Огнен лед

2

Егейско море

Миниатюрната изследователска подводница NR-1 се полюлява върху вълните, недалеч от турското крайбрежие, почти невидима откъм брега, ако не смятаме оранжевия й коничен купол. Капитан Джо Логан е разкрачил крака върху измиваната от морска вода палуба и се държи за един от хоризонталните стабилизатори, които стърчат от двете страни на купола. По отдавна установен навик, той проверява за последен път съда, преди да се потопи.

Логан оглежда четиридесет и пет метровото туловище на подводницата, чиято палуба се издига само на сантиметри над водната повърхност. Останал доволен от огледа, той сваля бейзболната си шапка в морско синьо и маха към закотвената на петстотин метра млечно-оранжева „Каролин Шуе“. Надстройката на мощния спомагателен съд се извисява на няколко етажа, също като жилищен блок. Масивен кран, с товароподемност от няколко тона, стърчи откъм десния борд.

Капитанът се изкачва до върха на купола и провира тяло през отвор, с диаметър осемдесет сантиметра. Спасителната му риза го затруднява и той се гърчи, за да прокара тяло през дупката. Опипва с пръсти цялата обиколка на отвора, за да се убеди, че е чист, а после затваря люка и се спуска в тясното командно помещение. То изглежда още по-тясно заради десетките датчици, циферблати и най-различни прибори и инструменти, които покриват всеки квадратен сантиметър, както на стените, така и на тавана.

Капитанът е мъж със забележителна външност, който би могъл спокойно да мине за професор от „Бръшляновата лига“9. По образование ядрен физик, Логан е командвал няколко кораба, преди да му поверят изследователската подводница №1. Той е среден на ръст и тегло, с редееща руса коса и едва забележима двойна брадичка. Флотът е скъсал отдавна с капитаните от типа Джон Уейн, които приличат на гладиатори и управляват съдовете си с вдигнат срещу вятъра наплюнчен пръст. С компютъризираното си управление, лазерни насочващи устройства и „умни“ ракети, съвременните кораби са твърде скъпи, за да се поверяват на каубои. Логан разполага с остър като бръснач ум и способността да прави мигновен анализ и на най-сложната обстановка.

Командваните от него в миналото съдове са несравнимо по-големи от тази подводница, но никой от тях не може дори да се приближи до нейното равнище на електронизация. Макар и построена в 1969 година, лодката се подлага на непрекъснато осъвременяване. Независимо от свръхмодерното си оборудване, тя все още използва някои по-стари, но утвърдени технически решения. Дебело, четиристотин метра дълго въже води от спомагателния кораб към метална сфера, стисната в стоманени челюсти на кърмата на подводната лодка.

Логан дава нареждане да се освободи буксирното въже, а после се обръща към един мъж около петдесетте, с невъобразимо буйна брада:

— Добре дошъл на борда на най-малката ядрена подводница на света, доктор Пуласки. Съжалявам за теснотията. По-голямата част от пространството е заета от противолъчевите защити. Допускам все пак, че ще предпочетете несгодите на клаустрофобията10 пред тези на лъчевата болест. Предполагам, че вече са ви развели наоколо.

Пуласки се усмихва.

— Да, и ми обясниха, как именно трябва да си пазя главата при движение. — Мъжът говори с лек акцент.

— Може да ви се наложи понякога да чакате на опашка за кафе — екипажът ни се състои от десет души и от време на време всички се струпват на едно място.

— Разбрах, че можете да останете под вода до тридесет денонощия — казва Пуласки. — Не мога да си представя какво е да седиш на дъното, на километрова дълбочина, през цялото това време.

— Аз ще призная пръв от всички, че дори най-обикновена дейност, като например, вземане на душ или готвене, може да се превърне в сложно изпитание — казва Логан. — За ваше щастие, ще останем под вода само няколко часа. — Поглежда часовника си. — Ще се спуснем на тридесет метра, където ще проверим системите. Ако всичко се окаже на ред, ще продължим.

Логан се провира през тясно коридорче — малко по-широко от раменете му — и показва малко, тапицирано пространство зад двете кресла в командното помещение.

— Обикновено тук седя аз, но днес то е изцяло ваше. Аз ще заема местото на втория пилот. Познаваш доктор Пуласки, нали — обръща се той към пилота. — Морски археолог от Университета на Северна Каролина.

Пилотът кимва и Логан се настанява в креслото от дясната му страна. Пред него има огромно количество екрани и контролни прибори.

— Това са нашите очи — казва той, като сочи един ред екрани. — Ето какво има пред нас — показва ни го челната камера.

Капитанът разглежда блещукащото контролно табло и след като разменя няколко реплики с пилота, съобщава на спомагателния кораб, че е готов за потапяне. Нарежда да се започне спускане до тридесет метра дълбочина, където лодката да остане неподвижна. Помпите жужат тихичко, докато в балоните нахлува морска вода. Подводницата потъва под повърхността и престава да се полюшва. Ясният образ на носа изчезва от екрана, погълнат от облак пяна и мехурчета въздух, но после се появява отново, тъмен на синия фон на водата. Екипажът проверява дейността на всички системи, докато капитанът е зает с UQC — подводен безжичен телефон, който го свързва със спомагателния кораб. Гласът, идващ от там, е провлечен и с металически тембър, но думите са съвършено ясни и отчетливи.

