още когато започва изпомпването на водата и сега са кацнали високо над палубата. Снаряжението им тежи на раменете. Докато те се таят в сянката, ярко осветените долу мъже изправят стълба върху корпуса на подводната лодка. Люкът на кулата се отваря и от него изскача белобрад мъж. На кръста му виси кобур, а според описанието на мичмана, той трябва да е мнимият учен Пуласки, който отвлича NR-1.

Показват се още двамина. Остин разпознава капитан Логан и пилотът, които е виждал на снимки. Излизат други четирима. Мутрите им са навъсени, а в ръце държат тежко оръжие. Явно охрана. Двамата американци са изведени от хангара. Помъкнали чували с боклук, последните чистачи също се изтеглят. Светлините угасват, с изключение на няколко слаби лампи на тавана.

— А сега? — пита Траут.

— Имаме две алтернативи — нагоре или надолу.

Траут поглежда мрачната бездна под краката им и започва мълком да се изкачва нагоре. Снаряжението им тежи все повече. За щастие, след пет-шест метра, стигат някаква площадка. С дълбока въздишка, Пол се прехвърля през парапета и освобождава тялото си от бутилките и оловния колан. Помага на Остин, а после двамата остават задъхани на площадката.

Седнал с гръб опрян в стената, Остин изважда ругера. Траут си е донесъл швейцарски зиг-зауер. Площадката е свързана под прав ъгъл с къс ходник. Той излиза в добре осветен коридор. Забелязали, че е пуст, те тръгват по него. Стигат помещение с купол, в което блести бяло съоръжение с илюминатори. Без усилие разпознават декомпресионна камера.

След като се убеждават, че е празна, те се връщат за снаряжението и го скриват в нея. След това свалят водолазните костюми и ги оставят при останалото. В съседство се намира гардеробно помещение. Тук висят, все още капещи, водолазните костюми на екипа, привързал подводницата. Остин проявява по-голям интерес към акуратно скатаните работни комбинезони. И двамата се издокарват с по един. Двуметровият, сто и десет килограмов Пол среща известни затруднения. Крачолите стигат едва до глезените му, а от ръкавите стърчат голите му ръце.

— Как изглеждам? — пита той.

— Като някое много голямо плашило. Ако срещнем някого, ще го заблудиш най-много за около десет секунди.

— Защо?

— Приличаш на Квазимодо.

— И твоята коса не може да се нарече съвсем обичайна. Да се надяваме, че няма да се натъкнем на никого. Сега какво?

Остин взема една шапка от купчината и му я подхвърля. Друга налага върху собствената си глава.

— Сега ще се поразходим!

Остин спира при пресечката с друг коридор и започва да се оглежда като загубил се турист.

— По дяволите — казва той, — изглежда сме се объркали!

— Трябваше да роним трохи хляб след себе си.

— Не знам доколко приличаме на Хензел и… о-па! — Остин сочи с палец една врата отстрани. Слухът му е доловил шум от бравата й.

Траут се дръпва назад, но Остин го хваща за лакътя.

— Късно е! — казва той. — Все едно сме от техните. — Свежда глава над един отмъкнат от гардероба планшет и хваща ругера в джоба на комбинезона си. Траут се отпуска на едно коляно и след като развързва обувката, започва да я връзва на нова сметка.

Вратата пропуска двама мъже. Остин вдига поглед, усмихва им се и ги оглежда за оръжие. Мъжете се различават външно, но и двамата носят очила и имат учен вид. Потънали са в увлекателен разговор и почти не забелязват колегите си от НАМПД.

Остин гледа подире им и казва:

— Тези двамата изглежда са от специалистите. Имаме такъв проблем: може да ни отнеме дни, докато разгледаме както трябва този кораб. Колкото по-дълго се застоим, толкова по-голяма е вероятността да се натресем на някого, който ще разгадае успешната ни дегизировка.

Траут се изправя и разтрива коляно.

— Да не говорим за изпитанията, на които се подлагат старите ми стави. Какво ще правим сега?

Остин гледа над рамото му и отговаря с усмивка:

— За начало, предлагам да погледнеш зад себе си.

Траут се усмихва, когато забелязва на стената два плана, показващи кораба отгоре и в разрез.

— Явно не сме единствените, които имат нужда от помощ за ориентиране в търбуха на това чудовище.

Остин разглежда внимателно чертежа и показва една червена точка, която очевидно обозначава мястото, където се намират.

