Неделя
Юлия Николаевна допусна Валерий Петрович до дъщеря си едва в неделя.
Щом Ходасевич влезе в стаята, сърцето му болезнено се сви. Таня лежеше бледа и безучастна. На бузата й имаше морава подутина. Слабите й ръце лежаха немощно върху одеялото. Лицето й бе жълтеникаво бледо. Очите — затворени, обаче по помръдването на клепачите, той забеляза, че не спи.
Никога досега Валерий Петрович не беше виждал Таня толкова нещастна.
Той се приближи до леглото и прошепна:
— Танюшка…
Тя отвори очи, равнодушно произнесе:
— А, Валерочка…
— Донесох ти бонбонки. И портокали.
Той доближи един стол и седна до главата й.
— Благодаря — безучастно рече тя.
Очите й бяха устремени в безкрайната далечина. Дясната ръка ту стискаше, ту пускаше одеялото.
— Лекарите казват, че всичко е наред. Скоро ще те изпишат.
— Благодаря — също така безжизнено повтори Таня.
Ходасевич направи опит да я поразмърда:
— За какво мислиш през цялото време?
Тя помръдна рамото си, сякаш да отхвърли въпроса и да се оттласне от всички мирски мисли.
Валерий Петрович бавно и със състрадание рече:
— Ще се опитам да отгатна. Мислиш си: „Защо съм наказана така?“.
Тя поразмисли минута, а после мълчаливо кимна. Очите й се напълниха със сълзи. Ходасевич се зарадва — по-добре такава реакция, отколкото изобщо никаква. Внимателно каза:
— Танюшка, искам да ти съобщя най-важното…
— Най-важното от кое? — болезнено се усмихна тя, като го прекъсна.
Той не отговори, а продължи мисълта си:
— … Всичките ти нещастия не са просто стечение на обстоятелствата!
В очите на Таня се запали слабо пламъче на интерес.
„Слава богу!“ — помисли си полковникът.
— А какво е тогава? — попита Таня.
В гласа й прозвуча оттенък на недоумение. Това беше проява на живо човешко чувство и Валерий Петрович се зарадва.
— Танечка, всичко, което ти се случи, е било спецоперация!
— Каквооо?!
Учудването се изплиска с пълна сила, безжизнената Татяна поне отчасти започваше да прилича на предишната огнена, енергична Танка.
— Да, Таня! — повтори пастрокът й. — Това е била спецоперация! Насочена срещу теб! Срещу теб — лично!
— Тоест, искаш да кажеш…
Очите на Таня се присвиха, тя се повдигна и подпря на възглавниците.
— Да, искам да кажа — прекъсна я Валерий Петрович, — че всичко, което е станало с теб — кражбата на документа от сейфа, публикуването му във вестника, човекът под колелата на твоята тойота, взривът на колата и даже нападението в мазето — всичко това не е случайно! Всичко е било нарочно направено!
— Нарочно?!
— Да! И, извинявай, че говоря за това, но майка ти ми разказа, историята с твоя Макс — също!
— С Макс?! — учудено рече Таня. Очите й се разшириха. — Искаш да кажеш, че той се е срещал с мен… че ние с него… Че сме се срещнали неслучайно?!
— Мисля, че да! — кимна Ходасевич.
— Не вярвам!
— Уви, така е!
— Но защо? Защо му е трябвало?!
— Аз още не съм говорил с Макс. Но някои неща разбрах за него. Максим Мезенцев, роден 1972 година, живее на улица „Шушенска“, номер седем, апартамент сто и петнайсет. Така ли е?
— Да… — намръщи се Таня.
— Казвал ли ти е къде работи?
— Да — въздъхна Таня. — В някаква фирма. Продава хладилници. И други уреди.
— Страхувам се, Танечка, че той няма никакво отношение към хладилниците. Макс Мезенцев е завършил Рязанското въздушнодесантно военно училище, две години е служил в армията, после се е уволнил, оттогава работи в различни охранителни структури. Специализацията му е икономическо разузнаване и контраразузнаване. Работи под прикритие, има опит във внедряването и вербовката. Понастоящем се води на работа в частна охранителна фирма — „Стомана-две“.
— Господи! — извика Таня. — Макс и разузнаване?! Никога нямаше да повярвам!
Полковникът премълча. Таниното лице се бе вкаменило. Тя сухо попита:
— Ти изясни ли защо съм им изтрябвала аз?
— Засега не.
— А имаш ли версии?
— Дълго е да ти ги излагам…
— И все пак…
— Някой е искал да те накара да страдаш! Лично теб!
— Кой?!
— Името му няма да кажа. Защото засега и аз не го знам. Но този някой вероятно е богат, властен и могъщ човек. Да се организира хвърлянето на наркомана под колата или кражбата на документа от сейфа струва скъпо.
