Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

Събота, сутрин

Той пристигна в болницата в десет и Юлия Николаевна отново не го пусна при Таня. Беше прекарала цялата нощ в стаята й. Бог знае на какви подвизи и саможертви беше готова Юлия Николаевна, когато дъщеря й е в опасност.

— Да идем да пием кафе — с разбиране предложи Валерий Петрович. — Направо на човек не приличаш.

— Има си хас! — ядно каза бившата му жена. — Ти нали си си спал спокойно! А аз цяла нощ прекарах до леглото на болното дете!

„Боже мой — помисли си Ходасевич, — и тази свадлива жена аз съм обичал някога?!“.

Но въпреки това Юлия Николаевна не се отказа от кафето.

Те слязоха долу, в болничното кафене. Там се продаваше еспресо от автомат. Юлия Николаевна запази една масичка, а Валерий Петрович донесе две пластмасови чашки с кафе — за нея и за себе си.

— Как е Танюшка? — попита той и отпи от чашата.

Кафето се оказа учудващо добро. Юлия Николаевна също отпи и отвърна:

— Вече е по-добре. Сега спи. Температурата й спадна. Освен това, ето…

Тя извади от чантата си и тържествено хлопна на масата няколко листа, откъснати от тефтер. Листовете бяха гъсто изписани от двете страни с почерка на Юлия Николаевна — със закръгления почерк на бивша отличничка.

— Какво е това? — полковникът кимна към листовете.

— На разсъмване Танечка се събуди. И ние дълго си говорихме. Разказа ми всичко. Всичко, което й се е случило вчера. И даже повече. После, когато тя заспа, аз записах всичко.

— Благодаря ти, Юля! — с чувство каза Ходасевич.

— Само ако знаеше колко е трябвало да преживее горкото момиченце! — поклати глава Юлия Николаевна. Очите й плувнаха в сълзи. — И от милицията идваха при нея.

— И какво?

— Аз не ги пуснах. Казах, че Танечка спи.

— Ще взема това… — полковникът посегна към листовете.

— Да, вземи ги. И още — тя порови в чантата си и сложи на масата цветна снимка — вземи и това! — последната дума Юлия Николаевна произнесе с такъв тон, сякаш говореше за жаба или плъх.

От снимката гледаше млад, розовобузест усмихнат младеж.

— Кой е този?

— Бившето гадже на Таня. Той я е измамил. А тя чакаше дете от него! Искаше да скъса снимката, но после каза, че може да ти потрябва.

Валерий Петрович придърпа гъсто изписаните листове и снимката.

— Юлечка, може би ще си отидеш да поспиш? — меко предложи той. — Нали сама каза, че Таня вече е по-добре. На мен също на регистратурата ми казаха: „Състоянието е средно тежко.“

— Може пък наистина да отида — неочаквано се съгласи Юлия Николаевна и се прозя.

— Хайде. Ще ти викна такси.

И тогава тя изведнъж подскочи:

— Само ти с военната си пенсия можеш да бъдеш такъв разсипник! А аз ще пътувам като всички нормални хора — с метрото!

… Когато Юлия Николаевна си отиде, Валерий Петрович не можа да спре въздишката си на облекчение. Да общуваш с нея все пак беше доста тежко.

Ходасевич взе листовете, изписани от ръката на бившата му жена. Бегло ги прегледа. Погледът му отдели най-важното:

Валерий Петрович стана от масичката, напусна кафенето и излезе в болничния парк. Към болницата бързаха сутрешните посетители. Притичаха групичка момичета студентки. Трима болни с патерици пушеха, присвивайки очи от юнското слънце. Врабчетата чуруликаха като обезумели.

Ходасевич се дръпна настрани от входа, извади джиесема си и набра един номер.

— Ало, Олег Николаевич? Пак Ходасевич те притеснява. Моля те, дай ми първични данни за няколко души… Разбирам, че днес е събота, но ми трябват спешно. Направи ми тази услуга… Добре, благодаря ти. Както се казва, цял живот ще съм ти благодарен… Записвай: Виктор Воронцов, може да е бил задържан като наркоман. Братята му Николай и Андрей. Наталия Соколова. И най-важното — Максим Мезенцев.

Събота, през деня

На регистратурата му казаха, че наркоманът Воронцов вече е преместен от реанимацията в травматологията, трети етаж, стая триста двайсет и шест.

Валерий Петрович се качи на третия етаж, приближи се до триста двайсет и шеста стая и надникна вътре.

Шест легла, спарен въздух, миризма на некъпани тела. Всички легла, освен едно, бяха заети. Болните тъжно убиваха времето си. Един спеше, друг четеше. Двама играеха шах. Чуваше се транзистор.

— Кой от вас е Воронцов? — дружелюбно попита полковникът.

Най-близкият до него пациент (ръката му беше в гипс чак до шията) се откъсна от шаха и весело попита:

— Воронцов ли?… Ей, момчета, кой от вас е Воронцов?

Никой не се обади и гипсираният на глас предположи:

— Тогава сигурно е онзи, дето вечно търчи на някъде. Вижте в пушалнята.

— А днес някой да е идвал при него?

— Дааа, имаше тук един… — рече словоохотливият пациент.

— Брат му ли?

— Да е брат му, не знам, а че е от браточките… Виж това е сигурно — и болният се закиска, доволен от собствения си каламбур.