— Оттук се излиза в забранен участък. Я да видим, какво толкова имат за криене! Щом е забранен, вероятността да се натъкнем на някого от главорезите на Разов ще бъде по-малка.

Последните думи на Остин още висят във въздуха, когато долавят груби мъжки гласове. Без миг колебание, Остин хваща дръжката на вратата, през която излязоха двамата учени и я натиска. Вратата не е заключена. Прави знак на Пол да го последва. Помещението е тъмно, но по миризмата на химикали разбират, че са попаднали в лаборатория. Остин оставя вратата леко открехната. След миг покрай нея минават двама мъже, въоръжени с автомати. Кърт пали за миг осветлението, за да се убедят, че наистина се намират в лаборатория, а после двамата се връщат в коридора.

Остин сочи надясно. Изтръпнали от напрежение, те тръгват в тази посока, докато стигат до една врата. Остин напряга паметта си, за да измъкне от нея спомени от времето в ЦРУ и да преведе надписа: ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН! Натиска бравата — заключено. Измъква набор взломаджийски инструменти — друг спомен от прекараното в „Компанията“ време. Траут се оглежда, а той пробва един по един шперцовете, докато попада на верния. Двамата влизат.

С подковообразната си контролна конзола, помещението напомня компютърната зала на Йегър, макар и несравнимо по-малко по размери. Вместо триизмерния холограмен екран, над нея виси обикновен монитор, контролиран с клавиатура — архаизъм, който Йегър би отминал с дълбоко презрение.

Траут разглежда оборудването. То е доста съвременно. Макар и сам компютърен специалист, който непрекъснато се занимава с моделиране на процесите на морското дъно, Пол е далеч от Йегър.

— Е? — пита Остин.

Траут свива рамене.

— Ще опитам. — Настанява туловището си в едно въртящо кресло. Като концертиращ пианист, той най-напред прокарва пръсти над клавишите, без да ги докосва. Поема дълбоко дъх и натиска бутона „ентър“. Рибният пасаж, който се е мотал непрекъснато на екрана до този миг, изчезва и на негово място излиза слънчев, лъчист диск. — Дотук добре! Дано не съм включил някаква защита!

Остин, който наднича зад гърба му, го потупва окуражително по рамото.

Траут се връща към задачата си. Той кликва върху иконата, след което се изписват няколко възможности. Известно време шари по клавишите, като си мърмори тихичко, за да каже накрая:

— Не мога да вляза без парола!

— Тя може да бъде каква ли не — недоволства Остин.

Траут кимва тъжно.

— Трябва да мислим като руснаци. Какво ти идва на ум?

Остин го кара да опита с „казаци“. После — с „атаман“. Ако сгрешат трети път, компютърът най-вероятно ще се изключи. Готов да се откаже, той си спомня разговора с Петров в Истанбул и предлага:

— Опитай с „Тройка“.

Траут възкликва триумфално, но бързо увесва нос — екранът се изпълва със славянски знаци. Продължава упорито още няколко минути. Челото му се оросява с пот. Обляга се назад и вдига ръце.

— Съжалявам, Кърт, но това е над моите възможности. — Той поклаща глава. — Трябва ми някой дванадесетгодишен хакер64.

Остин размисля върху казаното и възкликва:

— Задръж така! Ще ти осигуря почти нещо такова.

Той вади сателитен телефон и набира номер. Чува гласа на Йегър и казва:

— Добро утро Хирам. Сега не мога да ти обяснявам надълго и широко, но Пол се нуждае от помощта ти.

Подава телефона на Траут. След миг започва непонятен за простосмъртните разговор за защити, филтри, апликации, троянски коне, дублиращи вериги, тунели и клопки. Пол връща телефона.

— Ще ти обясня нещата така — започва Йегър, — представи си компютъра като стая. Ти влизаш в нея, но там е тъмно и не можеш да прочетеш написаното на черната дъска. Ти запалваш лампата, което и Пол е сторил, но пак не можеш нищо да прочетеш, защото е написано на непознат език.

— И тогава?

— Тогава — нищо. Ще ми се да дойдем двамата с Макс и да строшим този орех.

Остин ръмжи и поглежда апаратчето.

— Може би има решение. Ти ми кажи дали е възможно.

Обяснява какво има предвид и Йегър казва, че е осъществимо, при наличието на нужната апаратура. Остин отново предава телефона на Траут, който става и започва да рови в чекмеджетата наоколо. Изважда някакви кабели, които съединява с компютъра.