Валерий Петрович засега не каза на Таня, че от известно време всяка нейна крачка кой знае защо е била записвана на видеокасета… Стигат й и тези травмиращи сведения.
— Но защо му е на някого да организира всичкото това?! Толкова е сложно! И толкова глупаво…
— Този „някой“ е решил да те погуби! Да те погуби по такъв виртуозен, извратен начин!
— Но защо мен? За какво?
— Дай да помислим! Заедно да помислим…
Таня се наведе напред. Скулите й леко порозовяха. И макар да бе все така бледа, Ходасевич виждаше, че животът, капчица по капчица, се връща в нея.
— Бих искал да зная кого си могла така да засегнеш и дотолкова да унизиш, че да се реши на такава изобретателна мъст? Кои са враговете ти?
— Аз нямам врагове.
— Врагове, Танюшка, имат всички.
— Но не до такава степен!
Таня се облегна на възглавниците. Кръвта се вля в лицето й, очите й заблестяха… С една дума, тя вече не приличаше на онова сломено, нещастно същество, което Валерий Петрович завари в стаята само преди половин час. Той се зарадва, че е успял да върне любимата си Танечка към живот — макар и с помощта на шок!
— Трябва да си напълно психясал, за да измислиш подобно отмъщение! — рязко каза, почти извика тя.
— При това — добави в тон полковникът — трябва да си богат психопат.
— Не мога да си представя, че имам такива врагове.
— Но ги имаш!
— И какво ще правим сега?
— За начало трябва да си спомниш кого конкретно си засегнала!
— Да си спомня, хъм…
— Твоите приключения от последните години хич не са просто леки разходки. Уязвила си не един човек!
— Ндааа Имаше такова нещо… Е, добре, хайде да си припомним… Може би това е Шляга — онзи от Южноросийск?
— Михаил Шлягун — обади се Ходасевич, — осъден за убийство на осем години лишаване от свобода. В настоящия момент излежава наказанието си в затвор със строг режим в Архангелска област.
— Проверил си го?
Ходасевич кратко кимна.
— Тогава може би са наследниците на БП? — предположи Таня.
Полковникът сви рамене.
— Защо им е да отмъщават лично на теб? По-скоро на Игрек — на Игор Старих. Пък и трудно е човек да си представи такъв човек като БП да има наследници.
— Съгласна съм… — кимна Таня. — Ами, ако е Велихов?
— Тук също не е ясен мотивът. Защо му е да те мрази? Та ти с нищо не си го засегнала. При това (последното по ред, но не по важност) преди три години по нашите канали проникна информацията, че американският гражданин Велихов е загинал при автомобилна катастрофа в Мексико.
— Сериозно?! — изуми се Таня. — Защо не си ми казал?
— Защо да ти казвам? — сви рамене полковникът.
Таня се замисли за минутка, после изведнъж каза:
— А може би е Витолда? Или нейното чудничко братче?
— Витолда сега е в секретна психиатрична клиника в Тверска област. Информирах се. А на брат й не му стиска да организира такава операция!
— Тогава кой? — сякаш на себе си рече Таня.
— Ето и аз се опитвам да разбера — кой?
Внезапно очите на Таня се изпълниха със сълзи и тя прошепна:
— Но аз на никого не съм сторила нищо лошо!…
— Понякога реакцията от обидата е съвсем неадекватна на самата обида — меко каза полковникът. — Настъпиш някого в автобуса, а той вади пистолет и те застрелва… Пълно е с такива случаи. Така, че, припомняй си, Танюшка! Всичко си припомняй! Моля те!
Следващите няколко минути минаха в мълчание. Таня бе обърнала очи към тавана и прехапала долната си устна. Валерий Петрович един-два пъти тайничко я погледна — и не можеше да се нарадва на станалата с нея промяна. Сега, когато вече не й оставаше време да се вайка за нещастната си съдба и трябваше да се действа, Таня се преобрази. Върху лицето й се върна цветът на живота, очите й блестяха и даже ръцете й върху одеялото изглеждаха вече не така безволни и слаби, като в онзи първи момент, когато Ходасевич влезе в стаята.
— Имаше едно човече… — най-сетне неуверено произнесе тя. — Вероятно ми има зъб… Но не съм съвсем сигурна…
— В какво не си сигурна, Танечка? — ласкаво попита Ходасевич.
— Ще му стигне ли мозъкът, за да организира такова нещо. И парите също.
— Я ми разкажи… — предложи полковникът с цялата мекост в гласа си, на която бе способен.
Таня се намръщи от неприятния спомен и започна:
— Това се случи преди няколко години. Преди предишните избори за Думата. Аз тогава едва започвах работа в „Петата власт“…
Тя спря. Валерий Петрович не я насилваше да продължи.
