Огнен лед

32

— Започнал си да ставаш немарлив с годините, Кърт Остин. Това може да се окаже фатално някой път!

Твърдият допир изчезва. Остин се обръща и вижда синкавия белег на Петров да блести, под сребристата светлина на луната.

— Състарих се поне с десет години, когато опря това дуло в тила ми, Иван. Едно „здрасти“ би стигнало, за да привлечеш вниманието ми.

— Поддържам форма — отвръща Петров. — Не искам да губя качествата си.

— Повярвай ми, качествата ти са си напълно в ред. Кой те пусна в страната ми?

— За разлика от твоето противозаконно проникване в Русия, моето посещение тук е благословено от вашия Държавен департамент. В Съединените щати се намирам, в качеството си на представител на Сибирската агенция за растителна защита, а достъпът до сегашното мероприятие ми е осигурен от руското консулство.

— А мен как откри?

— Видях те да излизаш от голямата зала и те проследих в забранената зона. Лицето ти ме заблуди първоначално, признавам, но няма как да скриеш тези широки плещи и самонадеяна походка. Откъде открадна тази невероятна перука?

— Купих я на организирана от КГБ разпродажба на служебно имущество.

— Хич не бих се изненадал да се окаже вярно, както са тръгнали нещата. Мога ли да узная, с каква цел шариш на четири крака в тъмното?

— Падна ми контактната леща.

— Вярно? В личното ти дело не се споменава за контактни лещи.

Остин се усмихва и разказва на руснака за електронните „хрътки“. Иван остава силно впечатлен и моли да го държат в течение на събитията.

— Предлагам да продължим с обществените си изяви! — добавя той. — Повечето от охраната наблюдават гостите, но има и неколцина, които пазят останалата част от кораба.

Остин си дава сметка, че вече отдавна предизвиква късмета си. Двамата се връщат към светлината и музиката, като се възползват от всяка сянка и укритие по пътя. Срещат само един пазач, от когото се скриват зад масивен кнехт67. Миг по късно, вече се разхождат безгрижно по ярко осветената палуба.

Отлично изглеждащият в смокинг Петров пали американска пура и пита:

— Какви са плановете ти от тук нататък?

— Не си виждал монаха, нали?

— Предполагам, че Разов предпочита да държи Борис настрана от подобни обществени мероприятия. Той може да е на кораба, а може и да не е. Надали ще го видим.

— В такъв случай ще трябва да си поговоря с домакина.

— С Разов? Мислиш ли, че е разумно да си показваш козовете на негова територия?

— Може да го ядосам достатъчно, та да направи грешка.

— Не е благоразумно да си играе човек с ядосани отровни змии, но щом си решил… Аз пък ще се насладя на храната и пиенето, след като така или иначе съм дошъл.

— Сам ли си?

Петров взема чаша водка от таблата на преминаващ сервитьор и я гаврътва. Усмихва се и казва:

— Няма да съм много далеч, в случай че имаш нужда от мен.

Веселбата върви с пълен ход. По цялата палуба се шляят гости, с чинии и чаши в ръце. Казашкият оркестър е преминал от руска народна музика към американски рок. Петров потъва сред тълпата, като капка вода в пясък. Остин забелязва група хора, наобиколили Разов. Двата дългокраки песа вземат инициативата. Кучетата на Разов се откъсват от него и хукват с все сила към Остин. Както и първия път, те се изправят на задни лапи, опират предните в гърдите му и го близват по лицето.

Остин хваща поводите им и ги принуждава да застанат на място. Миг след това дотичва гледачът им, с изпълнени със страх очи. Остин се готви да му подаде каишките, когато забелязва приближаващия се, с двама телохранители отзад, Разов.

— Виждам, че се познавате с Горки и Саша — казва той, със сърдечна усмивка. Поема поводите от Остин и казва нещо на руски. Кучетата се подчиняват и сядат от двете му страни.

— Преди малко си разделих с тях малко наденички и ребърца на скара — казва Остин. — Надявам се да нямате нищо против.

— Изненадва ме фактът, че са ги яли. Те се хранят значително по-качествено от повечето хора. Казвам се Разов. — Той протяга ръка и поглежда баджа около врата на госта. — Домакин съм на това малко тържество.

— Да, известно ми е. Чух обръщението ви. Много впечатляващо! — Стиска ръката му, докато лицето на домакина се изкривява от болка. — Аз съм Кърт Остин.

