Четвъртък, сутрин
Нощта беше тежка.
Отначало Таня сякаш се потопи в съня и спа сладко, а после изведнъж засънува — че тя хвърчи с тойотата по горска пътека, ловко лавира между коренищата, избягва хищните клони на елхи и борове. Трудно се кара и тя иска да спре и да си почине, търси с крак педала на спирачката и… не го намира. Гледа пода на колата — а там изобщо няма никакви педали, нито на съединителя, нито на газта, нито на спирачката! И ръчна няма, а отпред вече се синее, приближава се огромно, бездънно езеро…
„Не!“ — отчаяно вика Таня и за щастие веднага се събужда. Ръцете й треперят, сърцето й бие, ще изскочи… Тя се зарадва, че кошмарът свърши бързо. Само че после така и не можа да заспи. Вече и съседът й, пияндето, се върна вкъщи, а той никога не се връща преди три часа, и водоноската, както обикновено, мина в четири, а сънят бягаше от нея. Таня се въргаляше в леглото, напразно се мъчеше да брои овце и слонове и се ядосваше на себе си и на съдбата си. Как само тръгна животът й… На, вярвай после на хороскопите! Проклетите звезди се бяха клели, че тази година я чакат много постижения. Можеше ли пък чак така да я излъжат!… Хубави успехи — от работата я изгониха с „вълчи билет“, депутатът Брячихин се закле да й отмъсти (и сигурно не лъже — ще й отмъсти!), а и тоя наркоман, дето се хвърли под колелата й… И гений да си, не можеш да се оправиш с такива неприятности. Дори и с помощта на Валера… Таня непрекъснато си повтаряше любимия Мураками7: „Не се самосъжалявай. Самосъжаляват се единствено нищожествата.“, но въпреки това й беше тежко на сърцето! Толкова мъчително! И така й се искаше някой да разпръсне тези неприятности, да я съжали, да я приласкае…
Сънят дойде едва на сутринта. Но щом се отпуснаха мускулите й, и мозъкът й сладко заплува, веднага й се стори, че някой чука на вратата, нагло и настойчиво. С ужас подскочи, вслуша се… Не, всичко е тихо. И нощта вече преваля, през щорите се процежда светлина, врабчетата зачуруликаха и метлата на портиера зашумоли. А в цялото си тяло усеща такава слабост, както досега е било един-единствен път в живота й, преди пет години, когато неразумно смеси джин с тоник и стабилизирано червено вино…
Тя с отвращение се измъкна от леглото. Поне това е радостно, че живее сама и никой не чува как охка и пъшка като стара баба. Какъв кошмар — макар да се изкъпа, главата й все се върти, макар и да пи кафе — в стомаха си усеща някаква тежест… И настроението й е дотолкова нулево, че пастрокът й (а Таня винаги се бе гордяла, че умее да се прикрива) от първата й дума още разбра, че тя има поредните неприятности.
Таня му се обади, заговори му с фалшива бодрост, но Валерий Петрович веднага прекъсна безгрижните й въпроси за здравето му и попита:
— Какво се е случило пак?
— Защо пък непременно трябва да се е случило нещо? — с лъжлив оптимизъм рече Таня.
— И все пак? — Валера явно не беше настроен да протака.
— Вчера през нощта блъснах човек с колата… — въздъхна Таня.
И му разказа. Сухо, без емоции, но с всички подробности. Как си е карала, и как под колелата й се е хвърлил един младеж… И как се изплашила, че ще умре в ръцете й, не изчакала милицията и го закарала в болницата…
Валерий Петрович не я обвини в нищо, само въздъхна така тежко, че на Таня й се сви сърцето.
— Още вчера исках да ти разкажа… Цяла вечер ти звънях — измърмори Таня. — Но телефоните ти не отговаряха…
— Бях зает — сухо отвърна Валера.
Къде е бил, разбира се, не й обясни.
— И какво да правя сега? — жално попита Таня.
— Учи правилника за движение по пътищата! — отряза я пастрокът й. — Разбираш ли изобщо какво означава твоята самонадеяност? Защо не си извикала „Бърза помощ“ и милицията, а си си заминала?
— Аз спасих човека… — неуверено каза Таня.
— Това е хубаво, че си го спасила. Но как ще докажеш сега, че си пътувала с позволена скорост? А че пешеходецът е изскочил неочаквано? И че не си го блъснала на зебрата?
