Огнен лед

5

Каела Дорн наблюдава със затаен дъх странния летателен апарат, който се появява, следвайки необичайна къдрава траектория. В един миг той вирва нос право нагоре. После се гмурва като хвърчило, за да заеме отново хоризонтално положение, с неудържимо трептящо крило.

Най-накрая пилотът успява да установи нещо като контрол над машината и я повежда за приземяване, но малко преди да докосне пясъка, лявата страна на крилото се навежда рязко и забива края си в него. Веднага цялото крило се отделя от корпуса, който прави последен, няколко метров подскок, преди да застине с високо вирната във въздуха задна част. Моторът внезапно млъква и тишината се нарушава единствено от плисъка на вълните и пукането от пламтящата трева.

Тримата журналисти гледат като зомбирани остатъците от свръхлеката машина. Изтощението от плуването и безумния бяг не им позволява да помръднат. Каела е в най-добро състояние от тримата, но усеща нозете си като направени от маджун. Когато неугледният корпус на самолета се появи над главите им, те не знаеха дали е приятел или враг, но по отношение на конниците, не можеше да има никакво съмнение — те жадуваха кръв.

Самолетчето прилича на попаднал във вентилатор врабец и няма начин пилотът му да е останал невредим, но в кабината нещо помръдва. Летецът прехвърля най-напред единия, а после и другия крак през борда на кабината и се измъква. Изглежда му няма нищо — обикаля останките с ръце на кръста и преценява щетите. Ритва едно колело, сякаш купува кола на старо и поклаща глава. След това поглежда към тримата, махва им дружески с ръка и се насочва към тях с леко накуцване.

Ломбардо и Дънди застават решително от двете страни на Каела. Нейното внимание е изцяло съсредоточено върху непознатия. Той е висок малко над метър и осемдесет, а широките му плещи на бияч в нощно заведение пръскат по шевовете морско синята му блуза. Носи бежови шорти, които разкриват мускулести крака, които не оставят никакво съмнение в способността му да събори с ритници тухлена стена. Когато приближава, мъжът сваля бейзболната си шапка, за да открие стоманеносиви, почти платинени коси. По бронзовото лице няма бръчки, ако не се смятат тъничките мрежи около очите и край ъгълчетата на устата. Тя решава, че е на около четиридесет.

По бузата се стича засъхваща кръв, която е напоила и шалчето му. Това приземяване трябва да е било ужасно преживяване, но видът му е като да се връща от тенис.

— Добър ден — приветства ги той с широка усмивка. — Как сте, приятели?

— Добре сме, благодаря — отвръща Каела за тримата. — Ами вие? Вие кървите.

Той докосва раната с пренебрежителен жест.

— Това е само повърхностно. Горе-долу съм цял. — Сочи с палец потрошения свръхлек. — Ще ми се да можех да се изразя по същия начин за транспортното си средство. Вече не ги правят като едно време. Да имате малко тиксо?

Каела се усмихва.

— Мисля, че машината ви се нуждае от по-сериозно лечение. В подобни случаи застрахователите използват фразата „тотална щета“.

Непознатият бърчи лице.

— Опасявам се, че имате право, мис…

— Дорн. Каела Дорн. Това е моят продуцент, Мики Ломбардо, а този е помощникът му, Ханк Симпсън. Работим за телевизионната поредица „Невероятни загадки“.

— Така си и мислех. Аз съм Кърт Остин от НАМПД.

— От НАМПД? — Ломбардо пристъпва напред и здраво разтърсва ръката на Кърт. — Страшно се радваме да се запознаем с вас. Голям късмет извадихме!

— Не е само късмет — аз всъщност ви издирвах. Трябваше да пристигнете на борда на „Арго“ още сутринта.

— Съжаляваме — отвръща Ломбардо. — Решихме преди това да хвърлим едно око на някаква стара руска база за подводници, която трябва да е някъде по тези места.

— Капитанът на „Арго“ не е особено доволен. Забавихте го. Можехте да ни спестите доста неприятности, ако ни бяхте уведомили за промяната в плановете си. — Остин се усмихва, но укорът в тона му не може да остане незабелязан.