Когато се убеждава, че всичко е наред, капитанът подава команда за потапяне.

Движението почти не се усеща. Показваните от мониторите образи отначало са сини, но постепенно потъмняват, заедно с отслабването на проникващата през водния пласт светлина. Запалват външните светлини. Спускането е напълно безшумно. Пилотът го направлява с джойстик, а капитанът внимателно следи показанията на уредите и главно — на дълбокомера. Когато съдът стига на петнадесет метра над дъното, капитанът нарежда да спрат потапянето.

Пилотът се обръща към Пуласки:

— На една ръка сме от мястото, което открихме с дистанционно управлявани сензори. Сега ще огледаме наоколо със звукови вълни. Можем да заложим в компютъра програма, при която подводницата сама следва избран от нея път, докато ние си почиваме. Така се пестят сили и нерви.

— Невероятно — казва Пуласки. — Изненадан съм, че тази забележителна лодка не е в състояние да извърши и да анализира откритията ни, а после да напише доклад, който да защити пред завистниците ни.

— Точно в това направление работим в момента — отвръща Логан с каменна физиономия.

Пуласки клати глава.

— Ще трябва да си търся нова работа — при тези темпове на развитие, морските археолози ще изчезнат като вид, в най-скоро време. Просто ще си наблюдават дъното по телевизията у дома.

— Сърдете се за това на Студената война.

Пуласки се оглежда в почуда.

— И през ум не ми е минавало, че ще мога да използвам за археологически проучвания подводна лодка, създадена за шпионаж срещу Съветския съюз.

— Нямало е как да го знаете. Проектът беше съвършено секретен. Удивителното е, че и цената, в размер на деветдесет милиона, също бе запазена в тайна. По мое мнение, отлично похарчени пари. Сега, след като я получихме от военните, имаме възможност да я използваме за чисто научни цели.

— Доколкото разбрах, използвали са я след катастрофата с космическата совалка „Челенджър“.

— С нея бяха извадени съществени детайли, които позволиха на инженерите от НАСА да определят причините за катастрофата и да ги отстранят при следващите полети. Тя извади един потънал Ф-14, както и една изпусната по погрешка ракета „Феникс“ въздух — въздух, които не искахме в никакъв случай да попаднат в чужди ръце. Някои от нещата, които касаят руснаците, са все още държавна тайна.

— Какво можете да ми кажете за механичната ръка?

— Манипулаторът работи също като човешка ръка с въртеливо движение на всички стави. Лодката има две гумени колела в кила. Не е точно като „Харлей Дейвидсън“11, но можем да се движим по пясъчното дъно. Докато лодката лежи върху него, ръката може да действа до три метра разстояние.

— Забележително. С какъв капацитет?

— Може да вдига предмети с тегло до деветдесет килограма.

— А режещи инструменти?

— Щипките на ръката могат да прережат въже или стоманена проволка, но ако работата заяде, могат да държат и оксиженова горелка. Както ви казах — многофункционално приспособление.

— Да, без съмнение. — Пуласки изглежда много доволен.

Лодката се движи по класическия начин при проучвания: напред-назад, като се мести встрани като сенокосачка. Мониторите показват морското дъно. Няма никаква растителност.

Логан се обажда:

— Трябва да приближаваме мястото. — Сочи към един екран: — Здрасти! Май страничната камера улови нещо. — Обръща се към пилота: — Поеми управлението и я завърти на двадесет градуса вдясно.

С внимателни тласъци от ускорителите си, NR-1 се спуска под тъп ъгъл надолу. Батериите на десетина външни осветителни тела хвърлят ослепителна, почти слънчева светлина върху дъното. Пилотът кара лодката да застине неподвижно.

— Дръж така — казва Логан. — Имаме визуален контакт с нашия обект. — Той се надвесва напред и впива поглед в екрана, чиято зеленикава светлина се отразява върху лицето му. Различават се заоблени форми — единични и на групи.

— Това са амфори — отбелязва Пуласки. — Глинени делви за пренасяне на вино, други течности и зърно, използвани в древността.

— Камерите ни изготвят триизмерни изображения, които ще можете да анализирате по-късно — казва капитанът. — Искате ли да вземем нещо със себе си?

— Да, би било чудесно. Може би една амфора? Ще може ли от онази купчина там?

Логан нарежда на пилота да разположи подводницата недалеч от посочената купчина. Тежащият четиристотин тона съд докосва дъното с лекотата на перце и бавно тръгва по него. Капитанът дава нареждания на оператора на механичната ръка.

Пристигат двама от екипажа и отварят люк зад командния отсек. Три отвора със стъкла, дебели десет сантиметра, осигуряват видимост към дъното. Единият мъж се свива в тясното пространство и внимава дъното на подводницата да не смаже амфорите. Когато целта е достигната, лодката спира. Манипулаторът се намира в предната част на кила. Хванал дистанционно управление в ръка, мъжът в дупката командва движенията на ръката и нейните щипки. Ръката се върти на триста и шестдесет градуса около рамото.