Таня потиснато мълчеше. Тонът на Валера беше дотолкова леден, че тя дори се страхуваше да попита — какво да прави сега?
Обаче успя да изхлипа:
— Валерочка, помогни ми! Моля те…
Валерий Петрович мълчеше.
„Нима ще ми каже: Толкова си ми омръзнала вече! Прави каквото искаш!“.
— Моля те, Валерочка… — жално изпя Таня. — Толкова ме е страх!…
Макар че, ако трябва да бъдем честни, в този момент никак не я беше страх. Настроението й разбира се беше под нулата, но щом като през нощта не я потърсиха от милицията, може би ще й се размине? При това Наказателният кодекс сега е нов, подобрен. Казват, че към такива като нея, не закоравели престъпници, не рецидивисти, сега се отнасят снизходително…
— Така се страхувам! — повтори тя. — И изобщо не знам какво да правя… И свят ми се вие…
— Само недей да ми хленчиш — все така сухо каза Валера. Помисли още секунда и взе решение: — Вземи едно такси и ела при мен.
— Още сега ли? — на Таня й просветна пред очите. — Благодаря, Валерочка, идвам! А защо с такси?… С тойотата всичко е окей, само фарът е счупен и предното стъкло е спукано…
— Това не стига ли? — пастрокът й дори не се опита да скрие раздразнението си.
— Че какво толкова? Това не влияе на ходовите й качества.
— Не мога да те позная, Татяна — тежко каза Валера. — Май се гордееш, че си умна…
— Но аз наистина не разбирам — изхленчи тя.
Валера въздъхна:
— Тогава обяснявам, фарът, казваш, е счупен? И предното стъкло е спукано? Дори за мен, човекът, който е далеч от автомобилите, повредите са характерни. Милицията ще те спре още на първата улица. И какво ще им кажеш?
— Ох, да… — сепна се Таня. — Какъв си ми умничък, Валерочка! Разбира се, че още сега ще скрия колата в гаража!
— Това трябваше да го направиш още вчера — продължи да я кастри Валера.
„Ура! Той ще ми помогне! Ура!“ — вътрешно ликуваше Таня и благодарно възкликна:
— Ти си ми най-добричкият, най-чудесният, най-дебеличкият дебеланко в цяла Москва!
Валерий Петрович игнорира потока от съмнителни комплименти. Студено каза:
— Чакам те след час.
Таня натисна червеното копче и като се стараеше да не забелязва, че краката й все така треперят, а главата й се върти, затърча из стаята. Едновременно оправяше и се обличаше, гримираше се и решаваше текущите задачи. Обади се на майка си, излъга я, че заминава в командировка. Иначе майка й така можеше да сгафи… Тя много обичаше да се обажда в „Петата власт“ и да чува как Наташка почтително казва: „Една минутка. Ще видя дали Татяна Валериевна може да се обади.“ А сега каква ти минутка… Точно обратното ще стане: „Садовникова ли? Не, тя вече не работи тук. Уволниха я!“.
После Таня се обади на Димка Полуянов и го зарадва с новината, че му взима пеженцето.
— Още сега ли? — огорчи се той.
— Не. До вечерта можеш да се возиш — великодушно му разреши Таня. — Но към седем часа го докарай вкъщи.
— А на кафе ще ме поканиш ли? — поиска да уточни Полуянов.
— Ако пеженцето е измито и весело.
— Пеженцето ти е съвсем наред — веднага я увери Димка. — Цяло, чистичко и блести с лакираните си хълбоци.
— Тогава заедно с него донеси и торта. Ще пием кафе и ще си говорим. Само че не много дълго, нали? Че ми се е запалила главата от работа…
— Все така ли им мътиш мозъците на честните граждани, госпожо рекламистке? „Само с нашето миялно средство вашият линолеум ще се превърне в дъбов паркет…“.
Таня не каза на Димка, че рекламната агенция повече няма нужда от услугите й за „мътене на мозъци“. Само се усмихна в отговор:
— Човек може да си помисли, че ти не мътиш мозъците на хората, господин журналист. Нали ти писа за следите от извънземни на пшениченото поле?
— Аз — изсмя се Димка.
— Е, кой всъщност е косил пшеницата?
— Ние с фоторепортера. Цяла нощ се мъчихме. Направихме си страшни мазоли…
— И какво, народът вярва ли?