Изражението на Разов не се променя.

— А, прочутият мистър Остин! Не приличате на човека, когото си представях.

— Вашият външен вид също се разминава с представите ми — доста по-нисък сте.

Разов не захапва въдицата.

— Не знаех, че сте преминал към телевизията. Според последните ми сведения, би следвало да работите в НАМПД.

— Това е само временно. Все още съм си в НАМПД. Търсим малко съкровища в Черно море.

— Надявам се да си струва усилията.

— Някой ме изпревари в издирването на един кораб, на име „Одеска звезда“.

— Жалко, но иманярството е свързано с жестока конкуренция.

— Не мога да разбера обаче, защо му е на някой, който притежава огромно състояние, да си губи времето с няколко лъскави дрънкулки.

— Ние, руснаците, винаги сме си падали по дрънкулки, както благоволихте да ги наречете. Вярваме, че извън номиналната си стойност, те имат и свойството да дават власт на притежателя си.

— Съкровището не донесе нито на царя, нито на неговото семейство кой знае колко добро.

— Царското семейство бе предадено от свои.

— Предполагам, че възнамерявате да върнете съкровището на руския народ.

— Вие не знаете нищо за моя народ — отвръща Разов. — Той не дава пет пари за диаманти! Онова, от което има нужда, е здрава ръка, която да възстанови някогашното му величие и да прогони останалите държави, които се навъртат наоколо, като лешояди.

— Което ще стане, ако тайната операция „Тройка“ се увенчае с успех.

— Около „Тройка“ няма никаква тайна — казва Разов, с нескрита подигравка в гласа. — Това е символично обозначение на моя план да разкрия търговски центрове в Бостън, Чарлстън и Маями. Огледайте се, мистър Остин! Нима виждате нещо нередно в моя бизнес?

— А клането на борда на кораб на НАМПД?

— Четох за него по вестниците. Трагедия, разбира се, но какво общо имам аз с нея?

— Не мога да ви виня, че не се ангажирате официално с тази мърлява операция. Изложихте се, Разов! Вашето бясно куче сбърка кораба. Аз не бях на „Морски ловец“ и хората ви напразно избиха екипажа. Това, естествено, не е тайна вече и за вас.

Остин забелязва гневни пламъчета в очите на своя събеседник.

— Разочаровате ме, мистър Остин! Промъквате се на борда на кораба ми с тази смехотворна маска, ядете и пиете от ръката ми, а в замяна на всичко това ме наричате убиец.

— С друга цел дойдох тук. Исках да погледна в очите долната твар, която се готвя да унищожа.

Маската на любезен политик пада изведнъж, за да покаже образа на уличния бандит.

— Ти ли ще ме унищожиш, бе? Та ти не си нищо повече от жалка мушица!

— Може и така да е, но там, откъдето идвам, има още много мушици. И всичките до една хапят!

— За да бъда спрян, ще са нужни значително по-големи усилия от тези, на които е способна НАМПД, както и цялата ви държава — заявява Разов. — Когато върна на Русия нейната някогашна слава, САЩ ще приличат на сополиво дете, световен просяк, без природни богатства, с объркано и некадърно управление… — Разов млъква изведнъж. — Повече не сте добре дошъл на борда ми, мистър Остин! Охраната ми ще ви придружи до лодката.

— И сам мога да намеря пътя. До следваща среща, мистър Разов! — И той се отдалечава.

Разов се усмихва зловещо.

— Такава няма да има!

Разов прави незабележим знак и телохранителите му понечват да тръгнат след Остин. Той подсвирва тихичко и двете хрътки се откъсват от Разов, за да повлекат поводите си към Остин, с размахани опашки. Той се усмихва, като гледа Разов право в очите. Руснакът отвръща на погледа с открита омраза. Кърт се обръща рязко и бързо тръгва към тълпата. Дава си сметка, че трябва да се освободи от компанията на кучетата, които твърде много бият на очи. Спира и ги гали по главите, а после връчва краищата на поводите им на една млада жена с кафяв блейзър. Сваля очилата и перуката си, като ги пъха в джоба й.

— Предайте тези неща на господин Разов, ако обичате! Заедно с най-сърдечните ми привети.

Той бързо влиза в салона, като едва не събаря Каела.

— За къде сте се забързал? — пита тя.

