Оскар за смъртоносна роля

Валерий Петрович

В същото това време

Валерий Петрович Ходасевич излезе от метростанция „Маяковска“ пред онази сграда, където някога бе ресторант „София“ и редакцията на списание „Юност“, но какво се намираше там сега, той не знаеше. Не успяваше да следи всички промени, които ставаха в столицата.

Слънцето приличаше с пълна сила. Дори с летен костюм беше горещо. Ходасевич изтри потта от челото си с хартиена кърпичка и я хвърли в кошче за смет.

Пресече „Садовое колцо“ и тръгна по външната му страна. Оттук до Танината работа бяха петнайсет минути пеша. Става дума, ако влачиш дебелото си тяло бавно, като него. А с бърза крачка — около седем минути.

Валерий Петрович влезе в хладното и празно помещение на ъгъла. Тук май едно време имаше магазин, а сега се довършваше луксозен ремонт, миришеше на влага от наскоро измазаните стени, от далечна стая се чуваха гърлените звуци на гастарбайтерите, които си викаха един на друг май на молдавски. В последната по коридора стая още работеше ремонтната работилница. Там дори имаше опашка от двама души. Пастрокът на Таня застана трети и веднага след него се нареди една остроноса бабичка. Валерий Петрович се наведе до ухото й и тихо каза: „Казаха да не се редят повече. На обяд са.“

— О, колко жалко! И до колко часа?

— Казаха, че след половин час ще отворят.

— Добре — доверително каза бабичката. — Трябва да ми поправят закопчалката на чантата. Ама тогава ще ида първо да си купя хляб.

И тя се изпари. От гишето си тръгнаха и предишните двама. Дойде ред на Валерий Петрович. От работилницата го лъхна миризмата на метални стружки. Шлосерът с кожена престилка въпросително го погледна. Той беше млад, с доста развити мускули, но вече оплешивял. Зад гърба му висеше стар плакат с Шварценегер и дъска с многочислени заготовки за ключове.

— Слушай, приятел — обърна се към него Валерий Петрович, — такъв ключ можеш ли да направиш?

И му подаде джиесема си, където на дисплея се виждаше снимката на ключа от Таниния сейф.

Онзи взе телефона в ръка и се вгледа.

— „Топаз“… — прочете той надписа и със съмнение рече: — От сейф ли е? Не, не мога да го направя, нямам такива заготовки.

— А ще имаш ли?

— Не, не се очакват.

— Изобщо има ли ги?

Младежът със съмнение поклати глава:

— От много отдавна няма. Не се търсят.

— Как така, толкова пък на никого да не трябват?

— Не, отдавна никой не е искал такива.

— Разбираш ли, изгубих си ключа от сейфа — доверително каза Валерий Петрович. — А после го намерих. И се притеснявам. Да не би някой да е направил дубликат? Тогава и на сейфа ми — край.

— Че какво толкова имаш в твоя сейф, а? — изхъмка младежът. — Скъпоценности ли?

— А, не, той сега е абсолютно празен. Но веднъж в месеца давам заплати. Счетоводител във фирма съм.

— И големи пари ли са?

Младежът работеше сам и му беше скучно, затова много му се щеше да си почеше езика.

— Абе, петдесетина хиляди има — охотно рече Ходасевич.

— Доларът ли?

— А, не, рубли, фирмата ни е малка.

— Ууу… — разочаровано проточи младежът. — Тъкмо се канех да ти искам адреса, за да го пребарам тоя сейф… — и широко се усмихна.

— Ами, запиши си го… — усмихна се полковникът.

— Да-да, много ми е изтрябвал! За петдесет хилядарки да си слагам главата в торбата!

— А, виж, пък аз се притеснявам — сниши глас Ходасевич. — Току-виж някой тогава ми е свил ключа? Направили са си копие и всички пари ще се изпарят. Слушай, приятел — още по-доверително рече Валерий Петрович, — аз работя тук, наблизо. Може би скоро някой е идвал при тебе за такъв ключ, а?

— Не… — почеса се по тила шлосерът. — Не е имало такива. Със сигурност.

— А може би са идвали в другата смяна?

— Аз работя сам. Не се сменям с никого. Трудя се тук като пчела — от десет до осем, без обедна почивка.

— Така ли? И наистина ли никой не е поискал такъв ключ?

— Наистина, наистина, чичо.

— Слушай, а тук няма ли и друга работилница? Къде да питам за моя ключ, а?

— Май имаше на „Лесная“. А като че ли и на „Красин“ остана. Изобщо, в центъра такива работилници не останаха много. Нали знаеш — терените са скъпи. Всичко е застроено с бутици и казина. Ето и при нас тука ще е бутик. Скоро се махаме.

— И къде отивате? — съчувствено попита Ходасевич.

— Дявол знае къде — плю на пода шлосерът. — Ако пък е много далече, съвсем ще се махна на майната си.

— Така ли? Е, всичко хубаво. Желая ти късмет.

— Всичко хубаво, чичо.

Валерий Петрович излезе на улицата.

Смешно беше да си мисли, че още в първата най-близка до Танината агенция работилница, ще хване следата на крадеца. Такъв късмет няма не само в живота, но и във филмите. Ама нали трябваше да започне отнякъде.

Кой знае защо не го напускаше силното усещане, че крадецът е дилетант. А от един дилетант напълно можеш да очакваш, че ще открадне ключа от Таня и ще иде в най-близката работилница, за да направи дубликат.

Валерий Петрович напипа в джоба си цигарите и запали една. Още от военната служба му беше останал навикът да не пуши в движение. В краен случай, ако наблизо няма кафене или пейка, може да попуши и прав — но в никой случай докато върви… Това и отстрани изглежда грозно, а освен това е същото като да ядеш или пиеш на крак, не изпитваш никакво удоволствие.

В момента, в който палеше, звънна джиесемът му. Валерий Петрович погледна и видя, че му се обажда Родя, служителят на Таня и негов агент.

Валерий Петрович натисна зеления бутон.

— Здравейте — чу се развълнуваният, доволен глас на дизайнера Щапов. И веднага, без предисловие: — Аз знам кой е откраднал документа!

— Колко си бърз — усмихна се Ходасевич. — Браво! Е, и кой е?

— Татяна Садовникова.

— Защо реши, че е тя? — намръщи се Валерий Петрович.

— Ами уволняват я.