— И още как! Тиражът скочи фантастично.
— Значи сме си лика-прилика… — заключи Таня. — Е, край, Димка, страхотно закъснявам. Чакам те довечера.
Тя затвори, донагримира лявото си око, защото когато държиш телефона до ухото си, никак не е лесно да се гримираш, и изскочи от къщи. По стълбите тичаше като момиченце, входната врата отвори с крак като хулиганка ученичка. Малко странно е да се държиш така, сякаш си млада и здрава, а всъщност главата ти се върти както преди, а в стомаха ти има гадна топка… Хубаво, няма да обръща внимание на слабостта. Главното в борбата със собствения организъм е да не обръщаш внимание на номерата му. И да се държиш така, сякаш нищо не те боли.
В двора нямаше никого, само на пейката до входа седеше една съседска бабичка. Таня набързо я поздрави и подскачайки се затича към тойотичката си.
През нощта никой не беше се полакомил за колата — стои си красавицата с влажни от росата стъкла, а върху капака й отново спи трицветната котка от двора. Ама че животно! Толкова ли няма къде другаде да легне? Таня отдавна вече гонеше тая безочлива котарана. Нямаше нищо против домашните, а и дивите животни, но защо трябва да й драска колата с нокти?
— Псссът! — викна Таня.
А котката — нула внимание, спи ли си, спи!
„Де да имах аз такива нерви!“ — завидя й Таня.
Тя се приближи към колата и се надвеси над нахалното животинче:
— Ей, писе! Алоо! Я да се махаш оттука!
Котката неохотно отвори наглите си жълти очи. Равнодушно погледна Таня, после се извърна, протегна се и отново се разпростря на капака.
От такова безочие Таня направо се стъписа. С известна предпазливост тя повтори:
— Махай се, ти казвам!
Никаква реакция — само презрителен поглед на жълтите очи. Таня се наведе и взе от земята една пръчка — сега ще й даде ускорение на тая нагла твар! — но котката неочаквано се сдоби със защитник.
— Ей! Какво правиш?!
Гласецът на бабичката се оказа доста остър и от земята се пръснаха ято врабчета, а Таня се стресна и дръпна ръката си с пръчката.
— Какво толкова правя? — не разбра тя.
— Не смей да тормозиш котето! — заповяда й от пейката си бабата.
„Ах ти, дъртофелнице! — вътрешно кипна Таня. — Къде си пъхаш носа?!“.
Но не захвана да се кара с бабичката, отдавна беше вече разбрала, че в блока истинските стопани са пенсионерките. Почнеш ли да се караш с тях, после ще съжаляваш, когато ти дойдат от енергото: „За вас постъпи сигнал, че сте монтирали към електромера си…“ Или когато в двайсет и три и пет минути ти цъфнат милиционери на вратата: „Съседите се оплакват, че телевизорът ви е пуснат високо и работи в часовете за отдих на гражданите!“
И тя учтиво каза:
— А какво да правя? Не мога да подкарам колата заедно с котката!
— Вземи я на ръце и я свали на земята внимателно! — нареди й бабката.
— Няма да я пипам! — възмути се Таня. — Ами ако е болна?
— Не е болна тя — безапелационно отсече старицата. — Котето е хубаво, чисто, познавам го…
— Щом като знаете, тогава си я свалете сама — ядно каза Таня.
Тя дори не разбираше кой я дразни повече — досадната бабичка или наглата котка, която не им обръщаше никакво внимание и спеше ли спеше…
— Навъдиха коли тука, котенцата да няма къде да спят… — продължаваше да мърмори съседката.
— Вие ще свалите ли котката или не? — извика Таня и отново вдигна пръчката.
— Не смей! Не смей, ти казвам! — кресна бабичката и изкомандва: — Ела тука, помогни ми да стана.
— О, боже!