— Махайте се от яхтата колкото е възможно по-бързо! — отвръща Остин.

— Къде отивате?

— Нямам представа. Ще се видим в бара на „Риц“ след около час.

Остин я целува бързо по бузата и тръгва по стълбата, която води към долната палуба. Иска да се качи на лодката, но бързо се отказва. Двама от охраната са застанали до стълбата и разглеждат минаващите, един по един. Остин погрешно е приел, че Разов няма да рискува един скандал, пред очите на стотиците присъстващи. Но той изпусна повече от онова, което би следвало да каже и явно е готов да поеме риска. Остин си пробива път назад през тълпата, с мисълта да спечели някоя и друга минута, когато някой го хваща за лакътя.

Остин се завърта, за да заеме бойна стойка и Петров го пуска. Руснакът се усмихва, но погледът му е напълно сериозен.

— Мисля, че е по-добре да не отиваш нататък! — казва той.

Остин проследява погледа му и забелязва един телохранител да приближава към тях. Той вижда Остин и казва нещо в скрит зад ревера си микрофон. Кърт следва Петров около дансинга и през скрита от него врата двамата излизат на палубата. Тръгват към една стълба, но там също дежури човек от охраната. Мъжът е приближил шепа до ухото си и видимо слуша радиостанцията си.

Разтеглил устни в широка усмивка, Петров го приближава и казва нещо на руски. Гардът отвръща с подозрителна усмивка и посяга към пистолета, скрит под сакото. Петров замахва към стомаха му и мъжът се сгъва на две, а когато вдига глава, за да си поеме въздух, Остин го намира право в лицето с дясно кроше. Мъжагата рухва като огромно дърво, подсечено с моторна резачка.

Двамата прескачат загубилия съзнание копой и се спускат на долната палуба. Остин вижда врата, подобна на онази на другия борд, през която минават гостите. Петров я отваря и докато Остин се пита, дали няма да им се наложи да се спасяват с плуване, светлината от борда пада върху лодка, с оставен да работи на празен ход мощен двигател. Мъжът на руля се усмихва и махва към Петров.

— Позволих си да уредя алтернативен транспорт — обяснява той.

— Мислех, че си сам.

— Никога да нямаш вяра на бивш кагебист!

Остин се проклина наум. За разлика от руснака, той е подценил противника. Позволил бе на нетърпението си да се изправи пред Разов, да надделее над здравия разум и да пренебрегне осигуряването на безопасно отстъпление. Дава дума да изрази по-късно високата си оценка за внимателния подход на руснака към детайла и скача в лодката, следван от Петров. Мъжът при руля завърта леко газта и моторницата се мята рязко напред, като без малко не изхвърля новодошлите през борда.

Остин се обръща към ярко осветения кораб и се усмихва при мисълта за реакцията на Разов, когато се убеди, че го е изпуснал. Триумфът му не трае дълго, защото корпусът на лодката потръпва под ударите на мълчаливи куршуми. Те не идват от яхтата, а от брега. Макар да не се чува никакъв звук, ясно личат огънчетата на изстрелите от пристанището, а пред очите им пада като покосен кормчията, с автоматен ред в гърдите. Лодката рязко свърва от курса си.

Петров дръпва мъжа настрани, а Остин грабва руля. Върху лодката се кръстосват лъчите на прожектори. Разов не е глупак — поставил е въоръжена охрана в лодки около кораба.

Нов откос попада в лодката. Има само един път за преодоляване на линията на охраната и той минава през нея. Остин насочва моторницата в пространството между два прожектора и тя се стрелва през охранителната линия. Хората на Разов прекратяват огъня за миг, за да не се изпозастрелят, но след като бегълците минават от другата страна на охранителната линия, отново започват да стрелят като луди.

Във водата около лодката се издигат стотици миниатюрни гейзерчета. Няколко куршума разбиват ветровото стъкло. Петров се хваща за главата и пада. Остин се привежда и изтръгва от двигателя последните му сили. Лодката е бърза, но тези на преследвачите са малко по-бързи. И от двете страни се приближават прожектори, Остин поглежда към брега. Няма да успее… но ето нова възможност. Точно пред него се изпречва осветеният корпус на „Конститюшън“.