— Аз съм виновна — обажда се Каела. — Мислехме, че ще се справим за час-два. Искахме да се свържем с кораба, но рибарската лодка, която наехме, нямаше свястна радиостанция. Капитанът реши да се върне за ремонт на машината и обеща да ви се обади от пристанището.

— Това трябва да е била лодката, която срещнах по обратния курс.

Тя кимва.

— Щеше да ни прибере утре заран. Благодаря, че спасихте живота ни. Моля за извинение, че се наложи да изпитате всички тези неприятности.

— Няма нищо — отвръща Кърт, решил да не кастри повече и без това здраво пострадалия екип. Поглежда останките. — Е, може би, известни неприятности. Какво обърна лодката ви?

— Някой стреля откъм брега и уби турчина, който я караше. Подхвана ни странично вълна и ни обърна. Скрихме се под зодиака и се помъчихме да го отдалечим от тази точка на брега, но прибоят е много силен и не успяхме. — Тя поглежда към дюната, откъдето се появиха нападателите. — Имате ли представа какви бяха тези конници?

Остин не отговаря. Макар да изучава лицето й, тя се изпълва с острото усещане, че мократа блуза и шорти прилепват плътно по тялото й. Придърпва целомъдрено краищата на блузката си, но тя продължава упорито да очертава формите й. Доловил смущението на младата жена, Остин отправя взор към пламтящата дюна.

— Бих казал, че надали са членове на местното дружество по спортна езда, излезли да се поразтъпчат. Нека хвърлим по едно око!

Остин поема нагоре по брега, а останалите го следват предпазливо. Пламъците са почти угаснали. Тъпчат черните стръкове, останали по хребета. Кърт забелязва нещо лъскаво и отива да го разгледа. Сабя. Вдига оръжието и го премерва върху дланта си. Дългото, извито острие е идеално балансирано, за да даде максимална ударна сила на ръката. Остин присвива устни, като си представя каква рана може да причини това наточено като скалпел острие върху човешката плът. Той изучава буквите на кирилица, гравирани отстрани, когато австралиецът възкликва. Дънди е нагазил до коляно в китка оцеляла трева и гледа в краката си.

— Какво има? — пита Остин.

— Труп.

Остин забучва сабята в пясъка и нагазва тревата. Дънди сочи тялото на мъртвец, проснато възнак, с вперен в небето застинал поглед. Червена брада и мустаци, цели потънали в пясък, скриват по-голямата част от лицето. Навярно е на около четиридесет години. Главата е изкривена под неестествен ъгъл. Едната страна на лицето е окървавена.

— Бих казал, че е паднал от коня си по време на битката и е ритнат от животното в главата — обажда се Остин. Той не е безчувствен, но не изпитва ни капка жал за конника.

Ломбардо е измъкнал камерата от изхвърления на пясъка зодиак и заснема сцената. Двамата с Каела идват да видят какво гледат другите. Ломбардо подсвирва.

— Това пък какво е?

Остин кляка край тялото.

— Прилича на сцена от „Вълшебникът от Оз“.

Мъртвият носи кално-сиво палто, закопчано отпред и торбести панталони, с крачоли, затъкнати в черни ботуши. Кожената му кръгла шапка лежи на няколко стъпки встрани. На раменете му се виждат червени еполети. От широкия кожен колан висят кобур за пистолет и кания за сабя. През гърдите е преметнат патрондаш. На врата си е обвесил кинжал.

— Ама че работа! — възхищава се Дънди, — този тук е самоходен арсенал.

Остин претърсва наоколо. На няколко метра открива захвърлена карабина. Допира приклада до рамото и натиска добре смазания спусък. Както и върху сабята, стволът на оръжието е гравиран със славянски букви. Остин колекционира пистолети за дуел и е добър познавач на старинно оръжие. Карабината е система „Нагант“, по-стара е от сто години и е в отлично състояние. Благодари на ум, че конникът не бе въоръжен с нещо по-модерно. Един „Калашников“ щеше да направи на късове както „Гуни“, така и него самия.

Остин подава карабината на Дънди и претърсва джобовете на убития. Нищо. Откопчава кокардата от кожената шапка и я прибира в собствения си джоб. Ломбардо е приключил със заснемането на бойното поле и Каела предлага да се разходят с камерата до едноетажните постройки, разположени малко по-навътре в сушата.