— С животните човек трябва да се отнася с добро… — промърмори бабата, като се опря на ръката на Таня. И назидателно рече, като с пъшкане стана на крака: — Ние отговаряме за онези, които…
Тя не успя да завърши — замря, вкопчена в ръката на Таня така, че щеше да й стане синина и изохка:
— Ох!…
„Е какво сега?! — едва не викна Таня ядосана. И в този миг видя, че котката скочи от колата и се стрелна настрана… а самата кола… нейната тойота… любимата й лястовичка… изведнъж се обвива в облак черен дим. Изригване на пламък, стържене, звукът на взрив — ужасяващо силен, такъв, че ти писват ушите… После отново тишина. И вместо колата й — само страшен скелет, обгърнат от безмълвен пламък! А бабката, стиснала като с клещи ръката й, все повтаря: Господи, боже мой!…“
Таня сложи бабичката обратно да седне на пейката… Около минута гледа как гори тойотичката… Започнаха да се събират любопитни хлапета, а по прозорците на блока се лепяха едно след друго учудените лица на съседите. После чу, че я вика Армен, съседът от долния етаж:
— Таня! Какво става?!
Ама че въпрос!
Тя не отговори. Странно, но не чувстваше нищо. Нищо. Сякаш нямаше нищо общо нито с тойотата, нито с взрива. Вътре в нея всичко бе замряло. И тогава тя, обикновено толкова логична и здравомислеща, постъпи против всякаква логика. Просто обърна гръб на Армен и бързо, по-бързо от уличните хлапета, се хвърли към изхода на двора. Не, тя няма да издържи идването на милицията, разпитите, късането на нерви… И неизбежния въпрос: „Как мислите, кой го е направил?“.
Безполезен въпрос, защото не се знае как се отговаря на него. Прекалено много са онези, които биха могли да го направят. Обиденият Брячихин. Роднините на онзи младеж, когото тя блъсна, лесно можеха през нощта да й намерят адреса и простичко, по народному да си разчистят сметките с нея. Дори Андрей Фьодорович, който не би й простил унижението си — и той би могъл. Да наемеш бандюги с взрив в Москва нито е сложно, нито е скъпо…
Ченгетата, естествено, ще се учудят, че собственичката на тойотата е изчезнала. Ами нека се чудят. Нека я търсят. Колкото по-късно я намерят, толкова по-добре. Защото е безполезно да говориш с тях. Никакъв смисъл, само загуба на време… Дали ще участваш в следствените действия или няма да участваш — колата все едно няма да си върнеш. И най-добрият изход е просто да избягаш. Колкото се може по-бързо да стигне до Валерочка, да се отпусне на рамото му и… И край!
Таня изтича на улицата, вдигна ръка и на секундата спря ръждясала, очукана от живота жигулка. На волана (естествено нещо за старите жигули) седеше „гост на столицата“, който с широка усмивка, с блеснал поглед и с кавказки акцент й каза: „Сяяядай, красаавице! Ще те закаараме за нула време като с буен кон!“.
Обикновено Таня не се качваше при кавказци. Не й стигаха нервите за древните им брички, които скърцайки от старост и всяка минута заплашвайки да се разпаднат, минават на червено, промъкват се между фургоните и засичат някой „баварец“. Но, от друга страна… Когато пътуваш с явен риск за живота си, веднага забравяш за текущите проблеми, мислиш само за това как да стигнеш цял и невредим. При това е евтино — до Валера, на другия край на Москва, кавказецът се съгласи да я закара за сто рубли.
— Става — Таня решително седна на предната седалка. — Само че по-бързо.
Кавказецът послушно стартира — ама така, че хората на автобусната спирка се стреснаха от рязкото свирене на гумите и рева на мръсната газ и се пръснаха настрани. Таня пък дори не се намръщи.
— Ти си смела девойка! — похвали я кавказецът.
— Самата аз мога и повече! — кой знае защо се изфука тя.
И прехапа устната си — че може — може… Само че… Тойотичката й, любимата, гледаната, красивата кола, е мъртва.
Но кой все пак е направил това?! И защо?!
Таня се държеше с всички сили, обаче едва пастрокът й отвори вратата и тя видя неговото сърдечно и загрижено лице, и от очите й сълзите сами потекоха. Таня се отпусна на тлъстото рамо на Валерий Петрович и заплака, и захлипа — съвсем като в детството, когато той още живееше с тях, и тя в случаите на най-жестоките и страшни обиди дотичваше да му се оплаче именно на него — само два или три пъти в живота й се бе случвало това.
— Какво правиш? Какво се е случило, Танюшка? — питаше Валера, като меко я потупваше по рамото. Както всички мъже, ако ще да са супершпиони, и той се смущаваше от женски сълзи, още повече, когато плачеха жени, които той обича.