Пореден страничен откос попада в корпуса на лодката при васерлинията и нанизва ред дупки във фибростъклото. Остин се мъчи да запази скоростта, но дупките са прекалено големи и коритото започва да се пълни. Извънбордовият двигател се задавя и угасва. Лодката се потапя като подводница. Остин започва да плува. Петров потъва. Кърт се гмурка подире му и като го хваща през врата, започва да тегли нагоре. На повърхността го посрещат ярка светлина и възбудени гласове.

Силни ръце го хващат за яката и го измъкват от ледените води. Кърт бърше очи и се вижда в десетметрова лодка. Няколко мъже в морски униформи, с тъмносини яки, гребат с привични движения. Петров е проснат в краката му, с кървяща рана на главата. Той му махва едва-едва.

— Как сте, сър? — пита млад мъж, седнал до Остин на кърмата, с ръка на руля. Върху бялата униформа, той е наметнал черен шинел със златни копчета, а на главата си има фуражка с черна козирка.

— Малко съм понакиснат. Благодаря за спасителната акция!

Кърмовият протяга ръка.

— Джош Слейд. Командир на американския ветроход „Конститюшън“. Видяхме ви оттам. — И той посочва кораба, разположен недалеч, с осветени от прожектори мачти.

— Казвам се Кърт Остин. Работя в НАМПД.

— Какво прави агенцията по тези места?

Слейд го гледа странно й Остин пипва изкуствения си нос. От водата се е отлепил наполовина. Кърт го отпаря и мята във водата.

— Дълга история! — Как е моят приятел?

— Кървенето сякаш престана. На борда ще му окажат първа помощ.

Откъм яхтата на Разов се носи музика. Остин се надява Каела и Ломбардо да са добре. От преследвачите няма и помен, но инстинктът и опитът му казват, че не ще да са много далеч.

— Някой забеляза ли моторниците, които ни преследваха?

— Само бегло. Бяха близо до вас, но щом потънахте, изчезнаха като дим. Така и не разбрахме, защо не ви се притекоха на помощ. Нямаме представа, къде изчезнаха. Спускахме капитанската лодка, та нямахме много време за гледане.

— Цяло щастие, че се оказахте точно на това място! Иначе имаше доста да си поплувам.

— Сто на сто. Обикновено не сме на вода. „Конститюшън“ прави само по едно плаване годишно. На Четвърти юли68. Сега сме излезли на среднощно плаване, по искане на губернатора и кмета. Какво стана? Защо изчезна лодката изпод краката ви?

Остин не вижда смисъл да увърта.

— Връщахме се от прием на голямата яхта. Онези лодки, които сте видели, ни потопиха с автоматен огън. Убиха и кормчията ни.

Младежът го гледа, сякаш се съмнява в психическото му здраве.

— Но ние не чухме никаква стрелба.

— Стреляха със заглушители.

— Сега като си помисля, наистина видяхме пламъчета, които биха могли да са причинени от изстрели. Взехме ги за еднократни светкавици от фотоапарати. И кои бяха тези типове? О-п-па… Ще ме извините за миг!

Слейд прекарва лодката под кърмата, на която са гравирани глава на орел и името на кораба. Застава под спускателното устройство, което прилича на две протегнати ръце от дърво. Гребците изваждат веслата от ключовете им и след като ги изправят вертикално, привързват лодката към подемника и се издигат на палубата.

Петров е измъкнат от лодката. Руснакът се е окопитил и е в състояние да върви, подкрепян от двама моряка. Някой импровизира легло от спасителни жилетки, та да не ляга върху коравата палуба. Друг моряк подава на Остин палто.

Слейд сваля шапка и я пъха под мишница. Той е в третото си десетилетие и черната му коса стърчи една глава над сто осемдесет и трите сантиметра на Остин. С изправената си осанка и изваяни като с длето черти, спокойно би могъл да позира за рекламен плакат, при набиране на новобранци за флота.

— Добре дошъл на борда на най-стария, все още действащ, боен кораб на света! — Гордостта в това приветствие е очевидна.

— Знам, че този кораб се е сражавал срещу пирати, а сетне е създал цял куп главоболия на англичаните през 1912 година. Знам, че не е губил сражение и че бордовете му отразявали вражеските гюлета, защото са бронирани. — Остин оглежда със задоволство седемдесет метровия корпус, с издължен елегантен нос и подравнени в една линия мортири. Над палубата се издига мачта, висока седемдесет и пет метра. — Дано да изглеждам поне наполовина така добре, когато стигна неговата възраст!