— Не зная дали си наясно — поде отново тя — как е организиран рекламният бизнес… Ще ти кажа с две думи… Много често работим на принципа на „заделянето“. Всичко е организирано пределно просто — фирма дава поръчка на рекламна агенция. Представителят на клиента, който организира договора, получава от рекламната агенция част от парите за джоба си, от онези пари, които компанията плаща за рекламата. Своего рода комисионна за поръчката. Десет процента или двайсет, или даже трийсет. В брой, в плик. Това е разпространена практика.
— И не само в рекламата — закима Ходасевич. — В строителството, в туристическия бизнес, в търговията става същото.
— О, излиза, че ти, Валерочка, и това знаеш.
— Че това да не е биномът на Нютон. У нас цялата икономика работи на този принцип. А после се учудваме, че на „Рубльовка“ се строят четириетажни еднофамилни къщи.
— Аз пък си мислех, че си много далеч от бизнеса! — възкликна Таня.
— Аз съм близък до народа… — измърмори Ходасевич. — Добре, продължавай.
Хапейки устни, Таня изказа съмнение:
— Не, не зная дали онзи случай изобщо може… — тя млъкна.
— Какво? Казвай!
— Можел ли е да стане повод, за да ме преследва… Пък и сега, след години… Толкова е посредствено…
— Най-важното е да ми разкажеш — предложи Валера спокойно и простичко, — а после заедно ще решим…
— Добре… С две думи — преди няколко години в нашата агенция се появи един тип… Беше представител по рекламата и пиара на един депутат, който тогава беше решил отново да се кандидатира за Думата…
— Депутатът Брячихин ли се казваше? — оживи се полковникът. — Или Прокудин?
— Не, не, нито единият, нито другият! — поклати глава Таня. — Фамилията на депутата беше… Впрочем, работата изобщо не е в това… — тя се намръщи. — Самият депутат тук няма нищо общо.
— А кой има?
— Точно онзи тарикат, който се занимаваше с пиара на депутата. Той сам дойде при нас, при това дойде дори не при Андрей Фьодорович, а лично при мен. Е, проведохме с него преговорите. Той поръчваше за депутата агитационни рекламни клипове. И за тази работа депутатът беше отделил един милион.
— Доларът ли? — уточни Ходасевич.
— Естествено! Не рубли, разбира се. При това този хитрец (каза ми го в открит текст) искаше да си сложи в джоба някаква съвършено фантастична сума. Не двайсет процента, и не трийсет. А направо петдесет.
— Петстотин хиляди долара! — отбеляза полковникът и поклати глава. — Бива си го този!
— Именно! Аз отидох при Андрей Фьодорович, за да се посъветвам и той ми каза — добре де, дявол да го вземе, ще му дадем тези пари! Да се задави с тях! За останалите петстотин хиляди можехме да му направим клипове един път! И тогава ние с депутатския хитрец си стиснахме ръцете. Избирателният щаб ни преведе парите. Дадохме му петстотин хиляди на ръка. Наистина беше нахалитет — да вземе такива пари в брой! Пък и внимава да не го излъжеш! Толкова пари в никакъв плик, естествено, не се побираха… Трябваше да дадем на навлека и чанта…
— Дааа, ситуацията е типична за руския капитализъм — подсмихна се Валерий Петрович, — няма къде да туриш откраднатите пари…
— Но слушай, какво става по-нататък! — почти извика Таня. Нея постепенно я обхващаше страстта на разказвача. — Ние, в нашата агенция, разбира се, направихме клиповете — три парчета, както сега помня. Те, между другото, станаха доста добри. И тоя скапан рекламист прие клиповете с овации, а депутатът направо викаше, че сме гениални и все се натискаше да ме целува по устата… После започна избирателната кампания. Клиповете взеха да ги въртят по телевизията, депутатът замина за окръга, където се кандидатираше… И нещо не паснало там… Някак си всичко тръгнало наопаки… И губел от съперниците си, и рейтингът му бил слаб, а и с тенденция към намаляване… Пред депутата се изправила перспективата да мине покрай Думата като бърз влак край малка гара. Започнал да нервничи. Започнал да проявява капризи. Два пъти се обажда лично на мен във фирмата с претенции — тоест, направили сме му били смотани клипове. Аз припомням, че самият той ги е одобрил! А депутатът ми крещи — не, вие сте направили боклук, трябваше първо да ги проверите пред населението, пред фокус групи, а не сте го направили, и накрая ето, получи се пълно фиаско! С една дума — на калпавия космос — ракетата му крива! А веднъж, една седмица преди онези избори, депутатът цъфна в нашата агенция на крака (както Брячихин наскоро) и ми заявява — тържествено, в присъствието на Андрей Фьодорович: „Ти — казва ми, — си ми откраднала парите! Вие тука — казва — сте ми снимали клипове само за петстотин хиляди, а останалите пари сте свили!“. Казвам му в отговор: „Моля, мога да ви покажа всичките ни сметки. Похарчили сме точно милион.“ А той: „Стига сте ме баламосвали! Знам аз как ги правите тия сметки — от пръстите сте си ги изсмукали!“. (Което, впрочем, не беше далеч от истината.) А после ни заявява: „Вие — казва — сте ми откраднали петстотин хиляди «гущера». Бъдете така любезни! Още утре да ги намеря на бюрото си! И с лихвите! И с глоба за кражбата!“. С една дума, беше пресметнал, че трябва да му върна, като сега си го спомням, осемстотин хиляди долара… Направо чисто разоряване!