А Татяна все ревеше и ревеше и през сълзи изплака:
— Те ми взривиха колатааа!
— Кои са „те“? Каква кола? — загрижено питаше Валера.
— Тойотатааа! — изрева Таня, а после изхлипа още един–два пъти и най-сетне се успокои, но продължаваше да се притиска към ужасно широкото рамо на Валера.
— Ела, Танюшка — Валерий Петрович я погали по гърба, — ще се измиеш, ще се успокоиш, ще се оправиш и ние с теб ще закусим и ще си поговорим. Нали?
Таня закима и изхлипа, а после се откъсна от любимия Валерочка и като криеше лицето си, се затвори в банята.
… Появи се след десетина минути. Сълзите на рамото на Валера бяха измили събитията от днешната сутрин и вчерашния ден. Те се бяха отдалечили и вече не изглеждаха така ужасно. Таня влезе в кухнята, където Валера загрижено пафкаше поредната си кошмарно смърдяща цигара и с изкуствено бодър глас попита:
— Така, Валерочка! Какво имаш днес за закуска?
— За закуска? — учудено попита той. Обикновено Таня никога не искаше закуска, винаги казваше, че сутрин няма апетит. И малко смутено отвърна: — Кренвирши с макарони.
Таня широко отвори очи и с уж весело учудване каза:
— Валерочка! Не мога да те позная! Ти, геният на кулинарната и изведнъж — кренвирши?!
— И гениите си имат творчески спадове — шеговито отговори той. — Затова пък мога да те почерпя с прекрасно вино. Истинско „Шабли“.
— Но още е рано, едва десет е… — неуверено каза Таня.
Ужасно й се искаше да си пийне вино, въпреки че знаеше — добрите момичета не пият сутрин.
— За „Шабли“ никога не е рано! — сви рамене Валера.
— Звучи като рекламен текст — насила се усмихна Таня. — За „Шабли“ никога не е рано! За бира „Глоток“ никога не е рано!
— Можеш да го използваш в работата си, подарявам ти го.
— В работата си! — подсмихна се Таня. — А знаеш ли, че ме изхвърлиха от работа?
— За какво? — учудващо спокойно попита Валера.
— Вчера пристигна в офиса ни депутатът Брячихин. Ядосан заради статията. Крещя и замери Теплицин с чаша с кафе. Закле се да отмъсти. И Теплицин ме уволни.
— Е, това не е най-страшното — безметежно рече Валерий Петрович. И замислено продължи: — Това не е беда и дори не е половин беда. Ти си умно и талантливо момиче и ще си намериш работа, даже по-хубава от тази… Добре, хайде да сядаме на масата.
Настроението на Таня малко по малко се оправяше. Колко хубаво е, че има човек, на когото може да разкаже всичко докрай. И който не само ще ти съчувства, но и ще ти помогне.
Щом се наяде с кренвирши и пийна вино, Таня каза:
— Е, това е, сега съм сита и доволна. Готова съм да ти разкажа всичко. Казвай с какво да започна…
— Първо ми разкажи за снощната случка — поиска Валера. — Желателно е — в детайли…
Таня въздъхна, напълни с въздух дробовете си — и странна работа, уж се натъпка като гладен войник, а не би се отказала от още един кренвирш! — и разказа какво се случи през нощта на шосето и в болницата.
Пастрокът й слушаше внимателно, притворил очи, димейки със смрадливата си „Ява“. После още малко поразмишлява, загаси цигарата и каза решението си:
— Е, какво пък… Щом веднага не си повикала милиция — сега не бързай. Нека всичко си върви по реда. Ако пък ченгетата разберат за случилото се — тогава ще му мислим как да те спасяваме. Както казва другарят Жванецки, неприятностите трябва да се преживяват по реда на случването им. А засега се постарай да го изхвърлиш от главата си. Казвай какво стана с колата ти.
Таня разказа за днешния взрив.
Валерий Петрович запали поредната цигара и изслуша Таня, а когато тя завърши, уточни:
— А ти запали ли колата си?
— Дори не успях да я отключа — увери го Таня. — Нали ти казвам, че онази бабка като се заяде с мене… И тая проклета котка!
— Много странно… — замислено каза Валерий Петрович.
— Може би това са роднините на онзи изрод? Тоя, де, когото блъснах.
— Не съм сигурен… — поклати глава Валера. — Повече нищо ли не ти се случи?