— Благодаря ви! Ние много се гордеем с него! Построен е недалеч оттук и е пуснат на вода в 1797 година. Всъщност бордовете са направени от суров дъб. Корпусът е дебел осемдесет сантиметра в основата. Медният обков е дело на Пол Ревер, който е изработил и камбаната. Съжалявам за екскурзоводската беседа, но наистина се гордеем много. — Изразът му става сериозен. — Вместо да ви разправям военноморска история, по-добре да извикам бреговата охрана и да съобщя, че имаме ранен на борда. — Слейд потупва джобовете си. — По дяволите, телефонът ми е паднал във водата. Имаме радиостанция за връзка с влекача. Ще наредя да се обадят на бреговата!

Докато Слейд се разправя с този въпрос, Остин отива при Петров, който се е опънал върху палубата. Край него бди член на екипажа.

Остин прикляква отстрани.

— Как е самочувствието, товарищ?

Петров стене.

— Цепи ме страхотна глава, което е обяснимо, с оглед на парчето череп, което ми отнесе оня куршум. Защо всеки път, когато се окажа близо до теб или ме взривяват, или ме отстрелват като патица?

— Чист късмет, предполагам! Този Разов сигурно се е засегнал от онова, което му казах. Съжалявам за човека ти!

— И аз. Не беше лош за украинец. Знаеше с какво се занимава все пак. Семейството му ще бъде добре обезпечено.

Остин казва на Петров да се отпусне и да не мисли за нищо сериозно и отива при високия до брадичката дебел парапет, който огражда отпред горната палуба. Докато разглежда пристанището, при него се появява Слейд.

— Мисията е изпълнена! — казва той. — Влекачът ще уведоми за станалото бреговата охрана и пристанищната полиция. Ще изпратят екип на бърза помощ за вашия човек. Той как е?

— Ще живее. Сантиметър по-ниско, и щеше да се прости с част от мисловния си капацитет.

— И той ли е от НАМПД?

— Той е руски представител на Сибирската служба за растителна защита.

Слейд отново добива странен израз.

— Че какво търси в бостънското пристанище?

— Търси сибирски зарази — отвръща Остин.

Морякът забелязва отправения назад поглед на своя гост. Зад кърмата личат очертанията на влекач.

— Той ни изтласка от стоянката — обяснява Слейд. — Готвехме се да вдигнем платна. Трябва да направим една обиколка, за да ни снимат камерите, а след това влекачът ще ни върне на място.

Остин слуша с половин ухо. Той присвива очи към тъмното, откъдето започва да нараства шум на извънбордови двигатели. После отново се появяват огънчета от дула на автоматично оръжие.

Появяват се една след друга три бързоходни лодки, които се носят към кърмата на платнохода. Разнасят се чаткане и бумтене откъм корпуса на влекача. От местата на попаденията изскачат искри. Екипажът преодолява изненадата от неочаквания обстрел. Влекачът надава рев и се понася напред. Лодките обикалят около по-бавния съд и обсипват дървената надстройка с куршуми. Влекачът забавя ход, продължава по инерция известно разстояние и спира.

Остин стиска гневно юмруци, неспособен да помогне с нищо на нападнатия подло кораб. Казва на Слейд да се свърже с влекача, но оттам не отговарят.

— Няма смисъл! — казва морякът. — И защо, господи, трябваше да стрелят по тях?

— Защото знаят, че той е единственото ни средство за придвижване.

Лодките са скрити в мрака, но Остин долавя шума от пуснатите им на празен ход двигатели. След това отново вижда огънчета и чува шум като от цяло ято кълвачи, зачукали по корпуса на кораба. Слейд се опитва да наведе тяло през борда и да разбере, какво става. Остин го дръпва рязко назад.

— Ама тия идиоти стрелят! — възкликва младежът. — Не знаят ли, че това е национално съкровище?

— Нищо не могат да сторят — бордовете са издържали на гюлета — успокоява го Остин. — Някакви си там автоматчета нямат шанс!

— Ами екипажът?

Остин слуша стрелбата с половин ухо.

— Спряха. Кажете на хората си да държат глави ниско зад парапета и да чакат заповеди! — Остин си дава сметка, че в момента командва Слейд. — Съжалявам, това бяха само предложения. Корабът си е ваш!