— А вие, естествено, не сте взели от онзи нахалник никаква разписка, нали? — измърмори Ходасевич, който слушаше историята с неотслабващ интерес.
— Чакай, сега ще ти разкажа — спря го Таня. — Ние с Андрей Фьодорович прекъснахме другите си ангажименти и поканихме отново депутата при нас в офиса. Решихме, че няма какво да мълчим и да се правим на три и половина и си свалихме картите пред него. „Ние — казваме — действително снимахме клиповете не за милион, а за петстотин хиляди, обаче единствено защото дадохме половин милион на вашето доверено лице.“ Че като ревна депутатът: „Не вярвам! — казва. — На мен Николай ми е като роден син!“. А аз взех, че му представих видеозапис. Хич не съм глупачка аз, записвах всичките ни преговори с онзи тарикат!
— Браво, Танюшка! — удари се по коляното Валерий Петрович. — Моята школа!
— Благодаря за комплимента! — усмихна се Таня. — Е, извъртяхме видеото пред депутата. Там прекрасно всичко се виждаше и чуваше — и как нахалникът се пазари за парите, и как си стисваме ръцете, когато сумата достигна петстотин хиляди… С една дума, депутатът изгледа това видео и остана направо смазан… Зарева като бик. „Ах — вика, — Колка мръсникът! Аз от ръката си съм го хранил, а той така да ме продаде! Ще му отрежа ръцете!“. И изхвърча навън! Предполагам, че тогава наистина му е отрязал не само ръцете, а и нещо друго… Ето така, може да се каже — щастливо — завърши за нас тогава тази история.
— А после? Чула ли си какво е станало после с онзи плужек?
Таня отрицателно поклати глава.
— Нищо! А депутатът, което е най-смешното, все пак влезе в Думата.
— Забавна история… — кимна полковникът.
— Да — потвърди Таня, — само че се страхувам, че към нашата история тя няма никакво отношение.
— Защо реши така?
Таня сви рамене.
— Онзи „агент“ беше много млад. Много.
— „Много“ това колко е?
— Ами изглеждаше на не повече от двайсет и две. Хлапак. Току-що завършил.
— Точно време, за да узрее за подлости… — отбеляза Ходасевич.
— За подлости — да — съгласи се Таня. — Но за глупави подлости, като за тоя половин милион. Не вярвам, че такова хлапе може да организира цяла спецоперация.
— Хлапетата растат.
— Знаеш ли, Валерочка — възрази Таня, — онзи, който е способен да продаде шефа си за петстотин хиляди е дребно човече. А и за да организира такова мощно отмъщение, той просто няма да има пари! А главното — размах!
Ходасевич поклати глава.
— Хората се променят, Таня — каза той меко. — И финансовите им възможности — също. А съответно и размахът!
— Кой знае защо, Валерочка, ти се хвана за това сукалче?…
— Не зная защо, Танюшка — въздъхна Валерий Петрович. — Оперативният нюх може би ми подсказва, както казва общият ни познат Паша Синичкин… Та значи, този рекламен агент сам ви е намерил с Андрей Фьодорович, така ли?
— По-точно, не нас с Андрей Фьодорович, а лично мен!
— Това обичайната практика ли е — да водиш именно ти преговорите за финансирането?
— Не — поклати глава Таня. — По-скоро, това беше изключение. По принцип, точно Андрей Фьодорович винаги намираше клиентите и се договаряше с тях за заплащането.
— Това вече е интересно. И как се казваше тоя тарикат агент? Помниш ли?
— Запомнила съм го за цял живот — каза Таня. — Казваше се Николай. А фамилното му име беше Птушко.
Лицето на Валерий Петрович изведнъж се вкамени. Даже не само се вкамени — то мигновено се превърна в маска!
— Птушко?! Сигурна ли си?! — попита той, едва размърдвайки устните си.
— Да, сигурна съм — кимна Таня. — Какво има?
И тогава, на секундата, Валерий Петрович си спомни… По-точно, не си спомни, защото той никога не го беше забравял! Просто миналото изведнъж удивително ярко и ясно се изправи пред него…