„Не мога да му кажа, че съм се разболяла я… Чувствам се като стара пенсионерка. Главата ми все така се върти, и ми се гади, сякаш не ядохме кренвирши, а някаква гадна каша от грис.“
— Повече нищо — поклати глава тя. — Какво, това малко ли е?
— А, не, никак даже — намръщи се той и констатира: — Странно е всичко това. Много неясни неща има в тази история.
— С взрива ли?
— Не само. Например, този документ, който ти откраднаха от сейфа, е бил в редакцията още в понеделник…
— Ау, ами ти откъде разбра?
— Имам си своите източници… — мъгляво рече Ходасевич.
— Заради този източник ли тази сутрин имаш такъв смачкан вид и такъв мътен поглед?
Той остави без внимание репликата й и продължи:
— А щом характеристиката още в понеделник е готвена за публикация и никой не се е опитал да спре това, защо на някого му е изтрябвало да ти се обажда на следващия ден, във вторник, и да ти предлага да я откупиш? Кой и защо го е направил?
— Тук има още един момент — каза Таня — Този „някой“ ми се обади в сряда сутринта по телефона и каза, че ме наказва, защото не съм си държала езика зад зъбите. Откъде е разбрал, че не съм мълчала? Че всичко съм ти разказала?
— Е — махна с ръка пастрокът й, — това може да е елементарен блъф… Тук е много по-интересен въпросът — кой е този „той“? И как е свързан с човека в работата ти, който е откраднал документа?
— Валера, чуй, може би наркоманът, който се хвърли под колата и взривът на тойотата са отмъщението на Брячихин? За публикацията? Може да е решил да осъществи заплахите си?
— Не мисля… — намръщи се Валерий Петрович. — Това е сложна работа — да се подготви такава катастрофа. Трябва да се проучи маршрута ти, да те следят, да се уговорят с онзи наркоман… Брячихин и хората му просто не биха могли да успеят да направят всичко това за половин ден.
— Но тогава значи инцидентът и взривът са просто случайни съвпадения, така ли?
— В случайните съвпадения също не вярвам — поклати глава Ходасевич. — Практиката показва, че са много редки в природата — например, като усурийските тигри.
— А може би откраднатата характеристика плюс произшествието, плюс взрива са нечий жесток замисъл?
Ходасевич въздъхна.
— И аз така мисля. Само не ми е ясно чий е замисълът? И защо? И що за игра е това? Защо е насочена именно против теб? Знаеш ли, Танюшка, иска ми се да намеря отговорите на тези въпроси.
— Ами аз? Какво да правя аз?
— Нищо — решително поклати глава Валера. — Абсолютно нищо. Почивай си. Наспи се. Търси си нова работа. И за бога, не предприемай нищо сама!
— Но аз сигурно трябва да отида в милицията. Заради тойотата. Да напиша заявление, да попълня сигурно някакви бланки, за да ми изплатят застраховката…
— Никъде не ходи — повтори полковникът. — Твоето районно двеста шейсет и шесто ли е?
— Да.
— Ще ти дадат документ. Само че не сега, а по-късно. Аз поемам това. А ти в никой случай не се пъхай там. Не си навличай още нещо. Сега ще се върнеш вкъщи, ще си вземеш душ и лягай, почивай. Почети си, помечтай си, опитай се да заспиш. Че видът ти е…
— В смисъл? — наостри уши Таня.
Пастрокът й малко се смути.
— Какво искаш да кажеш за вида ми? — не го оставяше на мира тя.
— Уморен.
— И са ми се появили бръчки ли?
— Не, не! — бързо рече Валера. — Просто си малко бледа…
— Много ли личи? — огорчено попита Таня.
— Но като цяло няма нищо страшно. Младостта и красотата ти, както и преди, са налице. А относно бледността — ще се наспиш и ще се оправиш — увери я той.
И тези думи станаха за Таня най-приятните за последното денонощие.
… Преди да се прибере вкъщи, Таня, малко смутена, поиска от Валера още един кренвирш. Валера само разпери ръце:
— Е, Татяна, добре го даваш!
— Жал ти е за кренвирша ли?
— Бих те разбрал, ако искаше още свинско с боровинков сос… или пъстърва с билки…
— Ами ти сега нали нямаш нито свинско, нито пъстърва! А на мен днес ми се е отворил един апетит!