— Благодаря, предложенията ви са уместни. Не ме щадете толкова, няма да получа психически срив! Бях морски пехотинец, преди да получа това назначение. Тук съм, защото си осакатих коляното при едно учение.

Остин разглежда решителното лице на моряка и не вижда в него нито следа от страх.

— Ето какво си мисля! Искаха да пропъдят влекача, за да останем неподвижни. Известно им е, че не могат да ни потопят. Значи, ще се опитат да ни вземат на абордаж.

Слейд вирва брадичка.

— Това е недопустимо! Никога вражи крак не е стъпвал на тази палуба, освен когато е ставало дума за пленници. Можете да сте сигурен, че няма да се случи и по време на мое дежурство. — Той оглежда палубата. — Има само един проблем. Пълната численост на екипажа е била четиристотин души. Малко сме зле откъм човешка сила.

— Ще трябва да се справим! Има ли начин да раздвижим стареца?

— Тъкмо щяхме да вдигаме платна, когато спряхме заради вас и приятеля ви. Можем да развием в най-добрия случай няколко възела — „Конститюшън“ не е състезателна лодка.

— Важното е поне малко да вземем кораба под контрол. Скоростта не е от значение. Има ли някакво оръжие на кораба?

Слейд се усмихва и сочи двата реда мортири покрай бордовете на кораба.

— Вие си имате работа с военен кораб, все пак! Можете да избирате: тридесет и два фунтови мортири тук или двадесет и четирифунтови дългоцевни оръдия на долната палуба. Общо над петдесет дула. За съжаление, не ни е позволено да носим барут на борда!

— Мислех си за нещо по-практично.

— Разполагаме с пики за абордаж, секири и саби. Навсякъде има колчета за привързване, от които стават чудесни боздугани.

Остин казва на младия офицер да направи всичко необходимо. Той събира екипажа, представя Остин и предупреждава, че нападателите им могат да направят опит за абордаж. Заповядва да се загасят светлините, а неколцина моряци плъзват нагоре по вантите, за да пуснат платната. Корабът тръгва на собствен ход с около един възел.

Моряците се спускат отново на палубата и опъват главното платно. Нощният бриз изпъва триста и петдесетте му квадратни метра и мачтата започва да скърца под напора. Корабът потегля, със скоростта на охлюв бързоходец. Опъват още платна и не след дълго скоростта се утроява. На палубата струпват оръжие.

Слейд взема една сабя и опитва острието с палец.

— Войната се е водила едно време лице в лице, нали така?

— Ако не знаете, как да си служите с нея, това тук дава повече възможности — казва Остин, като вдига една абордажна пика — дълъг ствол, с метално острие накрая.

Екипажът се разделя на две групи — по една за всеки борд — и зачаква, изпълнен с напрежение. Неколцина са изпратени на бойната платформа, разположена по средата на главната мачта, от което са били обстрелвани нападателите. Остин кръстосва палубата напред-назад, с импровизиран боздуган в ръка.

Не се налага да чакат дълго.

Най-напред се чуват барабанни удари по външната обшивка. Опитват се да ги сплашат със стрелба. Куршумите лющят боята, но почти не оставят следа върху дебелата дъбова стена. Достойният стар кораб пори водата, като не обръща внимание на куршумите, сякаш са досадни мушици. След пирати и англичани, нападателите на свой ред се убеждават, че коритото е здраво направено.

Те спират огъня, запалват прожекторите и приближават бавния си противник. Остин чува как корпусите на лодките се блъскат в кораба. Остин очаква врагът да използва вантите — подобни на въжена стълба мрежи, които опъват мачтите към бордовете. Не след дълго забелязва една ръка, да се залавя за оръдеен отвор и стоварва с все сила тоягата си върху кокалчетата.

Следва болезнен писък. Ръката изчезва, а след миг се чува шумно пльосване. В съседния отвор се появява нечие лице. Остин оставя боздугана си и грабва пика. Допира острието до шията на нахалника. Усетил опасен гъдел върху адамовата си ябълка, неканеният гост застива. Остин остава невидим в мрака на палубата.

Той бута леко пиката и лицето изчезва. Този път се разнася тъп удар, защото мъжът пада в лодка. Остин тръгва покрай оръдията. Мъжете от екипажа боравят с пиките си и ефектът от действията им е подобен. Работейки по двама, хората пускат върху главите на нападателите железни гюлета. Ако се съди по тъпите удари и болезнените викове, тази дейност не остава без резултат.