— Не мисля, че идеята е добра — намесва се Остин и посочва следите от конски копита, които водят тъкмо в тази посока. Опасява се от завръщане на конниците, но досега запазва страховете за себе си, тъй като не са в състояние да направят кой знае какво по въпроса. — Най-добре е да се изметем оттук, колкото е възможно по-скоро. — Хваща пушката през рамо, измъква сабята и поема назад към плажа. Каела го настига на дюната.

— Имате ли някаква идея, за какво изобщо става дума? — пита задъхана тя. — За какъв дявол им е на тези мъже да ни убиват?

— Знаете точно колкото и аз. Докато не пратиха няколко куршума и на мен, мислех, че се снима филм.

— Имахме късмет, че не умеят да стрелят точно. — Тя замълчава. Остин изучава лицето й както преди. — Какво има?

— Направо ми е неудобно да го кажа.

— Не ми се вярва — нямате вид на такъв човек.

Остин свива рамене.

— Ами, как да кажа… Имам усещането, че вече сме се срещали.

— Съжалявам, но не сме — щях да си спомня.

— Не в буквалния смисъл. Повярвайте ми. Имате поразителна прилика с образа на една принцеса, който съм виждал изписан върху стената на египетски храм.

Каела е висока, като голяма част от ръста си дължи на превъзходно изваяни нозе. Кожата й е гладка, а черната като абанос коса — дълга, с естествени, твърди къдри. Устните са пълни, с почти съвършена форма, а очите имат цвета на тъмен кехлибар. Като привлекателна жена с мъжка професия, тя смята, че познава всеки мъжки подход, но ето че този я изненадва. Тя хвърля кос поглед на Остин.

— Това е странно, защото аз пък си мислех, че сте изпаднал от борда на някой пиратски кораб.

Остин се смее и прокарва пръсти през разрешените си коси.

— Допускам, ме приличам на пират, но все пак, нямам и най-малкото намерение да се шегувам — вие сте точно копие на онова момиче от храма. Макар и доста по-млада, защото допускам, че онова изображение ще е някъде от четвъртото хилядолетие преди Христа.

— Всякак са ме наричали — отвръща тя, — само не и египетска мумия. Благодаря за комплимента, ако това беше комплимент. Както и, че ни спасихте кожата. Няма да можем да ви се отплатим, мистър Остин.

— Можете да започнете с това, да ме наричате Кърт. А аз мога ли да ви казвам Каела?

— Разбира се — отвръща усмихнато тя.

— Ами сега, след като сме вече стари приятели, ще приемете ли поканата ми за вечеря?

Тя оглежда пустинния бряг.

— Какво точно имате предвид? Нещо от наръчника за оцеляване на скаута ли? Корени и билки, гъбки и къпини?

— При скаутите изкарах по-малко от година, а грубите фуражи никога не са ми били слабост. Мислех си по-скоро за нещо като патица с портокалов сос. Почти съм сигурен, че мога да ви осигуря маса с изглед към водна площ.

— Тук ли? — включва се в играта тя.

— Не, там. — Той сочи към хоризонта, където се е появил тюркоазен на цвят кораб. — Това е „Арго“. Разправят, че неговият готвач е работил за „Четирите сезона“20, преди да бъде отмъкнат от НАМПД.

— Мама не е родила нито един глупак — казва Каела. — А само глупак би отказал подобна покана. Не мисля обаче, че съм подходящо облечена за подобна изискана вечеря.

— Положително ще намерите нещо подходящо на борда. Ще се осведомя, когато направя резервацията. Само радиостанцията ми остана цяла при последното приземяване. Съберете приятелите си, докато се свържа с кораба. Но побързайте — намираме се на руска територия, а поне аз лично не нося паспорт. Не бива да прекаляваме с гостоприемството им.

Каела го проследява с поглед, докато той се насочва, към повредения летателен апарат. Има усещането, че е изправена на прага на страхотна серия. Кой ли е този мъж? Не е някакъв грубиян. Провиква се към Майк и Дънди да приключват със снимките. След това тръгва след Остин.