Без да чака покана, отвори хладилника, грабна един кренвирш и отхапа…
— Стой! — изрева Валера. — Почакай, поне да го кипна!
— И така е вкусен — махна с ръка тя. Намери на полицата бурканче с горчица, топна кренвирша и с апетит го дояде. — Край, Валерочка, тръгвам!
— Не! — отсече той. — Първо трябва да пийнеш чай!
Наля й пълна чаша с чай, накара я да го изпие и едва тогава я пусна да си ходи.
Таня се върна вкъщи към три часа. За щастие в двора бе тихо и празно — пожарът бе свършил, съседите се бяха прибрали, за да смелят сутрешното шоу и да поклюкарстват на воля. Покрай площадката, където стоеше онова, което по-рано беше красавицата тойота, Таня мина с притворени очи, но въпреки това видя — черното от сажди купе, пукнатите стъкла, обгорилата тапицерия…
„Ако разбера кой го е направил — ще го убия!“ — закани се тя.
Съседът й Армен по потник и долнище на анцуг стоеше пред входа и пушеше.
— Ей, Татяна — съобщи й той, — милицията идва да те търси.
— Никак не се съмнявам — измърмори тя, но вътрешно направо изстина. Дали е само по повод на взрива? Или е във връзка с нощния инцидент? А на глас попита: — Какво искаха?
— Питаха чия е колата. Казаха да отидеш в районното, да напишеш заявление.
„Май за наркомана така и не са разбрали.“
— Добре, ще отида! — кимна тя и влезе във входа, а вътрешно добави: „После.“
Първо се обади на Полуянов. Уговориха се да променят срещата и да се видят в центъра, в кафене, а не при нея — изобщо не беше нужно журналистът да вижда обгорелите останки от тойотата. Ще почне да й досажда с въпроси, а после току-виж и някаква дописка пусне във вестника си. Под идиотско заглавие от типа на: „Загадъчен взрив на улица «Металург».“
Димка не възразяваше срещу кафенето и центъра „и даже е по-добре преди седем, защото имам големи планове за вечерта“.
— Няма да преча на плановете ти — увери го Таня.
Набързо сложи още един слой фон дьо тен, за да скрие съвсем зеленикавия оттенък на лицето си и пое към центъра.
Но Димка, за разлика от искрения Валера, никакви гадости за бледност и уморен вид не й наговори. Напротив, изригна такъв поток комплименти, че Таня едва го спря — и красавица, и богиня, и тържество на вкус и стил, и което бе най-поразителното: „Станала си по-женствена, Татяна. Сега не си просто хубава, а си хубава с цветущата, умиротворена красота!“.
— Я, гледай накъде го обърна! — засмя се тя. — Благодаря, разбира се, само че нали ти знам и кътните зъби… Щом се подмазваш, значи искаш нещо. Казвай — какво?
— Както обикновено — пари. Триста долара до заплата — също се усмихна Димка.
И макар в близко време да не се предвиждаха нови доходи, Таня даде на Полуянов триста долара. Първо, защото пеженцето се оказа наистина чисто и поддържано. Второ, защото не й се искаше да разваля имиджа си на преуспяваща и уверена в себе си дама, за която триста долара не са пари. И трето, от благодарност за комплиментите. „Цветуща и умиротворена красота“ — силно казано… Интересно само дали това не значи, че е напълняла и наедряла?!
… От срещата си с Дима Таня се върна в седем часа. И както й бе заръчал Валера, първо дълго се кисна във ваната, а после се търкулна в леглото. Наистина, да си помечтае за нещо хубаво, както я беше посъветвал той, не се получи, защото в главата й непрекъснато се пъхаха разни тъжни мисли. Тя старателно се мъчеше да забрави за станалото вчера и днес, но си спомняше все едно и също — сърдитото лице на Андрей Фьодорович… Наркоманът, прострян на нощния асфалт… Взривената тойота… Налагаше се да си приспи мозъка с четене. Попадна й под ръка ужасно тъпа книга на някоя си Маргарет Кент — „Как да се омъжим“ — естествено, подарък от майка й.
Таня не искаше да се омъжва, а и книжката заслужаваше „тройка минус“, но й помогна да се разтовари. Клепачите й започнаха да тежат и в единайсет вечерта тя се протегна, прозя се и загаси лампата.