Слейд пристига тичешком.

— Никой чекиджия не успя да стъпи на палубата! — Потното му лице грее от гордост.

— Може би са схванали идеята — казва Остин. Зад гърба на Слейд се появява лице. Преди Остин да реагира, мъжът прехвърля крак през парапета и понечва да вдигне оръжие.

Остин запраща пиката си, като войн от племето масаи срещу скочил лъв. Нещастникът ахва от изненада и полита назад, с бълващ безцелни куршуми автомат.

Остин грабва една сабя и чува вик:

— Десен борд!

Викът идва откъм бойната платформа. Нападателите атакуват другата страна на кораба.

Двама от хората на Разов са яхнали парапета и свалят преметнатите през рамо автомати, за да посипят с оловен дъжд събраните на палубата хора.

Действайки по волята на чист инстинкт, Остин грабва най-близкото въже и като се оттласква с все сила от борда, литва над палубата, като Тарзан в джунглата, с насочени напред крака. Двамината вдигат поглед, за да съзрат някакво превъплъщение на Батман, което лети към тях. Времето не им стига да насочат оръжие и утроеното от инерцията тегло на Кърт ги изхвърля в морето. Остин достига края на траекторията си, люшва се назад и тупва на палубата, под радостните възгласи на изненадания екипаж.

— Ле-ле мале! — възкликва Слейд. — Къде сте го учил това?

— Гледал съм куп филми, по време на пропиляното си детство. Всички наред ли са?

— Има няколко синини и цицини, но вражи крак не бе допуснат на борда.

Остин се усмихва, потупва моряка по рамото и се ослушва.

— Какво е това?

— Мотори.

Притичват до парапета и поглеждат надолу. Забелязват три дири. Екипажът надава радостен рев, но той бързо секва. Лодките спират и отново започват да проблясват огънчета. Този път огънят е насочен към платната. Те стават на парцали. По палубата се сипе дъжд от парчета дърво и въжета. Наблюдателите се спускат като акробати от платформата си.

— Гадни страхливци! — реве Слейд. — Като не могат да го превземат, искат да го направят на парчета. — Връз главата му пада къс платно. — Трябва да направим нещо!

— Вие не трябваше ли да произведете салют от двадесет и един изстрела?

— Какво? А, да, две оръдия на предната палуба. Всеки ден стреляме с тях по залез. Зареждат се през дулото. Преработени са за изстрелване на триста и осемдесет милиметрови снаряди, но стреляме само с халосни, освен ако някой път не забравим тенекиените капаци и те праснат някоя полицейска лодка.

— Приятелчетата ни не могат да знаят, че са халосни.

— Така си е.

Остин нахвърля набързо своя план. Слейд бяга при кормчията и разпорежда нов курс. „Конститюшън“ бавно обръща нос срещу лодките.

Слейд събира оръдейците си и те бързат към предната палуба. Оръдията са заредени за нула време. Остин поглежда през оръдейните отвори и съзира лодките на нападателите. Те се готвят за нова атака. Поемането на инициативата от ветрохода ги обърква. Остин изчаква разстоянието да се съкрати, колкото е възможно. Лодките започват да се раздалечават една от друга.

— Сега! — нарежда Кърт и прави крачка назад, като запушва уши с длани.

Слейд дръпва въженцата. Разнася се двоен тътен, палубата се обвива в бял пушек, а откатът на оръдията е овладян от здрави въжета. Оръдейците нарочно не са махнали капачките от дулата.

Блъфът сработва. Нападателите виждат приближаването на големия черен кораб, чуват страховития гърмеж и свистене във въздуха. Виждат и два водни гейзера, вдигнати от тенекиените капачки. Лодките побягват като подплашени зайци и изчезват зад вълнолома.

Оръдията изревават още един път, този път с напълно халосни заряди.

Едва заглъхнал оръдейният рев, надига се друг, от човешки гърла.

— Приемът свърши! — констатира Остин.

Слейд се хили от ухо до ухо. Последвалият коментар може и да не остане в аналите на историята, като безсмъртните слова „Не предавайте кораба!“ или „По дяволите торпедата!“, но загледан в оставените от бягащите лодки дири, Остин не може да спори с младия мъж, когато той заявява:

— Старият боец все още може да рита!