— Не е най-добрият модем на света, но сега ще се опитам да го включа към телефона. — Той маха капачето на апарата и свързва жиците с него. След това избира номер.

Компютърният екран премигва, букви и цифри завихрят неудържим танц и изчезват. Появява се съобщение: „Свързани сме. Започваме да зареждаме. Хирам и Макс“.

Остин поглежда часовника си, докато крачи напред-назад и се пита, колко ли време ще му трябва на Пол, за да си свърши работата. Минутите отминават една по една. Започва да се страхува, че ще трябва да си тръгнат, преди да са свършили. Но ето че след десетина минути, на екрана се появява жълтеникаво, усмихнато лице с бабешки очила, което подозрително прилича на хирамовото. Появява се надпис: „Свършихме. Хирам и Макс“.

Пол светкавично разкача импровизирания модем и връща кабелите по местата им. Остин наднича навън, за да провери дали пътят е чист. Коридорът е празен. Като се връщат при плана, те избират по-къс път до шлюза. Дотук късметът не ги напуска. Остин е изненадан от липсата на персонал наоколо, но няма намерение да се разправя със съдбата по този повод. Минават покрай някаква врата, зад която се чува английска реч. Изговорът е без всякакво съмнение американски. Остин натиска бравата, която се оказва заключена. Още един път се налага да се направи на крадец.

В каютата има две койки. Изтегнати на тях с отегчени физиономии, лежат капитан Логан и неговият пилот. Двамата прекъсват разговора си и поглеждат злобно новодошлите, като ги мислят за хора от кораба, дошли да им вгорчат живота.

Логан се обръща към пилота с думите:

— И откъде ги намират такива?

— Дългучът би трябвало да плаши гаргите в нивите — съгласява се пилотът.

— Костюмът на по-малкия положително не е от „Армани“ — смее се капитанът.

— „Армани“ бяха затворили, капитан Логан, и трябваше да се задоволим с работното облекло от кораба.

Сянка от подозрение засенчва челото на моряка.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните?

— Господинът, който се прави на плашило, е колегата ми Пол Траут, а моето име е Кърт Остин, но вие можете да ме наричате Малчо.

Капитанът скача от койката си.

— Да пукна дано, вие сте американци!

— Казах ли ти, че маскировката ни няма да издържи дълго — обръща се Кърт към Траут. После казва на капитана: — Извинете ни, капитане! Двамата с Пол сме от НАМПД.

Морякът поглежда вратата.

— Не чухме никакви изстрели. Как превзехте кораба?

Остин и Траут разменят развеселени погледи.

— Трябва да ви разочароваме. Специалните части бяха малко заети, та се наложи да пристигнем само двамата.

— Но как…

Остин го прекъсва:

— Ще ви разкажем всичко, след като ви измъкнем от този кораб.

Дава знак на Траут, който открехва вратата и надниква навън. Коридорът продължава да е пуст. С Пол начело и Кърт отзад, те тръгват по коридора, все едно че охраняват двамата моряци.

Тактиката се окозва напълно уместна, защото не след дълго се разминават със самотен страж, преметнал автомат през рамо. От безгрижната му походка личи, че е на път за жилищното си помещение. Той премигва срещу Траут и въси вежди, с очевидното усилие да проумее, защо не може да познае човек от екипажа, с такива внушителни размери. Капитанът спира при вида на руснака, без да знае, как да постъпи. Остин би могъл да се отърве от него без особено усилие, но предпочита да остави посещението си на борда, в максимална степен незабелязано. Той препъва капитана, който пада на ръце и колене. Стражът избухва в доволен смях и казва нещо на руски. Той се засмива отново, когато Остин ритва леко капитана в задника.

Остин свива рамене с невинен вид. Без да спира да се смее, руснакът изчезва зад първия ъгъл. Остин подава ръка на Логан.

— Съжалявам, капитане! — казва той, видимо притеснен. — Много се бе зазяпал по Траут и се наложи да отвлека вниманието му.

Логан изтръсква дъното на панталона си.

— Взеха ми кораба, отвлякоха ми екипажа, карат ме да им играя по гайдата тези изроди, така че ще изтърпя каквото и да е, само да се измъкна от това място!

Траут спира пред нов план, окачен на стената.

— Изглежда шлюзът е разделен на по-голям и по-малък участък. Предлагам да се насочим към по-малкия, за да не минаваме близо до жилищните помещения.

