Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

В същото това време

От момента, когато откри камерите в Таниния апартамент, той й звънеше почти непрекъснато. И от жилището й, и после, докато пътуваше с наета частна кола към къщи, и по-късно, вече от къщи. Но механичният глас повтаряше все едно и също: „Абонатът не отговаря или временно няма обхват. Моля, обадете се по-късно…“. За всеки случай Валерий Петрович набираше и Таниния домашен телефон. Напразно.

И той, с целия си предишен живот на разузнавач, приучен към търпение и чакане, сега не можеше да се съсредоточи върху нищо. В буквалния смисъл не си намираше място — безцелно се разхождаше и разхождаше из къщи. Крачеше, кръстосваше напред-назад и за кой ли път осъзнаваше, че безпокойството за близък човек не може да се сравни с никое друго безпокойство — нито за любимата работа, нито за приятел, нито за самия себе си.

Така мина и седем вечерта, и осем, и девет, и десет…

Затова, когато в единайсет и половина се чу рязко телефонно иззвъняване, полковникът се хвърли към апарата със стремителност, на която, както изглеждаше, съвсем не бе способно едрото му тяло.

— Да! — извика той в слушалката.

— Валера! — изкрещя направо в ухото му истеричният, обзет от ужас глас на бившата му жена Юлия Николаевна. — Таня е много зле!

— Какво й е? — изтръпна Ходасевич, вече готов да чуе най-страшната, най-адската новина.

— Таня е в болница!

Малко си отдъхна. В болница, значи не е най-лошото!

— Какво й е?

— Пребили са я! Няма здраво място по нея!

— О, боже! — прошепна той, едновременно изпитвайки и облекчение, че Таня е жива, и ужас от неизвестността (какво й се е случило?!), и срам и разкаяние от това, че той за пореден път не успя да я опази. — В коя болница е?

— Осемнайсета клинична. Близо до апартамента й.

— Идвам.

— Аз отивам! На детето сега му е нужна майка! А ти остани! Детектив!…