Манипулаторът хваща внимателно една амфора за шийката, повдига я и пуска находката в специална мрежа, поставена на носа. Манипулаторът е прибран и Логан заповядва съдът да се издигне над дъното. Докато правят още една обиколка за още снимки, капитанът влиза във връзка със спомагателния кораб, описва находката и съобщава, че се готвят за изплаване. Нарежда да се установи сонарен контакт с кораба. Чува се пиукане.

— Готови за изплаване! — казва Логан на пилота.

Доктор Пуласки стои точно зад гърба на капитана.

— Никакви такива! — казва той.

Погълнат изцяло от задачите си, капитанът не вниква напълно в чутото.

— Моля, доктор Пуласки? Какво казахте?

— Казах, че никакво изплаване няма да има.

Логан се завърта заедно със стола си. Лицето му е озарено от весела усмивка.

— Надявам се, че не сте приел за чиста монета хвалбите ми за тридесетдневен престой на дъното? Имаме храна едва за няколко дни.

Пуласки плъзва ръка под якето си и измъква един ТТ-3312. Говори бавно:

— Ще правите каквото ви наредя или ще застрелям пилота ви. — Допира дулото до главата на човека.

Логан втренчва поглед в пистолета, а после поглежда безмилостното каменно лице.

— Кой сте вие? — пита Логан.

— Това няма никакво значение. Ще го кажа само още един път: Правете, каквото ви наредя!

— Добре — отвръща Логан, с дрезгав от напрежение глас. — Какво искате да направя?

— Преди всичко, изключете всички връзки със спомагателния кораб! — Пуласки внимателно наблюдава как капитанът изключва един по един редица бутони. — Благодаря — казва той и поглежда часовника си. — А сега, уведомете екипажа, че лодката е отвлечена! Предупредете ги, че ако някой приближи, без да е повикан, ще го застрелям!

Логан го поглежда и се обръща към интеркома:

— Говори капитанът. В контролния отсек се намира въоръжен мъж. Подводницата е в негова власт. Ще правим онова, което нареди той. Стойте далеч от контролния отсек! Няма място за шеги! Повтарям: Няма място за шеги! Останете по местата си! Ако някой приближи насам, ще бъде застрелян.

Разнасят се притеснени гласове и капитанът повтаря казаното, за да е сигурен, че няма да има недоразумения.

— Добре — обажда се Пуласки. — Сега издигнете съда до сто и седемдесет метра.

— Чу го, нали — обръща се капитанът към пилота, сякаш не желае сам да издаде такава заповед.

Пилотът е замръзнал в креслото си. Протяга ръце към контролните прибори и започва да изпомпва вода от различни резервоари. Подводницата вдига нос и тръгва бавно нагоре. На сто и седемдесет метра я спира.

— Готово — съобщава Логан, с блеснали от ярост очи. — А сега, какво?

Пуласки поглежда часовника си като пътник, обезпокоен от закъснението на влак.

— Сега ще чакаме. — Той маха оръжието от главата на пилота, но продължава да го държи в готовност.

Минават десет минути. Петнадесет. Търпението на Логан се изчерпва.

— Ако нямате нищо против, бихте ли ми казал какво чакаме?

Пуласки докосва устни с пръст.

— Ще видите — отвръща той с тайнствена усмивка.

Минават още няколко минути. Напрежението е задушаващо. Логан гледа монитора на челната камера и се пита, кой е този човек и какво иска. Отговорът се появява скоро. Край острия нос на лодката се извисява гигантска сянка.

Логан се навежда напред с невярващ поглед. Какво е това, за бога?

Сянката потъва под кила като някаква чудовищна акула, която се готви за нападение. Ужасяващо скърцане се разнася из подводницата, сякаш NR-1 се е отъркала в гигантски плаз на шейна. Съдът се разтриса от съприкосновението и се надига с няколко стъпки.

— Удариха ни! — възкликва пилотът и посяга инстинктивно към приборите.

— Не мърдай! — лае Пуласки и отново вдига оръжието.

Ръцете на пилота замръзват във въздуха. Всички в лодката чуват шумове като от някакви железни насекоми, които дълбаят и гризат корпуса на подводницата.

Пуласки се хили доволен.

— Делегацията по посрещането пристигна — съобщава той.

Шумовете продължават още известно време, а след това отстъпват място на тези от мощни двигатели. Скоростомерът на лодката отчита все по-бързо движение напред, макар собствените и двигатели да не работят.

— Движим се — съобщава пилотът, без да отделя поглед от скоростомера. — Какво да правя?

Обръща се към капитана. Движат се с десет, после с двадесет възела и скоростта не спира да се увеличава.

— Нищо — отвръща Пуласки. — Съобщете на екипажа, капитане!

— Какво да им съобщя?

Пуласки се усмихва приятно.

— Мисля, че е ясно. Да се отпуснат и да се насладят на пътуването.