Остин го оставя да води. Той поема с дълга, гъвкава стъпка. Минават покрай поредица ходници и други коридори, докато стигнат пред отключена врата. През нея излизат върху дълъг ходник, монтиран покрай стената на високо помещение, около една трета от обема на голямата зала.

— Това пък какво е? — пита капитанът.

Той гледа огромен, окачен за тавана цилиндър. Дълъг е около петнадесет метра, с диаметър от метър и половина. Долният му край е оформен като конус, а в горния личат няколко издатини, между които в цилиндъра влиза сноп проводници и маркучи.

— Прилича на междуконтинентална ракета — казва пилотът, — само че е насочена на обратната страна.

— Не само това не й е наред — отбелязва Траут. — Онези неща отгоре не са стабилизатори, а ускорители.

Остин е не по-малко заинтригуван от останалите, но времето е късо.

— Разгледайте я добре, господа, а по-късно ще споделим впечатленията си!

Продължават по ходника, докато стигат пред гардеробната, където намират водолазни костюми за моряците. Остин и Траут сгъват внимателно взетите назаем работни дрехи и ги оставят по местата им. След това отиват при декомпресионната камера. Снаряжението им е непокътнато. Слизат по къса стълба в помещението на малкия шлюз. На пода личат очертанията на отвор, с размери четири на четири метра, използван за пускане под вода на различни неголеми съоръжения. Траут разглежда командното табло, натиска един бутон и подовата клапа се плъзга почти безшумно встрани. Водата се плиска малко над ръба на отвора и в камерата нахлува хлад.

Пилотът поглежда малкия квадрат океанска вода и преглъща.

— Шегувате ли се?

— Е, не е топла вана — казва Остин, но ако не измислите начин да изкараме на вода вашата подводница, това е едничкият ни път навън от кораба.

— Абе, няма да е по-сложно от тренировките по оцеляване, провеждани в академията — заявява капитанът бодро, но лицето му е побеляло.

— Не разполагаме със запасни бутилки, затова ще дишаме по двама. Трябва да преодолеем тридесет-четиридесет метра. Отварянето на шлюза вероятно се известява по някакъв начин на мостика, така че не разполагаме с много време.

Независимо от заявлението си, капитанът не изглежда особено ентусиазиран, но въпреки това, нахлузва качулката и спуска маската пред лицето си.

— Да вървим, преди да съм се отказал! — казва той.

Остин му подава запасната дихателна тръба, известна като „октоподче“. Траут прави същото с пилота. Когато всичко е готово, Остин хваща капитана за ръце и двамата скачат в отвора. Потъват в облак мехурчета, които се разсейват бързо и Кърт вижда светлината от фенера на Пол наблизо. Остин започва да плува. Ритниците на моряка са неравномерни, а сиамската хватка им пречи, но въпреки това успяват да се измъкнат изпод масивното дъно на кораба.

Остин усеща, че тялото му се издига и спуска. Морето се разлюлява. Компасът е абсолютно безполезен до огромната метална маса на „Атаман“-а. Трябва да се осланя на собственото си чувство за ориентация.

Когато решава, че се е отдалечил на повече от тридесет метра, Остин спира и дава знак на останалите да сторят същото. Увиснали така на десет метра под водната повърхност, те чакат Остин да върже към китката си края на найлонова корда, която задържа миниатюрен самонадуващ се буй. Той изскача над водата и започва да изпраща радиосигнали с местоположението им.

Следващите няколко минути са особено мъчителни. Независимо от термоизолиращите костюми, студената вода щипе голите им китки и участъците около маските. Подводничарите са куражлии, но продължителното затворничество ги е лишило от форма. Остин се пита, какво ли ще правят, ако лодката не се появи. Докато обмисля безрадостната перспектива, в слушалките чува гласа на Дженкинс:

— Улових позивната ви. Как сте?

— Добре. Взехме двама стопаджии, но скоро ще пукнат от студ.

— Идвам!

Остин дава знак на останалите да бъдат готови. Моряците отговарят с жестове, но бавността на движенията им показва, че са изтощени. А им трябват още малко сили. Четиримата обръщат лица нагоре, доловили приглушения шум от двигател. Той се засилва, докато лодката застава точно над тях.

Остин сочи с палец нагоре. Двамата с Пол поемат натам, като дърпат уморените си другари. Остин държи свободната си ръка изпъната нагоре и докосва влачената от лодката мрежа. Другата двойка успява да се вкопчи в мрежестия джоб, където попада всъщност уловената риба.

Видял, че всички са се заловили за мрежите, Остин съобщава на Дженкинс:

— Всички са на борда!