… В пушалнята Виктор го нямаше.

Валерий Петрович се досещаше с какво може да се занимава наркоман след визитата на „браточката“, затова уверено се насочи към мъжката тоалетна.

Тук нямаше никого, обаче вратата на една от кабинките беше затворена и изпод нея се виждаха крака със свалена пижама. В болниците кабинките не се заключват и затова Валерий Петрович рязко отвори вратата. Младежът полуседеше на тоалетната чиния. Долнището на пижамата му бе смъкнато. В дясната ръка държеше спринцовка. Беше замахнал към вената на бедрото си.

Момчето се стресна и обърна глава към Ходасевич. В очите му се четеше див ужас.

Полковникът нямаше нужда да притежава някакви особени дедуктивни способности, за да се досети, че именно това е Воронцов.

Наркоманът с неловко суетливо движение се опита да скрие спринцовката в джоба на пижамата.

Валерий Петрович хвана ръката му. Натисна пръстите му и взе спринцовката.

— Какво искате?! — жално извика наркоманът.

Валерий Петрович го блъсна по рамото и той падна върху казанчето.

— С хероинец се забавляваме, а? — констатира Ходасевич. — Е, да викам ли ченгетата или така ще си поговорим?

— Това е лекарство… — изстена Воронцов.

— За такова лекарство дават три години. Но ако ти, гад такава, ми отговаряш на въпросите истината и без да криеш нещо, ще минем и без ченгетата. Дори ще си получиш отровата обратно.

— Кой сте вие? — изплашено рече наркоманът.

— Това не е важно. Въпросите ще задавам аз! Кой те нае, за да се хвърлиш под колата?

— Под каква кола? — изхленчи Воронцов. — Не знам. Аз си пресичах улицата.

— Отговорът е неправилен! — Валерий Петрович вдигна ръка и изцърка малко течност от спринцовката.

— Недейте! — умоляващо извика наркоманът.

— Нали помолих — честно и без да криеш нищо.

— Не го познавам!

— Пак лъжеш!

— Честно! Те дойдоха. Двама… — Воронцов облиза устните си, с копнеж загледан в спринцовката в ръката на Ходасевич. — Попитаха ме: „Искаш ли да спечелиш?“. И ми казаха да се хвърля под колата. Ама и аз, глупакът, се съгласих.

— Колко ти платиха?

— Хиляда „зелени“. Това е авансът. Обещаха ми още две.

— Показаха ли ти точно под коя кола да скочиш?

— Да! Единият имаше радиостанция. Слушаше я непрекъснато, а после каза: „Тя се приближава, хайде под тая…“.

— Как се казваха тези двамата?

— Единият беше Андрей май. А другият — не помня.

— Те ли идваха днес при тебе?

— Да, идваха. Единият идва. Не този, който е Андрей, а другият. Дайте ми я, а?

Той умоляващо гледаше Ходасевич и хвърляше погледи към спринцовката в ръката му.

— Той ли беше? — Валерий Петрович извади от джоба си снимката на Максим Мезенцев. Пъхна я под носа на наркомана.

— Не! — завъртя глава Воронцов. — Тоя изобщо не го познавам. Честно.

— Нали те помолих да си признаваш като на изповед!

Валерий Петрович изпръска още няколко капки от спринцовката във въздуха.

— Не!!! — изкрещя наркоманът. — Недейте, моля ви! Аз наистина не го познавам!

— Как да ги намеря тези, които те накараха да скочиш под колата? Телефоните им?

— Не знам… — изхленчи Воронцов. — Те ме намираха. Винаги те ме намират…

— Обещаха ли утре да дойдат пак?

— Да! Да! Обещаха… да ми донесат. Но аз… аз няма да издържа до утре, ако вие… вие… Дайте ми я! Моля ви!

„Тоя май нищо повече няма да каже — помисли си Валерий Петрович. — И какво да правя сега? Да правя засада в стаята му? Да чакам братоците? После да ги накарам да приказват и да стигна до главния поръчител? Не, дълго, досадно и най-важното, изобщо нямам хора за това… А кой е поръчителят? Макс? Но защо тогава е толкова дълга веригата? Защо са посредниците? Защо той сам да не е могъл да се уговори с наркомана! И главното — Защо е всичко това? Кому е нужно това?“.

И тогава звънна джиесемът му. Без да пуска спринцовката, която все така държеше над главата си, полковникът се обади.

— Записвай приятелите си — избоботи басът на Олег Николаевич. — Първо, Виктор Воронцов наистина го има в картотеката. Наистина е наркоман със стаж, осъждан, две години е лежал за хероин. Само че този Воронцов няма никакви братя.

„Досещах се“ — помисли си Ходасевич.

Воронцов седеше пред него на мръсната тоалетна чиния и умолително, сякаш от това зависеше животът му, гледаше спринцовката.

— Сега за Максим Мезенцев… Той…

— Дайте ми я! — не можеше да се сдържа повече и изскимтя наркоманът.

— Виж, това вече е интересно — каза Ходасевич, като изслуша данните за Таниния любим. — Благодаря ти, старче. Задължен съм ти! — натисна червеното копче, гнусливо погледна наркомана и хвърли спринцовката на мръсния под.

— Вземи я и дано пукнеш! Надявам се скоро!