Лодката засилва ход и мъжете зад нея имат усещането, че някой се мъчи да им изтръгне ръцете от раменете. След първоначалното дръпване обаче, плаването става съвсем поносимо. Съпротивлението на водата се мъчи да ги откъсне от мрежите, но те се държат, докато Дженкинс отдалечи лодката достатъчно и спира.

— Тегля! — предупреждава той.

Остин и Траут се хващат по-здраво, докато мрежата ги изтегля на повърхността. Но с това мъките им не свършват. Вълните започват да ги подмятат заедно с тежкия им товар и чак след като се освобождават от бутилките и поясите, започват да се носят върху вълните, вместо да се сражават с тях.

Дженкинс се е надвесил над огромния метален барабан, на който се намотава мрежата. Остин и капитанът са само на метър-два от спасителния борд, но подивялото море ги подмята нагоре-надолу, като ту ги потапя, ту ги измъква от водната стихия. Над нея се стелят задушливи отпадъчни газове от ауспуха на двигателя. За капак на всичко, дясната ръка на Кърт се оплита в мрежата.

Дженкинс забелязва злополуката и край бицепса на Остин светва наточено като бръснач острие на рибарски нож. Дженкинс грабва освободената китка в желязна хватка. Като управлява с другата ръка барабана, той приближава Кърт и другаря му до кърмата.

— Много странни риби взехме да ловим напоследък — отбелязва той, като се мъчи да надвика машината.

Хоз стиска руля и прави всичко възможно, да държи лодката стабилна.

— Тези тук ми се виждат маломерни — виква той. — Я ги хвърли обратно!

— През ум да не ти минава! — заявява Остин, който успява да прехвърли крак през парапета и на практика пада на палубата.

Дженкинс помага на капитана да стори същото. С обединените усилия на тримата, Траут и пилотът са качени доста по-бързо. Подводничарите се отправят с несигурна стъпка към рубката. В трала са се натъпкали няколкостотин килограма риба, които заплашват да потопят лодката. Дженкинс не иска да се лиши от нея, както и от мрежата си, да не говорим, че съществува опасност по-късно тя да се омотае около нечий пропелер, но няма друг избор. Той прерязва въжетата и гледа как мрежата изостава в пенливата диря на гемията. После поема руля и дава газ.

Хоз помага на новодошлите да съблекат водолазните костюми, раздава одеяла и пуска в оборот бутилка ирландско уиски. Остин обръща поглед назад, но черният кораб е изчезнал. От другите рибари също няма и помен. Пита за тях.

— Когато нещата загрубяха, им казах да се прибират — отвръща Дженкинс. — И ние трябва да се приберем, преди бурята да ни е треснала, както тя си знае. Приятно плаване!

— Какво ли ще си кажат нашите домакини, когато открият изчезването ни? — обажда се капитанът, с вълча усмивка.

— Дано решат, че сте се удавил при опит за бягство.

— Благодаря за спасяването ни! Жалко само, че не си тръгнахме, както дойдохме — на борда на NR-1.

— Най-важното е, че сте цели!

Траут подава уискито на Остин.

— За добре свършената работа!

Остин вдига бутилката и отпива. Огнената течност убива соления вкус в устата му и сгрява стомаха му. Той отново поглежда назад и си мисли за огромния цилиндър, който видяха.

— За съжаление — казва Кърт, истинската работа предстои.

Хирам Йегър заляга над работата до късно през нощта. Той се е отказал от обичайното си място, пред подковообразната конзола и се е оттеглил в един ъгъл на залата, където лицето му се осветява от обикновен монитор. Въвежда командите с клавиши и това не се харесва на Макс.

Йегър се е трудил упорито часове наред, за да изреже излишното и заблуждаващото от данните, които Траут му изпрати от борда на атаманския кораб. Той не един път попада в задънена улица и му се налага да преодолее повече информационни пластове, отколкото има луковата глава. Най-накрая успява да сведе филтрираните си заключения до няколко команди, с който се надява да разреже Гордиевия възел. Въвежда ги една по една и чака. Не след дълго се появяват изписани на кирилица слова. Пуска в ход речников софтуер.

Йегър се чеше по главата, озадачен от появилия се на екрана отговор. Той представлява меню.

Докато гледа, менюто изчезва, за да се появи съобщение от Макс:

Йегър премигва. Макс го шантажира. Той раздвижва плещи, за да прогони натрупаната умора, поема дълбоко дъх и се обръща отново към клавиатурата.